Знам, че си мислите за Али Баба и четиридесетте разбойника, ама аз си мисля по-скоро за евъргрийна „Четиридесет хадиса“ на имам Науауи, този стожер на мюсюлманското богословие от тринадесетото столетие по нашето летоброене, пък и каквото да си мисли човек, тук по-важното е да гледа.
Иначе знаете как е, почваш да четеш по дадена тема и се пръкват най-всякакви неочаквани издънки. Вътъкът на шериатското килимче се разплита в най-различни посоки.
Ето, човек си чете разни неща по дисертацията навремето, уж за религиозни училища, а то набъбва в класификация на науките според най-големия богослов на XI в. – Ал-Газали.
Или друго. Четеш си за възпитанието и образованието по религиозните училища, накрая се пръква статия за боя в образованието. Как да млатиш назидателно с чепика, защото „Боят изгражда, не е като да разгражда!“, по думите на популярния просветител. Четеш за истории на малоумниците от XII в. – ражда се нещо за брадите.
Но сега това не е толкова важно. Гледайте какво става надолу.
Четиридесет изображения на бради от ръкописи на мюсюлмански автори.
От Близкия изток през Средна Азия чак до Индия, в периода до XIX в.
Само бради. Кьосета не щем. Лузъри. Искаме само бради – всякакви. Закръглени, заострени, редки, черни, бели, развяващи се, къси, добре оформени, гъсти, редки, многолоидни, каквото ти душа сака.
