Шихаб ад-Дин ан-Нуйари ми е известен като автор, писал за арабската калиграфия, тази моя стара страст. От едно време познавам чудесната, кратка, но много информативна статия с превод на откъс от Адам Гацек1, където откриваме една от старите класификации на арабските шрифтове. Обширна тема, из която постоянно някой рови като прасе със зурла, че дори и наша милост. Та затова като в моята любима книжарница в Загреб пред очите ми попада английски превод на неговата енциклопедия , веднага си го взимам. Без да се замислям. Предното ми посещение там лятото ми донесе друга находка – преводът на старата енциклопедия на Африка на велелепния мароканец Лъв Африкански, известен още като Ал-Хасан ибн Мухаммад ал-Уаззан от XIV-XV в.
Преводът тук е правен от Елиас Муханна, американски професор по арабска литература от ливански произход.
Ако живееете с илюзията, че тънкото книжле на английски, издадено през 2016 г., предава целия извор, жестоко се лъжете. Оригиналното съчинение на Ан-Нуайри, този египетски всезнайко, живял между тринадесетото и четиринадесетото столетия, е около 9000 страници в около тридесетина тома, четем на сайта на „Пенгуин“. Аз съм открил издание в 18 части и сходен обем. Все пак говорим за едно от големите имена на арабския енциклопедизъм от епохата на египетските мамелюци с шеметна административна кариера, посветил се на писането след своето оттегляне от активни политически и управленчески занимания някъде през 1316 г. Енциклопедията е озаглавена в типичен арабски стил. На английски преводът на заглавието е „The Ultimate Ambition in the Arts of Erudition“. На арабски е Нихайт ал-араб фи фунун ал-адаб. Римувано е, разбира се, и може да го предадем с примерното „Върховният стремеж в изкуствата на възпитанието“. Може да не е и „възпитание“, това е онзи многозначен термин адаб, който може да означава всичко. Самият Муханна казва, че го е предал като „ерудиция“ отчасти за да запази римата в заглавието по подобие на арабския оригинал. Може да е и и „изкуствата на литературата“, „начетеността“, „добрите маниери“. Оставям го на вас.
Но си мисля, че да издаваш извори за четене от широката публика носи своите рискове.
Изпитвал съм го на свой гръб при превода на частта за калиграфията при един Ал-Калкашанди, друг голям енциклопедист от мамелюшката епоха, който на свой ред охотно се възползва и цитира съчинението на Ан-Нуайри. Дали превеждаш в цялост дадена част, посветена на една отделна тема (както съм направил аз), или подбираш оттук и оттам и компилираш, за да предадеш поне малко духа на цялостното съчинение? В първия вариант оставаш верен на оригинала. Но той е ужасно тежък. Пълен с повтарящи се фрази, витиеватости, формули, дълги имена, реалии, които не разбираш. Обречен си да те четат тесните специалисти. Във втория случай предаваш усещането за цялостното съчинение, но орязването е толкова жестоко, че реално се питам дали не говорим за изцяло нов текст? Нещо като театър „по мотиви на Шекспир“.
Ето, в превода на английски частта, посветена на писарите, калиграфията и шрифтовете изглежда монолитна. Но като като потърсиш къде е в оригинала, се сблъскваш челно с жестоката истина. Свикнал съм на обемите при старите арабски текстове, тук имаме 18 тома с около 400-500 страници всеки. И накрая го намирам. Само че част от откъса е в том. 7, другата чак в т. 9.
Тоест, както казва клишето, делят ги един вагон книги.
Ама само вижте какво казва за писаря!
Трябвало да бъде:
С изправен гръб,
Малка глава,
Немасивна челюст,
Гъста брада,
Вярна интуиция,
Любезно поведение,
Сладост на характера
Изящни жестове и
Елегантни дрехи,
Да проявява мъжество,
С миризма на благоухания,
Остър ум,
Добра преценка,
Красив изказ.
Тоест, по моему, умен, красив и парфюмиран, същински инфлуенсер в двора на владетеля. Дали Ан-Нуайри не е визирал себе си в служба на султан Ан-Насир Мухаммад, неговия покровител?
Ала изпод калиграфския ми маркер изглежда нещо такова:
Но има нещо хубаво, разбира се. Английският превод е много добър, лек, четивен, понятен, което не може да се каже за старите арабски оригинални текстове. Ключови арабски термини са посочени в скоби, безценно за хора като мен. И съдържа, разбира се, много повече от частта за писарите и шрифтовете.
Научаваме за произхода на небесата и земята. За много видове обозначения на видовете облаци. За страните. За човека. Разни шегички. За любовната поезия, включително и хомоеротичната такава. За животните и за растенията. За виното. За конската чума. За окошарването на Ибн Таймия и войните с монголите. За Адам, Ева и мамелюшката държава.
Хубавото е, че самият преводач признава за предизвикателствата на подобен подход при съчленяване на текста. И за тази цел е включил приложение, което пояснява коя част от превода откъде в оригинала е взета, оригиналното съдържание на цялото съчинение, списък с кратки биографии на най-важните личности и индекс. Всички те помагат изключително много.
Ала неочакваният обрат в сюжета идва с корицата.
Докато търся каква е илюстрацията, откривам нещо друго. И то не е съвсем изненадващо за мен. Корицата има доста наситени цветове, малко грубовата е, виждаме, че двама души си играят с телескопи.
Ала дали телескопът е вещ, която се появява по арабските, османските и персийските ръкописи, се питам? Мога да кажа, че съм видял доста ръкописи и не мога да си спомня. Естествено, това само по себе си нищо не означава.
Пускам илюстрацията на корицата в онлайн търсачките и откривам интересна статия. За фалшификатите на мюсюлмански миниатюри, които изобразяват научни сюжети. Оказва се, че са навсякъде. Авторът е Нир Шариф, историк на Османската империя и главен редактор на подкаст за османска история. Подозренията ми се потвърждават. Телескопът е познат в Близкия изток след Галилей, но нямало негови изображения въобще в мюсюлмански миниатюри. Цялостното изображение, за което се говорело, че е уж от XVII в. и се съхранявало в Университетската библиотека в Истанбул, е още по-съмнително. Вижте какво имало в долната му част, тази, която не се вижда на корицата на книгата.
Направо е скандално.
Оставете телескопа, ами вижте коленичилия човек. Що за изображение на глобус е това? Също не се среща. Че и с континентите върху него, акуратно представени. А ръката, която пише? Държи перо. Перото въобще не е обичайният инструмент за писане в Близкия изток. Такъв е тръстиковият калем. Авторът на статията твърди, че подобни фалшификати не са единичен случай. Ето и това. „Демоните в зъбите„, които причиняват зъбни болежки на хората. Като Чук и Пук от детската книжка на Турбьорн Егнер от нашето детство. Че даже ръкописът е и част от колекцията на Бодлеанската библиотека. Истанбулските пазари са наводнени с такива фалшификати, на които дори често пъти арабските букви са напълно безсмислени. Прочетете статията, струва си. Чудя се дали издателите знаят за съмненията относно автентичността на илюстрацията, избрана за корица? Не виждам никъде в книжното тяло референция откъде е взета картинката. А може и от „Пенгуин“ да са решили да създадат мистификация, нещо като измисления от Умберто Еко албански автор Мило Темешвар.
А пък аз мога само да потрия самодоволно ръце.
Сравнително лесно е да фалшифицираш миниатюра. Но много трудно да фалшифицираш добра калиграфия. Просто защото е много по-нишов занаят.
И си признавам, че ако някой, примерно, може да докара имитация на почерка на Якут ал-Мустасими, на моя любимец, девиантния, модернистичен Ахмет Карахисари или на инатливия автодидакт Махмут Джеляледдин, ще гледам на тези фалшификати все едно са оригинали. Ама не може.
Лека нощ от мен, пожелавам ви същото, каквото си пожелавам и аз – да не сънувате ИТ процедури на арабски.
