„Зурла се иска!“, вика Йордан Радичков. И с право. Даже и в исляма, тази традиционно прасогинна религия.
Ей я, свинята рови творението от началото, ако и не съвсем (не забравяйте, че в много традиционни мюсюлмански разкази свинята се появява чак в Ноевия ковчег!), та чак и досега. Откриваме я не само в Корана и Сунната, ами и при един Ал-Джахиз от IX в., по-късния ал-Казуини от XIII в. и чак до ад-Дамири от XIV в., които надбавят подробности.
Днес обаче ще ви представя прасешко описание, цвърчащо и горещо в мазни пръски от тигана на преведения от мен откъс на Ан-Нуайри от XIV в., онзи, за когото наскоро ви писах. Ако трябва да перифразим Шекспировия Меркуцио, сводка „не дълбока като кладенец, нито широка като черковна врата, но и такава ни стига“.
Прасето споделя качествата на хищник и жертва [тревопасно?]. От хищничеството притежава бивни и също яде мърша. А пък измежду качествата му на тревопасно е че е чифтокопитно, яде трева и фураж. Отличава се с похот и многократно съвокупление, дотолкоз, че даже женската остава покрита от мъжкия, дори докато тя се изхожда, че даже и понякога преминава много голямо разстояние, докато той е на гърба й, та наблюдателят вижда следи от шест крака, без да знае това, и си мисли, че това е едно добиче с шест крака. Свинята се опрасва с двадесетина прасенца, оплодена от един мъжки, като ги носи шест месеца. А Ал-Джахиз казва, че бременността й трае четири месеца. И когато минат шест месеца, отново възжелава да се съеши, та невинаги рожбите й се появяват, когато стопаните й искат, а най-добро за разплод е прасето между десет месечна и тригодишна възраст. Ако свинята е първескиня, ги ражда слаби, така е с първескините при всяко нещо, а като навърши петнадесет години, вече не ражда. Прасето е най-плодовитото животно, а мъжкият е най-силното и издръжливо откъм похот. Казва се, че измежду животните с бивни, прасето е с най-силни такива, и понякога бивните му растат, докато се преплетат, та тогава умира от глад, защото те му пречат да яде. А ако захапе куче, козината на кучето окапва. Когато реши да нападне лъв, преди да настъпи, се пробва – удря дърво с бивните си, и ако пречупи дървото, тогава напада лъва. Иначе побягва и не се сражава с него. Веднъж един човек, който го е видял, ме извести, че прасето се е пробвало срещу едно дърво, ударил го с бивни, а бивните се заклещили в дървото и останали там. Прасето искало да се освободи, но не успяло, та лъвът дошъл при него, докато то било така, и го разкъсал.
Разказват, че мъжките страдат от порока на содомитството. Понякога може да се види едно прасе, заобиколено от двадесетина други, които му се изреждат, до последното. Ако му се извади едно око, много бързо след това умира. Лекарите пък казват, че ако някоя кост от костите на човека пострада, и на нейно място се сложи кост от прасе, то природата приема това и върху нея израства плът. Аристотел разказва, че прасето живее между петнадесет и двадесет години.
Много малко възвишени писатели и поети са говорили за прасето в техните писания и стихове. Тук ще изтъкна нещата, които съм открил по този въпрос. Между тях е писаното от Ата ибн Якуб ал-Газнауи, който намеква за някой си съдия: “На какво може да се оприличи назначението му, освен на човек, който насъне е видял как спи с прасе, та когато се събудил, отишъл при тълкувателя на сънища, за да получи обяснение за съня си, и тогава тълкувателят му казал: “Тъпо магаре [букв. “самар на магаре”]! Какво в прасето те съблазни? Дали защото е нежно на пипане, или защото зурлата му е красива, или пък изящната му форма, страстновлюбеният му поглед, веселата му компания, кокетното му погрухкване, къдравите му косми или подредените зъби на устата му?”1
И тук смятам, че трябва да оставим изворът да говори сам за себе си.
Мисля обаче, че засега се събира достатъчно материал относно правоверното мюсюлманско прасе, който някой ден може да се превърне в, както казват бюрократично колегите от академията, „дисертабилен материал“. Нещо като историята за влиянието на прасето върху еврейската идентичност (Forbidden. A 3,000-Year History of Jews and the Pig), „Средновековното прасе“ (The Medieval Pig) или легионите от прасета в ранния средновековен Запад (Legions of Pigs in the Early Medieval West).
Даже си представям как някой ден в нашенската арабистика някой докторант може да се осмели.
Ама на кукуво лято. И на прасешка Коледа. Защото, както навремето казваха някои тамошни, тогавашни, а и все още днешни авторитети, повдигайки очилца притеснено, „Атанас, знаете ли какъв скандал може да стане!?“
Какъв пък толкоз да стане. По-добре скандал, отколкото да се гънеш подлизурски в самоцензурата си, не е ли тъй?
Бъдете здрави.
