Една свинска свещена история: отново за прасето при ад-Дамири (поч. 1405) – inscriber

Отново в светлините на прожекторите застава прасето, тази презряна Аллахова твар.

Както става ясно от съчинения като „Чудесата на творението“ на ал-Казуини, то все пак намира своето място в мюсюлманските наративи, където да се свре. Този път кътчето е оградено от друг автор – Камал ад-Дин Мухаммад ибн Муса ад-Дамири, по произход от Египет, починал 1405 г. Негово е едно от най-известните зоологически съчинения на арабски със звучното заглавие „Животът на животните“ (Хайат ал-хайауан), сравнявано по информативност относно арабския фолклор с „1001 нощи“¹. Авторът на този паралел обаче е принуден да признае, че двете произведения коренно се отличават – докато „1001 нощи“ свързваме с понятието за „литература“, белетристика (fiction), каквото и да значи то в онзи период, „Животът на животните“ е по-трудна за класификация. Привидно носи белезите на зоосправочник, но като го разгърне човек, открива огромен свод от анекдоти, поучителни истории, лингвистични справки, история, препратки към Корана и Сунната, богословие и ислямско право. Ако мога да си позволя друга асоциация, трудът на ад-Дамири е толкова енциклопедия по зоология, колкото „Етимологиите“ на Изидор Севилски (поч. 636) са езикова справочна литература.

Двутомното издание, което чета, е старо, издадено в Кайро, Египет, през XIX в.², а илюстрацията по-горе е взета от ал-Казуини. Позволявам си това своевоелие не заради друго, ами защото самият издател, както научаваме от бележката на една от началните страници, е сметнал за нужно да публикува в маргиналиите тук съчинението на ал-Казуини³, което явно се схваща като сходно на това на ад-Дамири.

Типично за старите арабски печатни издания, страницата е гъсто подредена с твърде много редове, а редовете имат твърде много думи. За да бъде задачката по откриването на чифтокопитното зурлесто още по-забавна, сканираното копие на изданието е обърнато и се чете отзад-напред, т.е. отдолу-нагоре. Което явно е представата на човека, който е свършил тази иначе похвална задача, за сглобяване на арабско издание, което се разгръща отдясно-наляво.

Оказва се, че книгата привлича интереса на западните читатели много рано – превод на английски език е направен и публикуван в самото начало на XX в⁴. А други издания и ръкописи могат да се намерят тук и там, като става ясно, че книгата съществува в няколко версии – кратка, средна и голяма. Вариантът, който чета тук, е най-дългият, та оттук и имаме заглавието „Най-голямата книга за живота на животните“ (Хайат ал-хайауан ал-кубра). Животните, които намират място вътре, са тези от Корана и друга арабска литература, като са подредени по азбучен ред, а всяка справка започва с езикови пояснения. После откриваме описания на животното, начин на живот, размножаване, чести позовавания на ал-Джахиз (поч. 868) [та може ли човек да каже „животно“ на арабски, и да не се сети за „Книга за животните“ на ал-Джахиз?], Аристотел, ал-Казуини и предни автори. Цитират се мюсюлмански предания, стихове от Корана и хадиси, богословски, правни постановки, поговорки, любопитни истории, свързани с него, медицински подробности и употреби, или пък начин, по който се тълкува появяването му в сънища.

Но да се върнем към свинята

Откриваме я в секцията за „Диво, сухоземно прасе“ (хинзир барри) като се оказва, че й отделено щедро внимание. А ако се чудите, след като има „сухоземно“ прасе, дали има „водно“ или „морско“, може да ми пишете. Уточнява се, че се произнася с „и“ след „х“ (ха’), а в мн. ч. е ханазир. Повечето езиковеди го смятат за четириконсонантен корен (руба’и), обаче някои извеждат етимологията му от триконсонантния корен хазара (خزر, „гледам косо, с присвити очи“), защото е с присвити очи и гледа косо – така както се казвало „мъжът гледа косо“, когато притварял клепачи, за да насочи (йухаддид) погледа си⁵. Научаваме и разнообразни подробности относно храната на прасето, размножаването му, начина на сношаване и плодовитост, било най-плодовитото животно – женската раждала по двадесет прасенца, по-хитро е от лисица, а силата му! Способно е да срази дори човек с меч или копие, може да яде змии, или пък ако не яде три дни, а сетне яде два дни – наддава бързо, и това е нещо, което правят християните с него. А пък ако се разболее, яде раци, и болестта му преминава.

Измежду чудните неща свързани с него

пък са това, че ако му се извади едно от очите, умира бързо, подобно е по нещо на човека. Няма кожа, която да може да се маха, без да се откъсва и част от плътта под нея. А пък ал-Бухари, предавачът на достоверни хадиси в Сунната, Муслим и останалите разказват, че съратникът на Пророка, Абу Хурайра – Всевишният Аллах да бъде доволен от него! – предава от Пророка, Аллах да го благослови с мир да го дари, е казал:

Кълна се в Онзи, в чиято ръка е душата ми! Ще наближи да се спусне сред вас синът на Мариам [Иса], мир нему, като бъде праведен съдия, строши кръстовете, убие прасетата и отмахне данъка джизйа.

Всички останали религиозни общности освен исляма ще изчезнат тогава, Лъжемесията (ад-Даджжал) ще погине, и Иса ще остане на земята четиридесет години, след което Аллах ще го направи да почине, и мюсюлманите ще се молят за него. Това е хадис, разказан надълго от Абу Дауд в края на неговия сборник със Сунна, в книгата за изпитанията и бедствията (малахим) в края на времето. А ал-Хаттаби е казал, че в думите „и ще убие прасетата“ има доказателство относно наложителността (уджуб) да се убиват прасетата, тъй като те са изначално нечисти – а пък Иса се спуска в края на времето, докато свещеният закон (шари’а) пребъдва. А думите „и ще отмахне данъка джизйа“ означават, че ще го отмени спрямо юдеите и християните – хората на Писанието – тъй като ще ги обърне в исляма, и няма да приеме от тях нищо друго, освен „религията на истината“ (дин ал-хакк). И това е значението на „неговото отмахване“.

А пък в края на „Добре утъпкания път“ (ал-Муатта’), сборника на Малик ибн Анас (поч. 795), Яхя ибн Саид казва, че Иса синът на Мариам, привет и благослов нему, срещнал едно прасе по пътя, та му рекъл – „Иди си с мир!“ Хората му казали „Нима казваш това на едно прасе?!“, а Иса отвърнал: „Страхувам се да не би да приуча езика си да изговаря зло!“

Тук следва „поучителен разказ“ (фа’ида)

Коментаторите (ахл ат-тафсир) и авторите на жития (асхаб ас-сийар) разказват, твърди ад-Дамири, че Иса, мир нему!, срещнал група юдеи. Те като го видели, рекли: „Дойде магьосникът, синът на магьосницата!“, а когато Иса чул това, отправил призив към тях и ги проклел. Та Всевишният Аллах ги превърнал в прасета. Когато Йехуда, предводителят и принц на юдеите, видял това, бил изпълнел със страх и се уплашил от призива на Иса, та събрал юдеите и по посъветвал с тях относно Иса, мир нему. Сетне всички юдеи се съгласили, че трябва да бъде убит, и събрали дървета, на които да го разпънат. Но Аллах изпратил ангелите си, когато паднала тъмнина по земята, които да го защитят. А Иса бил събрал учениците си (хауарийун), оставил им заръки, и им казал: „Един от вас ще изпадне в неверие спрямо мен, преди да пропее петел“, като го продаде. Сетне следовниците му излезли и се разделили, а юдеите го търсели. При тях отишъл един от учениците на Иса и им казал: „Какво ще ми сторите, ако ви насоча към Месията“, та те му дали тридесет дирхама. Той ги взел и ги упътил към Иса, мир нему!, но когато влезли в къщата, Всевишният Аллах хвърлил насреща им подобие на Иса, и въздигнал самият Иса към Него. А те видели подобието, го сграбчили, убили го и го разпънали⁶. А самият Иса пък се рее с приближените на Аллах ангели (ал-мала’ика ал-мукаррабун) край Неговия трон.

Онзи, когото бил оприличен на Иса в този инцидент пък, бил от юдеите и се казвал Татабанус [?]. А според историците (ахл ат-тарих) пък, допълва ад-Дамири, Мариам, майката на Иса, заченала, когато била на тринадесегодишна възраст, във Витлеем (Байт лахм), когато били изминали шестдесет и пет години от завладявеното на вавилонската земя от Александър Македонски (ал-Искандар). Аллах му изпратил откровение, когато бил на тридесет години, и го въздигнал от Ерусалим (Байт ал-макдис) през Нощта на предопределението (лайлат ал-кадр) в месец рамадан, когато бил станал на тридесет и три години. А майка му Мариам починала шест години, след като той бил въздигнат.

Пророкът пък, Аллах да го благослови и с мир да го дари, според предаденото от Ибн Маджа през Малик ибн Анас, казва: „Търсенето на знание е [религиозно] задължение за всеки мюсюлманин, и онзи, що отнема знанието, и го възспира от неговите носители, е като този, що украсява свинята с огърлица от скъпоценни камъни, бисери и злато“. Според друга история, един човек служил на Муса [кораничният Мойсей], мир нему, имал навика да казва, „Муса ми предаде…“, „Муса, избраният на Аллах ми рече…“, „Муса, онзи, комуто Аллах говори, ми каза…“, очевидно злоупотребявайки с името на Муса, та натрупал пари от тази работа. По едно време изчезнал, Муса тръгнал да го търси и пита за него, и не открил от него никаква следа. Докато не дошъл един човек, който водел прасе, около чийто врат имало черно въже. И казал – „О, Муса! Знаеш ли този и този човек?“ Муса отвърнал – „Да“. „Е, той е това прасе“. Муса помолил Всевишният Аллах да възвърне отново човешкия образ на прасето, та да се разбере защо го е постигнала тази съдба – и научаваме, че е защото той „търси [облагите на] тукашния свят чрез религията“ (йатлуб ад-дунйа би д-дин).

Абу Талиб ал-Макки (поч. ок 996) пък, авторът на известното мистично съчинение „Храна за сърцата“ (Кут ал-кулуб), разказва в него – както и в друга негова творба, ал-Мустадрак, че в дома на хора от този народ имало храна, пиене и греховно забавление (лахуу), та били превърнати в свини, и се отправя призив да им бъдат пратени камъни като на онези по времето на Лот, опустошителен вятър като на онези, които пият вино, пояждат лихвата и обличат възбранената коприна⁷.

По-долу пък е илюстрацията към откъса за прасето от изданието в Техеран през 1868, чиито илюстрации са предмет на отделна статия от Улрих Марцолф⁸.

Що се отнася до шариатската регулация (хукм)

Ад-Дамири посвещава част и на правните мнения в шариата относно свинята. Не се позволява продажбата на свиня и свинско, заради онова, което е предадено в Сунната на Абу Дауд – Пратеникът на Аллах, Аллах да го благослови и с мир да го дари, е казал, че Всемогъщият, Превъзвишен Аллах, е възбранил виното (хамр) и неговата цена, възбранил е мършата (майта) и цената й, както и свинското и цената му. Но има различия в мненията относно доколко е позволено да се възползва (джауаз ал-интифа’) човек. Част от авторитетите го смятат за порицаемо, а измежду онези, които го възбраняват, са Ибн Сирин, ал-Хакам, Хаммад, аш-Шафии, Ахмад [ибн Ханбал?] и Исхак. Измежду онези пък, които го позволяват (раххаса), са ал-Хасан, ал-Аузаи и привържениците на [рационалното] мнение (асхаб ар-ра’й). Свинята е нечиста, подобно на кучето, и омърсяването с нея се отмахва след седемкратно умиване с вода или пръст, възбранява се яденето й, заради думите на Всевишния Аллах „Кажи: „Сред онова, което ми бе разкрито, не намирам храна под възбрана за хранещия се, освен ако е мърша или пролята кръв, или свинско месо (лахм хинзир, букв. „месо от свиня“) – те са нечистота.“ (Коран 6:145). А великият улем и имам, най-големият сред съдиите, ал-Мауарди [вероятно Абу ал-Хасан ал-Мауарди, поч. 1098], казва, че местоимението „то, това е нечистота“ [тук арабският оригинал е фа-иннаху раджис, не като предаденото в българския превод „те са нечистота“], се отнася към свинята, тъй като думата „свиня“ е най-близко до него. Сходен смисъл е и казаното от Всевишния Аллах „[Яжте от онова, което Аллах ви даде за препитание разрешено, приятно и] бъдете признателни за щедростта на Аллах, ако само на Него служите!“ (Коран 16:114). Но шейхът Абу Хаян оспорва това като казва, че местоимението се възвръща, отнася за „месото“ (лахм) [а не за „свинята“ (хинзир)]. Защото когато в речта съществува генетивно словосъчетание (идафа), в което има първи компонент (мудаф, букв. „добавено“) и втори компонент (мудаф илайхи, букв. „онова, към което се добавя“), местоимението се отнася за първия компонент, а не за втория, тъй като онова, за което се говори (ал-мухаддас ‘анху) е първият компонент (мудаф), а вторият се явява атрибут, определение на първия. А нашият шейх ал-Аснауи [вероятно Джамал ад-Дин ал-Аснауи, поч. 1370] твърди, че ал-Мауарди е прав, защото ако се възприеме, че местоимението се отнася само до „месото“, то тогава поуката на словата на Аллах се лишава от принципните основания за възбрана на „свинята“ като цяло – не само месото, но черния дроб също, далака и останалите телесни части. Ал-Куртуби (поч. 1273) казва в своя коментар (тафсир) към Корана, сура „Кравата“, че няма противоречие относно възбраната върху свинята по принцип, освен космите, които могат да се използват в кожарския занаят. Ибн ал-Мунзир предава консенсусното мнение относно нечистотата на свинята, където обаче Малик му противоречи до известна степен. Свинята е по-нечиста и от кучето и убиването й препоръчително (истахабба)⁹.

И за разлика от кучето, не се позволява възползването от прасето. Но имам Науауи добавя любопитна гледна точка: не съществува доказателство относно нечистотата на свинята [най-вероятно се визира мнението му за липса на доказателство, че свинята е нечиста, докато е жива, бел. моя, А.Ш.], подобно на лъва, вълка и мишката. Разказва се, че един човек запитал Пророка относно използването на космите на прасето в кожарския занаят, и Пророкът казал, че няма лошо в това, тъй като кожарският занаят е според заръката на Пророка, и не е известно впоследствие това да е възбранявано. Единствено трябва да се внимава – както казва шейх Наср ал-Макдиси – да не се извършват дейности, свързани с ритуалните молитви, в допир с вещи, при чието изготвяне и ушиване са използвани свински косми. Ако се случи някой да се допре, следва да се умие ритуално. Убиването на прасето също е предмет на разискване: отглеждането му е възбранено, но самото убиване е или религиозно задължение, или просто е позволено. Прасето има също силата да прекъсне ритуалната молитва, според хадиса от Пророка: „Ако някой от вас се моли, без да има пред него преграда [която го отделя от другите по време на молитва] (сутра), молитвата му може да бъде прекъсната от куче, магаре, прасе, юдеин, зороастриец или жена в цикъла си. Но е достатъчно [като разделяща преграда], ако ги отделя разстояние колкото хвърлей камък“. Също така според предаден хадис, онзи, който продава вино, трябва да вземе да продава и свинско – с което, както поясняват предавачите на преданието, става ясно, че и двете са обявени за еднакво възбранени – ако някой смята виното за позволено, нека смята и свинското за такова. И обратното – чрез паралела между тях се утвърждава и възбраната (тахрим) върху им¹⁰.

Поговорките за прасето и лечебните му свойства тук си ги спестяваме, тъй като нас ни интересува нещо друго.

Един паралел между арабското издание от XIX в., което чета, и набеденото в исляма животно

Вече споменатото съчинение на ал-Казуини се появява по маргиналиите на „Животът на животните“. Но тази поява е там по замисъл на издателя и печатаря и по никакъв начин не може да делегитимира „Чудесата на творенията“, неговото съчинение. Напротив, отрежда му легитимно място в традицията като преден авторитет. По сходен начин свинята се появява по маргиналиите на мюсюлманското ежедневие. Но подобно на труда на ал-Казуини, това се случва по волята на изначалния, върховен „Издател“, „Печатар“, върховният „Ваятел“ (ал-Мусаууир) в исляма, който може да бъде само един, за разлика от 99те му имена. Хинзир-ът здраво окопава копитата си в твърдо отредено на него място, от което по силата на нормативния текст не може да бъде изтласкан. Забраните в Корана и историите с участие на прасето категорично го стигматизират, но и изваждат на показ. А текстът на Сунната, ако и да засилва негативния имидж, парадоксално гарантира съществуването на прасето като го натоварва есхатологично и го превръща го в топос, който събира минало, настояще и бъдеще. Защото представлява онази нечиста, но устойчива животинска нишка, чието съществуване потвърждава, че ходът на историята все още не е достигнал своята есхатологична кулминация. Може да не е гарант, но е сигурен белег за това.

Бележки

De Somogyi, Joseph. „Ad-Damīrī’s Ḥayāt al-ḥayawān: An Arabic Zoological Lexicon“, Osiris, Vol. 9 (1950), p. 3
Ад-Дамири. Хайат ал-хайауан ал-кубра, Ал-Матба’а ал-майманийа, Кайро, 1311 сл. хиджра [ок. 1893]. Печатът на печатницата обаче е от дата 1306 по хиджра [ок. 1888].
Пак там, с. 1.
Ad-Damîrî’s Ḥayāt al-Ḥayawān: a zoological lexicon, transl. by Lieutenant-Colonel Jayakar, Luzac & Co, London, D. B. Taraporevala Sons & Co, Bombay, 1906–1908.
Ад-Дамири. Цит. съч, т. 1, с. 262.
Пак там, с. 263.
Пак там, с. 264.
Marzolph, Ulrich. „Marginal Miniatures: the Tehran Edition of Al-Damiri’s Hayat al-Hayawan (1285/1868)“, in: Historical Aspects of Printing and Publishing in Languages of the Middle East, ed. by Geoffrey Roper, Brill, Leiden-Boston, 2014, pp. 151-180.
Пак там.
Пак там, с. 265.