В пукнатините на канона, Георги Господинов, ред. Биляна Курташева, Жанет 45, София, 2021, меки корици, 316 страници, корична цена 18 лв. Кратка история на античната философия, Цочо Бояджиев, Университетско издателство "Св. Климент Охридски", София, 2022, меки корици, 214 страници, корична цена 25 лв.
Лятото ту се сгорещява, ту се смрачава и охлажда, но очакваната мързеливост остава единствено привидна негова акциденция. Разтегната е между безкрайната, банална повторяемост на балканската ни политическа корумпираност, и външополитическата нагнетеност от войната в Украйна. Докато нехайно пиша тези редове, разбирам и че Салман Рушди е бил намушкан по време на литературно събитие в САЩ. Бил на командно дишане, можело да си загуби окото, с намушквания в черния дроб. Нападателят е някой си Хади Матар, „24 годишен мъж от Ню Джърси“, както го описват в новините.
Грях ми на душата, може и да не съм прав в първото ми, самоочевидно подозрение, но веднага си представям изказването на аятолах Хаменей. Бил казал, че фетвата срещу Рушди, веднъж произнесена от Хомейни, била като куршум. Веднъж изстрелян, нямало да спре, докато не поразял мишената си.
Едно от малкото неща, до които човек може да прибегне, за да запази разсъдъка си в подобен събитиен казан, е местната ми адаптация на Боециевото утешение от философията. Въплъщава се в Еклисиасткото „много четене като труд на плътта„. Оказва се, че развивам летния навик по време на отпуската ми да изчитам поне една книга от кора до кора. Удоволствие, което е сравнително рядко последните години. Но този път четивата са две.
Първото, „В пукнатините на канона“ на Георги Господинов, е нещо, за което се прежалвам доста време, след като излезе.
Това също е част от читателската ми рутина – не се хвърлям веднага на новоизлязлите литературни хитове, защото усещането ми за маргинално се обижда. Изчаквам известно време, за да се уталожи шумът, да прегледам появилите се отзиви, и тогава решавам. Тук обаче решението ми е доста спонтанно и, веднага си казвам, продиктувано от намалението в бургаската книжарница, където ми попада за пореден път пред погледа.
Добре, да видим. Тематиката напълно пасва на вкуса ми към онова, което е пропуснато от големите наративи. Никога не съм обичал каноничния разказ, при все че оценявам нуждата от него. Която нужда не ме е възспряла да развия изключителна неприязън към мейнстрим версията по литература, представена от образованието ми. И то до такава степен, че да се наложи да преокрия, самонасилвайки се, удоволствието от четенето на българска литература далеч след като съм отхвърлил потискащите пранги на учебната програма.
Тук Георги Господинов прави заявка извън писателското амплоа, в което го познавам от любимия ми „Естествен роман“ насам. Все пак е член-кореспондент на БАН в направление „Изкуство“, което е обосновано отчасти и с неговата научна продукция. Отгръщайки книгата, виждам, че има научни рецензенти (Бойко Пенчев и Елка Димитрова). Това ме навежда на мисълта, че е замислена като публикация в рамките на академичното, може би за удостояване с определена научна степен или академична длъжност. За това намеква и уводът, където авторът я представя като изследване. Поради личните ми предпочитания (все пак, аз съм човекът, пишещ апология на градския боклук), изключително ми допада подбора на обща тематична рамка. Изпадащото от ситото на каноничното, оставащото извън кадъра, премълчаваното и невидяното, пренебрегнатото и нетрайното. Маргиналното, което извиква съчувствие, отличава се с персоналност, за разлика от монументалното и каноничното, пространството, обитавано от графитите и приписките (с. 9). Топосите, където вирея, с три думи.
В същото време книгата е лишена от характерната за монографичния формат фокусираност (не мога да предположа категорично дали се предполага да отговаря на формата за монография) и носи по-скоро белезите на сборник от разработки по отделни теми, стъпващи върху предишни дейности на автора. Виждаме, че условно са обособени две части. Първата е наречена „литературноисторическа“, в която се подлагат на прочит контексти и се реконструират литературни истории.
Случаят „Ней“ на Ботев, онова произведение на брадатия пламенен анархист, отритнато от големия, приличен, идеалистичен разказ, ударно задава рамката на този прочит. „Теменуги“ на Яворов е разгледано през фукоистки ключ и схожда в един интерпретативен поток ботаника, социология, литературна история. Първото и единствено футуристко списание и връзката на футуризма с аеропланен епизод от българската обсада на Одрин през 1912 също подлежат на разглеждане. Чудесен текст, впрочем, който не просто гледа в маргиналното от любопитство, но в същото време изпълнява и една от основните функции на такъв един подход. Чрез поставянето на отхвърленото, пропадналото в пукнатините, под прожекторите, ние – извън определението чрез отрицание, което още от Аристотел е доказано несигурно – не просто задоволяваме любопитството ни към отхвърленото, но успяваме и да запълним пукнатините в собственото ни образование.
Във връзка с аеропланните футуризми, следващият текст се вглежда в основната фигура на ямболското футуристко списание, Кирил Кръстев. „Жените на Варшава“ пък тематизира опита за разглеждане на едно и също произведение през две различни оптики – веднъж през знанието ни за контекста и втори път „невинно, необременено от това знание като книга за спасителната и унищожителна сила на историите, които си разменяме“, по един Чосъровски, Бокачовски и направо Шехеразадски начин. Текстът за Вапцаров е тъжен и трагичен по своему, кара те да се вчувстваш в непризнаването му като поет приживе и отчитането на неговата поетическа фигура единствено през призмата на показанията му в съда.
„Литературният вестник като кентавър“, изповядвам, никак не ме грабна, може би защото съм донейде съвременник на изданието. Но пък идеята, че може да проблематизираме справянето на литературната медия след 1990те години с наложения канон, втвърден след 1944 г., е интригуваща. „Към ненаписаната история на тъгата в българската литература“, освен че се заиграва с повторяемата тема за тъгата, превърнала се в заглавие на една от най-успешните книги на автора, препраща и към втората част на книгата.
Тук социалният контекст започва да надделява, личните истории настъпват за сметка на литературната среда.
Ето, започва със статия относно а-събитийността на българския социализъм, която се съзира и като обуславяща мълчанието за нашето минало, „мълчание без пробиви и без пукнатини“. Обхватът на разказа за премълчаното се разширява в „Следобедът на една идеология. Археология на всекидневието в късния социализъм. Визуалният разказ“. Как и доколко в картините от онова време присъства всекидневието извън идеологията, частното пространство на собствения живот, потния живот на работниците в автобуса на път за вкъщи извън ударното изпълнение на петилетката, уморената домакиня, сядането вечер пред телевизора извън всевиждащото око на партията. В тази връзка се съзира и потенциалът на разчоплянето на темата за лексикона като нисък жанр, като „профанна пукнатина“ по Ърнест Гелнър. Какви са интересните тематични линии в лексикона (който някои от нас все още помним!, мазните шарени тетрадки, които си подаваха момичетата през редиците на чиновете), какъв е този „тревожен накъсан разказ на един личен билдунгсроман от епохата на късния социализъм“. Оттам книгата поема в посока на „Свенливите дефицити. Еротичният разказ като медицина и физкултура“, където отново се натъкваме на вече познатите теми за „Мъжа и жената интимно“ на Зигфрид Шнабл и еротическия заряд на лъскавите страници с модели на бельо от „Некерман“. Как публичният, официален дискурс се справя с липсата на разказ за еротическото и го изтласква в сферата на неутрално-биологическото и срамното.
Сетне идва и любимата ми статия от книгата, признавам. Тази за „Невидимата антология. Литературата в последните български банкноти“, която проследява руслото на канона, обаче в един неочакван, необичаен, неочевиден, изплъзващ се контекст – този на книжните пари. Що за разказ изплува пред очите ни, когато загледаме хартийките в портфейла ни? Каква връзка има между тях? Защо са подбрани някои текстове върху банкнотите, защо са преиначени? И накрая, глава, която наум веднага класифицирам в графата „публично-обществен ангажимент“ – „Литература и емпатия“.
Но ето, доста често разпознаваме стар материал.
Казвам като човек, който следи автора отдавна, поне от „Черешата на един народ„. И като читател, за когото „Естествен роман“ е едно от най-запомнящите се неща, случвали се с българската литература на прехода, а пък и отдавна споделящ интереса към тоалетната тематика.
Например, текстът за литературните текстове върху българските банкноти е написан по повод изложба на български банкноти („Парите разказват„) от 2011 година. Прочитът на „Теменугите“ на Яворов се появява в „Литературен вестник“ от 1998 г. Еротичната част от „Некерман“ и темата за еротиката през соца имам усещането, че съм я мяркал на повече от едно място. Повече от веднъж, твърде много, по моему, се реферира към други два, смятани за основополагащи, проекта на автора – „Аз живях социализма“ (Жанет 45, 2006) и „Инвентарна книга на социализма“ (Прозорец, 2006) – в крайна сметка, те са от преди 16 години, и въпреки това се полагат и възприемат като основен източник на данни, насоки, теренен материал, за изследване, публикувано през 2021 г.
Но да не влизаме в ролята на вкиснати party-poopers от един по принцип завистлив провинциален колегиум. Все пак още помним срамливо махленската свада между Георги Господинов и другия, обявен за велик български писател съвременник, Милен Русков. Ето, един такъв фрагментиран, разнообразен откъм тема и проблематика подход превръща книгата в изключително добър формат за надзъртането през процепите на ригидността на утвърденото. Зарежда я с известен – вярно, опитомен от институционалността на литературно-академичното статукво, добре пласиран и пласиращ се – протестен потенциал. Чете се леко, увлекателно, информативно, и запълва дефицити на говоренето за социализма, където определено има нужда от това на фона на уродливо надигащата се носталгия по „бай Тошово“ и като че ли прогресивно олевяващата академична младеж.
Най-критичен съм към липсата на критически апарат, ако мога да си позволя тавтологията, и кратката за моя медиевистичен вкус библиография. Това, предполагам, се е наложило заради нуждата от придаване на четивен вид на книгата. Не искам да звуча като вечно недоволен член от комисията на академична защита, но там, където подозирам откъде е заета дадена идея, съм оставен да гадая. Да вземем произволен измежду много примери: постулираното като самоочевидно съждение, че през европейското Средновековие четенето се извършва предимно на глас. Вярно, има препратка към св. Августин и неговото стъписване, когато вижда учителя му, св. Амвросий, да чете наум. Но зад подобно широко обобщение подозирам влияние на Цочо Бояджиевата статия по въпроса в неговите Loca Remotissima и студиите му по културна антропология на Средновековието. А може би не съм прав. Няма как да знам със сигурност, разбира се, защото не ми се оставя никакъв шанс за проверка и трябва да приема всички подобни места на читателско доверие.
Което някак естествено прехвърля и мост към второто ми лятно четиво – това на Цочо Бояджиевата „Кратка история на античната философия“.
Авторът няма нужда от представяне. Настоящата му творба е предшествана от друго подобно четиво, само че съсредоточено върху културната антропология – „Другото Средновековие“.
Книгата е по-тънка от „В пукнатините на канона“, но и по-тежка за прочит.
Това е напълно очаквано – все пак това не е „Живот в скалите“ на Мария Лалева, а сборник от лекциите на проф. Бояджиев по антична философия, които той чете повече от двадесет години в Софийския университет. И от тази книга отсъстват биографични и библиографски данни, но тук имаме обяснение защо – „те много лесно могат да бъдат взети от общодостъпни източници“ (с. 9). Тематично книгата се ограничава в рамките на онтологията, космологията, епистемологията, а проблемите на етиката, политиката, художествата, са оставени на друг тип изследвания. Набива се в очи – нещо, което споделя и самият автор – че някои автори са представени детайлно, а други са просто споменати. Като времеви обхват изложението завършва на прага на дейността на неоплатониците, и цели да предостави минимум знание за Античността, нужен на занимаващия се с философия. Определено се предпоставя изначална запознатост с ключови философски понятия, която се опира на полученото от средното образование знание. Което в моя случай е било твърде фрагментарно, оттук и често пъти самоподразбиращите се препратки на проф. Бояджиев към философска реалия, автор, извор или проблем за мен означава допълнителна проверка в източници извън книгата.
В края на книгата има списък с нещо изключително важно – преведени на български език антични философски произведения. Нещо, което в моето поле – това на арабистиката и ислямознанието – в повечето случаи е твърде оскъдно. Преводът на извори е къртовски труд, общността е твърде малка, а академичната и финансова отплата в повечето случаи е нищожна. Кариерно също седи ниско, та оттук и тежката липса на преводи на цели извори. Мога само да завиждам, разбира се. Уводът към книгата завършва доста оптимистично и с подкана – пред българските философи античници, казва проф. Бояджиев – е открито широко поле за изследване. Несъзнателно също правя забавен паралел с моята област – на Запад част от големите имена в изследването на исляма са именно „античници“, които смятат, че полето е пренаситено от изследвания и изследователи, та се пренасочват към по-тучните според тях пасища на арабския език и историята на исляма. Франц Розентал е само една от тези фигури, за които се сещам на прима виста.
Във въведението се разглежда възникването на философията в Древна Гърция като напълно несводима откъм съдържание, цели и метод, към науките на Египет и Вавилон. Прави се разграничение между митологичната и философската формулировка на въпросите за началото, както и се проблематизира обръщането на първите философи към ключовото понятие за „природа“.
Оттам насетне изложението се разгръща по автори – Милетската школа е представена от Талес, Анаксимен, Анаксимандър, Хераклит. Питагорейската школа е застъпена през проблематизирането на вещите и числата, нулата, единиците, таблицата за противоположностите и безсмъртието на душата. Следва изложение относно Елейската школа – Ксенофан, Парменид (запомнете това име, всеки път, когато някой каже „всеки си има мнение!“, го плескайте по челото с пролога към философската му поема). Появяват се младите натурфилософи, софистите Протагор и Горгий с неговото скандално „нищо не съществува!“, преразгледано през интересна призма. После идва Сократ, покрит в учудващо сбито изложение от две страници.
Разбираемо, на Платон и Аристотел са отделени почти една трета от цялата книга. От това привърженикът на скучния Стагирит в мен може само да се усмихне самодоволно. Философията през епохата на елинизма е частта, в която научавате за възгледа на Епикур и следовниците му за класификацията на науките, атомите и познанието (ако си мислите, че сте епикуреец само защото обичате да си гледате кефа, тук е мястото да си оправите възгледите), след което са разгледани вкратце стоицизмът и скептицизмът.
Признавам, че други неща на професора са ми по-любими – например, „Нощта през Средновековието„, вече споменатата Loca Remotissima, „Другото Средновековие„, „Философия на фотографията„, че дори читателското бъхтане през превода му на „Сумата“ на Тома от Аквино или „За душата“ и „Parva Naturalia“ („Малки естественонаучни съчинения“) на Аристотел. Но намирам книгата за абсолютно задължителна, ако смятате да се занимавате с каквато и да е философия, дори и арабска. Дори и само от любителски интерес. Чисто дизайнерски, смятам, че можеше да се оставят по-големи полета отстрани за водене на бележки с учебна цел – и без това хартията е бяла, мека и евтина, като за учебник – но идеален свят има само при Платон.
И накрая, нещо забавно. Корицата изобразява антична статуя без глава, в чиито рамене е всадена голяма буква „А“ от заглавието. Да, вероятно внушението е, че античната философия притежава взривния потенциал да ти махне главата. А като казахме „взривен потенциал“ и „махане на главата“, се сещам повторно за Салман Рушди. Надзъртам към новините.
„24 годишният мъж от Ню Джърси“ не се признавал за виновен по обвинение в нападение и опит за убийство. Човек няма как да не се сети за оня виц, в който убиецът обяснява как убитият „се подхлъзна, падна върху ножа и така двайсет пъти“. Писателят имал три прободни рани във врата, четири в стомаха, рани в дясното око и гръдния кош, разрязване на дясното бедро, но, противно на очакванията на нападателя, се подобрявал. Според Георги Господинов „с нож може да убиеш човек, но не и писател„. Ако трябва да бъда циничен, като че ли Бог отново спаси стария атеист, баща на „Среднощните деца“ и „Сатанинските строфи“, от ръката на Аллах.
Междувременно съм си подготвил следващото четиво – „Храната. Историята на вкуса„.
