Massoudy, Hassan. Calligraphie arabe vivante, Flammarion, Paris, 1981, 192 страници, двуезично издание (френски и арабски), ок. 300 чернобели илюстрации, 8 цветни илюстрации, 33 см.
Мишел Турние, когото познавате предимно като френски писател и носител на „Гонкур“, твърдял, че Хасан Масуди е „най-добрият жив калиграф“. Турние вече не е между живите, но Масуди все още е. Не знам доколко може да се доверите на Турние, все пак той е литератор, а не калиграф, не чете арабски, не практикува арабска калиграфия. Но помня, че той беше написал предговора към книжка на Масуди от 1995 г., която промени напълно калиграфската ми практика някъде 1999-2000 година. Попадна ми през преподавателя ми по арабски език Хъдър Салфидж във втори курс в нашенската арабистика и си я ксерокопирах.
Оттогава много мастило изтече, кръв, тежък труд, сълзи и пот, по Чърчил.
Собствената ми калиграфска практика премина през много различни периоди. Започнах през зимата на 1998-9 година с един учебник – класическия на Хашим Мухаммад от Багдад, изплагиатстван в един албум на египтянина Ахмад Забри Зайд. Имах и един албум, отново на този Ахмад Сабри, пак изплагиатстван – негови репродукции на известни калиграфски произведения, където репродукциите са по-лоши от оригиналите, разбира се. Но пък бяха много добри като за начало. Помогнаха ми да разбера правилата на композицията, които никой никъде не обяснява.
И някъде година по-късно попаднах на Хасан Масуди. За мен беше откровение. Още помня шока от широките, прозрачни, веещи се, огънати вертикали на декомпозирани думи, контраста със ситната вариация на куфийски шрифт, играта с буквената триизмерност чрез по-ситни букви до хоризонта, нетрадиционните насх, сулюс и диуани, които вече разпознавах от по-конвенционалната калиграфия. “Това е по като изкуство!”, си казва човек, не някакъв скучен шрифт, чието най-голямо достойнство е да прилича на типография, нали? Затова и през 2001 година, когато правих изложба в българския културен център в Дамаск, половината неща бяха повлияни от стила на Масуди. Другата половина бяха по-традиционни, ако и пречупени през уменията и предпочитанията ми тогава.
Някъде 2004-5 година нещата се попромениха.
Отчасти защото имах достъп и до много по-качествени образци на историческата калиграфия, може би и защото се връщах все по-назад в историческия си интерес, а и преоткривах радостите не толкова от калиграфските фойерверки, колкото от миниатюрните вариации в рамките на дисциплината в строгия канон. Повлияха ми колекцията на “Сакъп Сабанджъ” или тази на Насер Халили, например, която имаха в библиотеката на арабистиката в Гьотинген, Германия. Албум на Абдулазис ар-Рифаи, учебници на Мехмед Шевки (Шауки), публикациите от калиграфските конкурси на IRCICA, стигнали до мен от Истанбул през университетската ни библиотека или дебрите на интернета. Подобряването на достъпа до глобалната мрежа и качеството на онлайн материалите, през които човек открива съвременни последователи на османската традиция. Достъп до бази данни с ръкописи, които лека-полека почнах да разчитам и разбирам. Работата по дисертацията ми в Катедрата по арабистика в периода 2007-2010 г., която ме прилепи към Абасидския X-XI в. и ме закотви в арабското средновековие.
А оттам насетне се усещам като да не дължа нищо нито на академични, нито на калиграфски авторитети, та чак до днес. Деконструирането на буквата и калиграфският експеримент са станали моя втора природа. Тъй де, научете канона, за да може да го огъвате както си искате.
Но винаги Масуди е бил невидимо калиграфско присъствие зад целия поток, едно съвремие, което постоянно информира пътуването ми назад във времето. Постепенно насъбрах негови неща измежду десетките книги, илюстрирани от него. С книгите е като с хората и местата. Първо ти ги преследваш, после губиш интерес. После те те преследват. После пътищата ви се разделят, с някои от тях никога не се срещаш, не пристигаш, та дори не знаеш, че съществуват.
И за тези 28 години занимания с арабска калиграфия чак тази година ме намери “Calligraphie arabe vivante”, неговият opus magnum.
Зная, че такова издание съществува от друга книга, която получих като подарък от мои приятели холандци през 2003 г.: “Les ouvriers du signe: Calligraphie en culture musulmane”, излязла през 2001 г.
Наблюдението ми е, че добрите калиграфи са лоши историци и критици на занаята. И обратното – добрите историци и критици са лоши калиграфи. Но все трябва да има някаква пресечна точка между тях, за да може поне да седят на една маса и да си говорят без да си скубят брадите. Сещам се за един пример за това: Махмуд Бедреддин Язир с неговите няколко тома на “Калем гюзели”. Легендарен историко-критически труд за турската калиграфия, но пък за автора казват, че е бил лош калиграф. Разбираемо е донякъде, предвид че двата подхода изискват различен натюрел. Или пък вижте съвременния “апостол” на османотурската традиция на Запад – американеца Мохамед Закария. Конверт към исляма, ученик на починалия наскоро Хасан Челеби и чудесен калиграф, в същото време бележи не особено интересно историко-текстуално присъствие. Не може обаче да си изследовател и критик на калиграфията без да имаш никакъв досег с практическата страна на занаята. Затова и “Калиграфията и ислямската култура” на Анемари Шимел е абсолютно задължително историческо и културологично изследване. Но не е особено полезна, ако искате да развиете критично око към линията и почерка.
А тук Масуди в съавторство с Изабел Ницер стъпва върху хлъзгавата почва на полето с няколко шапки: на първо място той е модерен калиграфски практик, с това е известен. Че и дразнител в очите на традиционните калиграфски школи в Турция и арабския свят. На второ място е критичен теоретик. И накрая не бива да забравяме, че всеки един мащабен преглед на дадено поле не може да мине без исторически компонент. Книгата не представлява калиграфски илюстрации към чужди текстове (както са например други негови неща, които имам, тези за мистика Ибн Араби, “Пророка” на Джубран Халил Джубран и пустинята). Не са и единствено негови калиграфии, съчетани с кратки текстове, пак негови, както е книжката, с която се пуснах по това отклонение на калиграфската пързалка през 1999-2000 г.
Изданието, което съм намерил (или то мен), е първото – от 1981 година, когато съм бил горе-долу на една година, а късният социализъм тук назрява като балон, който след 8 години предстои да се спука. След това са има още 3 издания, чак до последното през 2010 г. Твърда синя корица, много добра, плътна и лъскава хартия, отлично запазено копие, което стига до мен чак от горещите книжарници на Испания. Винаги е предизвикателство да правиш двуезично издание с европейски и семитски език – ако почнем отзад напред, накрая на книгата има каре с извинение към арабските читатели, защото те ще бъдат принудени да четат книгата отляво надясно, а не отдясно наляво, както си му е редът при арабския.
Съдържанието ми казва, че има 33 раздела, които са комбинация от различни общи и по-специализирани теми.
Естествено, започва се с обяснения относно тръстиката за писане (калам, калем), нужните инструменти, етапи при подрязването на перото. Металните писци. Широкоформатни шрифтове. Позиция на тялото при писане на калиграфия, позиция на ръката спрямо повърхността, хартията и калема. Мастилото. Употреба на различни материали, върху които се пише. Калиграфският канон и правила при Ибн Мукла от IX в. Съществено място е отделено на калиграфската точка – как се пише, какви видове точки има, защо е мярка за шрифтовете, как се използва за отличаване на буквите и гласните, орнаментална функция. Как се движи ръката с писеца за отделните видове линии. Калиграфски стилове, различни ограничения от повърхността за писане, подредби, динамика на композицията. Отделен раздел е посветен на калиграфския подпис на султаните (тугра), ритъма, съотношение между запълнени от шрифта и празни пространства, експресивната сила на линията, измерения и пространство, калиграфията и орнамента. Комбинацията от букви лам-алиф също е обособена в раздел, калиграфията и рисувателния дизайн, огледалните композиции. Специално внимание е отделено на Улу Джамия в Бурса, после калиграфията и обществото, съвременна проблематика, модерна калиграфия и накрая препоръчана литература.
Едно от най-ценителските неща е че арабският текст не напечатан. Написан е на ръка от самия Масуди. Което значи, че имате шанса да четете арабски ръкопис и то в образец от неговата собствена вариация на шрифтовете иджаза (за увода) и насх за всички останали текстове. Това е особено полезно за мен, защото не чета френски. А и така арабският текст се превръща в част от калиграфските образци като в него са вплетени илюстрации към принципите, за които става въпрос в съответните раздели.
Вижте само играта с текстурата тук. Удълженията в средата на текста понякога са просто декоративни. Друг път образуват форма, която е основен предмет на текста – например в случая с разсъжденията върху точката, където текстът очертава празно пространство във формата на ромбичната калиграфска точка, мярка за всички букви. Или пък в откъса, който пояснява употребата на декоративни знаци – отново, празното пространство в текста е във формата на един от тях. Същото виждаме и при говоренето за ритъма (празно пространство във формата на буквата уау) или за запълването на ограничени в определена форма пространства. Самият текст на книгата се превръща в илюстрация, ненатрапчива, но смислена визуална канава, която свързва частите на цялото.
Отделно, няма как да подминете рисунките, правени от автора. Признавам си, веднага ми стават любими, може би защото съзирам известна прилика с моите комикси на класически арабски теми около трапезния етикет през XVI в. Но не само. Наивистични и хумористични, все пак те стъпват върху писарската традиция. Чернобелите, издути, смешновати и брадати калиграфи изписват калиграфски композиции, в които може да разпознаете истински исторически образци – каменен арабски надпис, стар куфийски шрифт, надпис върху съд. Едно от предимствата авторът да бъде и илюстратор, и калиграф.
Изключително богато илюстрирана, книгата включва примери (ако и не еднакво количество) от практически всички съществуващи тогава калиграфски шрифтове, които няма смисъл да показвам тук. Някои от тях са илюстрирани от самия автор, други са исторически образци. Авторът възприема няколко подхода при неговото представяне на шрифтовете. Единият е изписване на една и съща фраза с различни шрифтове – нещо, което често се среща по калиграфските учебници, за да се види контраста между тях. Обикновено това е басмала, но тук е нещо много секуларно, направо усещаме полъха на френския лаицизъм – откъс от Всеобщата декларация за правата на човека на ООН. “Хората се раждат свободни [и равни по достойнства и права]…”
Другият подход е изписване на буквите от представените шрифтове – имаме поне насх, сулюс, рук‘а, диуани.
Трябва да се отбележи, че тук откривам и най-пълното факсимиле на реконструкцията на системата на Ибн Мукла, който според традицията измисля “геометрията на буквите”. Самият ръкопис е доста по-късен, дело е на Мухаммад Шафии от XVII в. и се намира в библиотеката в Кайро. Части от тази репродукция на свой ред са възпроизведени и в по-късни калиграфски книги като вече споменатата “Les ouvriers du signe: Calligraphie en culture musulmane” и калиграфският речник на Афиф ал-Бахнаси, който също си донесох от Сирия. Той, впрочем, разчита на Масуди и за други изображения.
В тази връзка трябва да отбележа, че една от най-полезните илюстрации обяснява как в арабската калиграфия, освено ако не говорим за ъгловатите шрифтове от групата на куфийския, никога няма геометрично прави линии. В частност трябва да се отбележи, че дори и първата буква от азбуката алиф може да бъде разбита на няколко компонента, всеки един от които представлява извита линия.
Единствената ми забележка тук е към структурата на съдържанието. При подобни всеобхватни изложения, които смесват различни подходи, винаги имаме предизвикателство , свързано с последователността. Ако книгата е преди всичко наръчник, е логично да започнем с инструментите и материалите. След което да продължим с образци от отделните шрифтове (каквито има), но в повече детайли относно връзките между буквите и композиционните им принципи. Ако е албум, който цели да представи шрифтове, е логично да има от всички по консистентен начин – а тук имам усещането, че персийската и северноафриканските традиции са недостатъчно добре представени, може би заради иракския произход на автора и повлияването му е от османската калиграфска школа, както и от нейния велик последовател през XX в., Хашим Мухаммад от Багдад. Ако ще възприемем подхода да представим жанрове, е добре да има по-детайлна разбивка – ето, тук имаме изключителен акцент върху туграта, наистина впечатляващ калиграфски жанр, върху огледалните композиции или върху зооморфните калиграми, но къде са ясно отграничени останалите жанрове – този на кодекса, на стандартните калиграфски панели с два стила (т.нар. кит‘а), или пък на монументалната лауха (осм.-тур. левха). Разбира се, те присъстват, все пак книгата има над триста илюстрации, но не са отграничени. Или пък ако възприемаме подхода на разглеждане на отделни образци по места, имаме фокус на Улу Джамия в Бурса, но защо нямаме отделени други джамии или архитектурни паметници? Отново, такива присъстват, но без да са обособени. Същото важи и за историческото съдържание, както и за критическите размишления относно ритъма, усвояването на пространството и композицията.
Пътешествието, през което Масуди ни превежда, прилича на филм, в който камерата ту показва много близък план, направо макро, на отделни детайли, ту се вдига от птичи поглед и ни превежда набързо през места и стилове, включително и неговия, представен в края на книгата.
Книгата събира накуп разнообразие от подходи, без да следва плътно никой от тях. Няма претенция да бъде калиграфски учебник, нито пък историческо-критическо изложение. По-скоро представлява ценителско издание, колекционерско бижу, което предоставя оригинален поглед към щрихи от практиката, теорията и историята на хилядолетна традиция в географски ареал от Мароко до Китай. В същото време е артистичен продукт само по себе си, защото не може да бъде отделен от калиграфската практика на Масуди. И това я превръща в особен артефакт. Защото Хасан Масуди определено не стъпва в обувките на традиционната калиграфска приемственост (силсила), която проследява занаята през сакрално удържаната практика назад във времето до такива легендарни писари като Хафез Осман, шейх Хамдуллах, Якут ал-Мустасими, Ибн ал-Баууаб, зетя на Пророка Али, Пророка и в крайна сметка – Адам. Дори смея да твърдя, че нарочно се откъсва от нея, модернистично, иновативно и секуларно. Но в това се крие и силата му. Без да издига претенция за калиграфска приемственост чрез търсене на легитимност в миналото, нито пък за основаване на нова калиграфска школа, Масуди успява да се превърне в може би най-влиятелния посланик на арабописмената калиграфска традиция на Запад в продължение на десетилетия. Оттук и повлиява рецепцията на занаята, че и някак между другото, създава тълпа от последователи. Вижте само един ел Сид, стрийт артиста с големите пана от букви върху сгради. Или пък рисуващия със светлина Жулиен Бретон. Или пък автора на настоящия текст, който тук, наред с други неща, преоткри възстановката на буквената архитектура на Ибн Мукла. И то дълго след като работи по нещо подобно, докато превеждаше трактата на ал-Калкашанди за калиграфията през 2015 г.
