Канонът не само има пукнатини, където се крие пренебрегнатото и нетрайното, ми има и кьошета, има и завои, лъкатуши като едни меандри на река Арда, където текат съвсем не толкова канонични потоци, или казано по биологически, има свои слепи черва и апендикси. Като сме подхванали биологията, мислете си за неандерталците. Постоянно ми попадат нови изследвания, които разчупват строго линеарния подход към еволюционния възглед за човека. Различни генетични линии съществуват паралелно, пресичат се, даже и се кръстосват в биологичния смисъл, според някои теории предимно мъжки неандерталци се сдвояват с женски представители на т.нар. „анатомично модерни представители на човешкия вид“ (anatomically modern humans (AMHs)).
Докато накрая едната линия не изчезне.
Такова е положението и с историята. Там, където си представяме утвърдена от мейнстрийм погледа права линия, имаме разклонения, нишки, корени и израстъци. Там, където си си мислим ясно очертани събития, нещо като Людмиложивковското честване на „1300 години България“ през 1981, което натиска в посока определяне на 681 г. като ясно и недвусмислено начало на българската история, имаме низ от неясни, мрежово свързани събития в сложна последователност и причинно-следствена връзка. А ако си мислите, че историята се движи не само линейно, но и равномерно, и някой се съобразява с началото или края на столетията, сте си направо от стъпилите в „пътя на онези, над които тегне гняв, и на заблуждаващите се“, по първата сура от Корана (1:7).
Ето ви например един такъв праволинеен, опростенчески подреден разказ за арабската калиграфия.
Обобщения на много столетия традиция в два абзаца.
Допреди исляма арабската писменост обслужва предимно прагматични цели. Писмото от Южна Арабия е квадратно, примитивно, прилича на еврейското. Идва Пророка, Аллах да го благослови и с мир да го дари!, и писмеността получава силен религиозен тласък. Първите копия на Корана са написани в квадратен, стар шрифт, получил името си от град Куфа в Ирак. Шрифтът е ръбат, нестандартизиран по формален начин, пръснат, много различен от всичко, което познавате днес като арабско писмо. Зетят на Пророка, Али ибн Аби Талиб от VII в. е традиционият патрон на арабските калиграфи. Шрифтове, познати под произволното наименование „куфийски“, още наричани „сухи“, т.е. ъгловати, лишени от плавност, доминират. През X в. изведнъж се пръква калиграфът Ибн Мукла, везир, харизматична личност. Развива идеята за „геометрия на буквите“, ромбичната точка, изписана с тръстиков калем, се превръща в мярка за пропорцията на буквите, буквите се позиционират като част от кръг, чийто диаметър е първата буква от азбуката алиф, вертикална черта. Постепенно „плавните“, „меки“ шрифтове изплуват на преден план с няколко канонични версии. Вече не чертаем прави линии, правата линия при буквите е порицаема. През XI в. имаме друг гениален калиграф – Али ибн Хилял, известен още като Ибн ал-Баууаб, „Син на портиера“ или „Син на вратаря“. Усъвършенства плавните шрифтове. Два века и нещо след него на хоризонта изплува Йакут ал-Мустасими, гениален Абасидски калиграф, който, между всички други неща, става свидетел на разоряването на Багдад от монголите през 1258 г. Той „канонизира“ станалите вече стандарти „шест шрифта“. Някъде там по историческата ос имаме две отклоняващи се течения – в Северна Африка, „Запада“ на арабския свят, т.нар. Магриб, шрифтовете поемат напълно различна посока. Без стандартизация, често изписвани с обло перо, с различна ортография, вариация на старите куфийски шрифтове. На изток пък, в Персия, от XV в. насетне, се развиват тамошните вариации – наста’лик, шекасте, та’лик, Мир Али от Тебриз е ключовото име тук.
После идват турците, нашенските душмани. С Мехмет Завоевателя се утвърждават и шрифтове за целите на администрацията. В началото на XVI в. имаме ключови моменти – шейх Хамдуллах от Амасия, който става основен авторитет по сулюс и насх, епохата на Сюлейман Великолепни, когато започва да се използва джали диуани в султанската администрация. Хафиз Осман през XVII в. е следващият гениален писар, и до днес преписът му на Корана се смята за каноничен. XIX в. е периодът, когато османските калиграфи усъвършенстват монументалните (джали) вариации на сулюс, запомнете Мустафа Раким. Оттам насетне калиграфските школи интерпретират това наследство, та чак до късния период на двадесетото столетие по нашия календар. Мислете си за Абдулазис ар-Рифаи в началото на XX в., Хашим ал-Багдади от 1970-те, Хамид Амиди в Турция от 1980-те, Хасан Челеби, негов ученик, който почина през 2025 г. и утвърди традицията чрез множеството му последователи.
Вкратце, ако си мислим за география и караме подред, отляво-надясно по нашия възглед за картата.
Имаме Запада – Магриб с неговата устойчива, но незряла и нестандартизирана традиция, стъпила върху старите куфийски шрифтове и тяхната „плавна“ интерпретация. После, по средата, Близкия изток с развиване на османското и арабското наследство през шрифтове като сулюс, насх, диуани, рука. И накрая, Персия и нататък с вариациите на шрифтовете там, предимно насталик, шекасте, доведени до съвършенство, но и унаследените от арабите насх и сулюс в техни тамошни версии, тромави, но все пак присъстващи.
Това е основният наратив. Представете си следната схема.
Нещо като история на арабописмената калиграфия с две думи. Имаме нужда от такава структура, ако тепърва прохождаме в тази калиграфска традиция. То затова са и опростенческите разкази. Дават илюзията за яснота, устойчивост, създават ценност и движат посока (като в случая с българската държава и 681 година). Да не усложняваме, защото сложността означава нюансираност и колебливост. Кой има нужда от това?
Никой, ако смятате да си стоите при калиграфската тетрадка.
Само че тук и там през пролуките на опростенческия разказ надзъртат маргиналиите и онези, които ги населяват.
Анахронизмите, чудаците, чудовищата, самотните гении, устойчивите неандерталци, които отказват да си тръгнат, отклоненията, меандрите, спотайващи се столетия по кьошетата, латимериите на калиграфската история, шутовете, карагьозите, актьорите на вечния исторически съспенс, които упорито се дърпат и не си тръгват, хем са никой от един момент насетне, хем никой не може да им отнеме правото на сцената.
Ето ви няколко примера.
Ахмет Карахисари от XV-XVI в. Абсолютно гениален, смятан за един от тримата големи на османската калиграфия, наред с шейх Хамдуллах и Хафиз Осман. Но стилът му, който иска да съхрани подхода на Йакут ал-Мустасими, не удържа историческият поток и не оставя след себе си школа от последователи. Или пък един Махмуд Джеляледдин. Джалал ад-Дин, разбира се, казано по арабскому. Живее XVIII-XIX в., известен с това, че е серт по табиет, предимно самоук. Колкото и да е влиятелен, и неговият стил не остава.
Но тук ще гледаме нещо много по-невидимо, което не намира много място в общите разкази.
Калиграфски албум от колекцията на университета в Манчестър. Сега там е инвентаризиран под № Arabic MS 97. Съдържа образци от калиграфия, но за разлика от други албуми, не е пачуърк от различни образци, безразборно налепени в едно книжно тяло, а е препис от един и същ калиграф, който съдържа различни шрифтове.
На последната страница (ф.50б) има колофон, т.е. завършващ надпис, който ни разкрива, че е измежду „Написаното от бедния спрямо Всевишния Аллах, Мухаммад ибн Хасан ибн Мухаммад ибн Ахмад ибн Умар ат-Тиби аш-Шафии [от правната школа на шафиитите] през благословения месец шауал измежду месеците на 908 г. по пророческата хиджра [1502 г. сл. Хр.], хвала на Аллах във всичко, благодат и благоволение“.
Няма директна информация за място на произход, Египет ли, Турция ли, Ирак ли, къде, въпреки че имам предположения. Но пък отпред на ф.1а чета история на притежателите: Абу ал-Хусайн Ибрахим Мустафа Ефенди от 1171 сл. Хиджра (1757-8 г. сл. Хр.). Впрочем, на сайта на университета в Манчестър е грешно датирано, не е 1151 г., не че толкова важно, едни двадесет години, отстрани погледнато, особено като става въпрос за събития далеч назад в миналото, ни е все тая. Но ако трябва да сме пипкави, туткави и придирчиви, може да кажем, че за двадесет години много неща се случват – примерно, мисля си, едни двадесет години и малко делят аварията в Чернобил от моето започване на докторантура в СУ. Датите може да бъдат важни, когато говорим за малките истории на фона на големия поток на историята.
После, имаме и надпис относно някой си ас-Сайид Хусайн ал-Камал ас-Шазили, син починалия Ибрахим Кетхуда Тюфекчиян Мустафа Ефенди от 1179 сл. Хиджра (1765 г. сл. Хр.). И двете дати са доста късно след първоначалното датиране на ръкописа. А пък „тюфекчия“ по турскому е човек в бизнеса с оръжия.
Интересна е и историята на ръкописа, след като попада на Запад. Където и да са го написали, после вероятно е бил в турски ръце. Сетне Силвестър дьо Саси, легендарният френски ориенталист от XVIII-XIX в. го придобива, има негов етикет в началото на ръкописа. Дай Боже всекиму да има ей така и ищаха, и мурафета, и табиета, и кадема, халал да му се паднат ръкописи в оригинал, на хаирлия да е!, всички тия арабски думи, да може да си го позволи. В края пък на ръкописа има хартиен етикет “Bibliotheca Lindesiana”, тоест колекцията на Александър Линдзи, граф на Кроуфорд, до когото явно е стигнал по някое време, препродава се, а впоследствие през 1908 г. озовава в библиотеката на Джон Райлъндс в Манчестър. Това не е толкова важно тук, може да го прочетете в анотацията на ръкописа, сканиран онлайн. Която не е най-прецизна, трябва да отбележа – видяхме как датата от единия от собствениците е сбъркана с 20 години, отделно е сбъркано името на Ибн ал-Баууаб, упорито наричан „Ибн ал-Баууад“.
По-важно е друго.
Ръкописът твърди, че представя шрифтове „по метода на Ибн ал-Баууаб“, който умира 1022 г.. Това значи, че от ръкописа на ат-Тиби го разделят около пет столетия. Отразени са няколко, доста ограничени на брой, шрифта – сулюс, насх, тауаки‘ (от тауки‘), рика‘, рияши, губар, аш‘ари.
От самия пък Ибн ал-Баууаб имаме запазени образци, че и цял препис на Корана от колекцията на библиотеката „Честър Бийти“ в Ирландия. Има и добра публикация, не само за Корана, но и за други запазени негови ръкописи, например препис на трактата във възхвала на книгите и насърчаване към тяхното събиране на ал-Джахиз от IX в. или поетическия сборник (диуан) на предислямския поет Саляма ибн Джандал. Те не се съхраняват в Ирландия, мисля, че са в Турция.
А като за калиграфия и украса от края на X и началото на XI в. Коранът на Ибн ал-Баууаб е наистина впечатляващ, написан е в удължен насх или райхани, имената на сурите са в златен сулюс с дорисувани допълнително очертания на буквите, тук-там при обозначенията на отделните части от Корана е използван куфийски шрифт.
Само че съчинението на ат-Тиби е от началото на XVI в.
И то си представя съхраняването на метода на Ибн ал-Баууаб така.
Заглавки в сулюс, подобни на тези от Корана на Ибн ал-Баууаб – златни букви, очертани в черно. Употреба на шрифтови контрасти – по-едри шрифтове за заглавията, по-ситни за основния текст, станала вече класическа комбинация. Златно, черно, синьо и червено мастило. Изглежда ефектно, ретро и екзотично, особено ако не познавате общия поток на калиграфската традиция.
Липсва му обаче твърде много стегнатост и контрол.
Инструментът не отрязва добре очертанията на буквите, изглежда като притъпен калем. Мастилото се разлива. Черните очертания на златните букви са треперливи, не само те. Дребните букви са ситни, сгъстени, без елегантност. Пахне едновременно на тромавост и прибързаност. Личи си, че е изписано от калиграф с опит, който обаче, в същото време, не се престарава. Изглежда като да гледаме назад към славното минало, носталгично, но без неговата дисциплина и иновативност на времето му.
А и междувременно тази част от традицията е пропуснала съществени развития в друг, паралелен поток.
Два века и нещо след Ибн ал-Баууаб на сцената стъпва Йакут ал-Мустасими. Онзи калиграф, когото изобразяват как в средата на XIII в. седи на кула в Багдад, докато града води живота си или бива плячкосан от монголите. Историческата травма на мюсюлманите, която белязва рухването на Абасидския халифат.
Вижте само преписа му тук. Жестоки шрифтове – и почерк, защото двете са различни неща. Помня навремето, че някъде тук в арабската калиграфска традиция, точно при Йакут, си казах, ето това е начинът на писане, който искам някой ден да усвоя. Рязка линия на очертания на буквите, страшна енергия и плавност, ритъм и безкомпромисност. Днес ръкописът е част от колекцията на Смитсониън (F1937.28), датиран е около 1283 г., почти триста години след Ибн ал-Баууаб.
Или това, днес част от Библиотеката на Конгреса.
Има доста неща от Йакут, стигнали до нас днес. Ако имате едни 100-200 хиляди излишни британски паунда, винаги може да си купите.
И нещо още по-съществено.
Някъде преди да се появи ръкописът на ат-Тиби, който представя „метода на Ибн ал-Баууаб“ отпреди пет века, се разказва, че Хамдуллах от Амасия през XV в. в Османската империя придобива няколко образеца от калиграфията на Йакут ал-Мустасими чрез връзки. Докато учи калиграфия, среща сина на Мехмет Завоевателя, султан Баязид II, с когото стават приятели. А когато Баязид се възкачва на трона, кани своя приятел калиграф в Истанбул и там му показва калиграфията на Йакут. Естествено, това идва със задача – да се разработи по-добър шрифт от този на легендарния Абасидски калиграф. Първоначално шейх Хамдуллах поема задачата неохотно, но впоследствие се превръща в бащата на османската калиграфия. И как да не.
Вижте само в различни колекции по света.
Докато в същото време, че и малко след това, ат-Тиби все още се опитва да запази стила на Ибн ал-Баууаб. Нещо като да се опиташ да поддържаш операционна система Уиндоус 98 в ерата на Уиндоус 11.
Но от къде всъщност е ат-Тиби от ръкописа на Силвестър дьо Саси? Манчестърската библиотека ни намеква, че уж е в Турция. Но това вероятно не е така. Защото тук имаме друг обрат в разказа. Който е чел история на арабската калиграфия, се е сблъсквал с две изображения.
Ето тези.
Те са взети от ръкописа на египетския калиграф Мухаммад Хасан ат-Тиби аш-Шафии, т.е. име на автор, съвпадащ с този от началото на публикацията. Само че този ръкопис не е същият като ръкописа от библиотеката в Манчестър. Друг е, популярен е под името Джами’ махасин китабат ал-куттаб. Което, ако си поиграем с пищността и тромавостта на арабските заглавия, на български може да го раздуем до нещо като „Всеобхватен сборник от прекрасните черти на писанието на писарите“. И има две издания. Едното е от 1962 г. на известния Салах ад-Дин ал-Мунаджжид, експерта, редактор и издател на арабски ръкописи, който почина 2010 г. Второто е от 2013 г. на Абд ал-Азиз ал-Мани от Рияд, което надгражда над изданието на ал-Мунадджид и включва по-добри изображения на ръкописа.
Този ръкопис, който, за разлика от преписа от Манчестър, е популярен сред изследователската общност, също твърди, че представя „метода на Ибн ал-Баууаб“. И той също е датиран от 1502 г. Само че не е през месец шауал, а през раджаб. И авторът му е известен египетски калиграф от началото на XVI в. – именно Мухаммад Хасан ал-Тиби аш-Шафии.
Дали авторите на ръкописа от Манчестър и този от Египет са различни?
Съмнявам се, въпреки че винаги съм склонен да допускам всичко.
Имаме два ръкописа, с едно и също има на автора, от една и съща правна школа, от една и съща година, с една и съща цел и заглавие – да представят „метода на Ибн ал-Баууаб“. Само че като изпълнение и съдържание са донякъде различни.
Ръкописът от Манчестър е хашлашки, изглежда набързо направен, по-опростен – не съдържа образци от всички шрифтове, огрубен е, човек има чувството, че е написан набързо, колкото и да е ефектен.
Ръкописът от Египет е по-изящен и структуриран, и се отличава съществено по съдържание и форма от този в Манчестър. Съдържа схема на пропорциите на буквите, приписвани на Ибн ал-Баууаб, при която се описва как отделните букви споделят едни и същи части, например, или пък наименованията на отделните версии на една и съща буква.
Отделно, съдържа и много повече шрифтове от ръкописа в Манчестър. Тук се споменават и шрифтове като „шрифт за маргинални бележки“ (хауаши), „бисерен шрифт“ (лу’лу‘), шрифт за преписване на коранични ръкописи (масахиф), „добре подредената огърлица“ (ал-‘икд ал-манзум) и моя любимец – непрекъснато свързания шрифт (мусалсал), където буквите се свързват с необичайни лигатури. За жалост днес въобще не се преподава като част от канона.
И въпреки това и двата ръкописа са в една година. От автор с едно и също име, с една и съща правна принадлежност. Реално ги делят няколко месеца – ръкописа от Египет, казва неговия колофон, е написан през месец раджаб, седмия месец от мюсюлманския календар, през 908 г. сл. Хиджра. Този от Манчестър е от месец шауал, десетия месец от същата година.
Може да спекулираме как сме се докарали до тази ситуация.
Възможно ли е ат-Тиби да възприема за своя лична мисия запазването на стария калиграфски метод, и затова да прави две версии на едно и също съчинение в рамките на два-три месеца? В арабската историопис, право и богословие имаме практиката на изготвяне на съкратени версии (понякога им казват мухтасар) на съчинения с цел популязиране. А пък може и самият ат-Тиби да го е домързяло да прави втора толкова дисциплинирана версия на първото съчинение. Може да е бързал. Може да е препис, направен за лична употреба. А може и да има двама автори с това име, по едно и също време. Може и да сме свидетели на фалшификация – самозванец да прави препис от името на ат-Тиби, имитирайки несръчно първоначалното съчинение. Може да е всичко, а най-добре е да бръснем с бръснача на Окам, въпреки че той май не е докосвал множество мюсюлмански бради.
Но знаем със сигурност, че канонът, зададен от Ибн ал-Баууаб, не продължава праволинейно, надграден и в крайна сметка изместен от ал-Мустасими и шейх Хамдуллах. Има многовековно разклонение през портал във времето, отворен от „Сина на портиера“ в Багдад, който връчва ключовете на ат-Тиби в Египет. То удържа стотици години след смъртта на Абасидския калиграф, преди да отмре и да бъде окончателно изместено от поелото в ново русло течение на занаята. С други думи, калиграфският консерватизъм се оказва удивително устойчив и съществува паралелно с другите развития на формата. А калиграфският разказ придобива нови и богати нюанси, които разчупват схематичния поглед към традицията. Поне си заслужава да добавим нова пътечка към нашата схема от началото.
