Всичко това може да ви изглежда комикс, ама е ориенталска басня, която ми навява смътни асоциации с българския политически контекст. Как точно, само Аллах знае, защото, казват, шейтанът е в детайлите.
Вижте сега каква далавера ще ви редя.
Глуповатата змия е ясна, изглежда леко нахилена, бузеста и като цяло доволна. Тоя суек, дето викат по село, който я е яхнал пък, не е гризач, а самият Цар на жабите.
Историята е в „Калила и Димна“ на Ибн ал-Мукаффа от VIII в., ама ръкописът е от XVI в.
Много съмнителна притча, честно казано, ама гледайте как върви.
Някой си гарван викал на царя, гле са, тая моята работа (каквато и да е тя, всичко си има предистория) може и да е била страдалческа, ама е баш като на змията, и ще ти разкажа една притча за търпението.
Имало една змия. Тя била много стара и немощна, аха-аха да се пренесе в милостта Аллахова. Отишла на един гьол, където имало жаби, за да се си налови. Ама се чучнала край водата и почнала да гледа както аз гледам като ми се развали пастърмата на терасата.
Eдна жаба я питала, що така бе, калъф, или уозъп, дето викат колегите от САЩ, кво си кахърно.
А влечугото казало, гле са, как да не ми е болно, като цял живот карам на жаби, пък вече нито мога да ги ловя, нито мога да ги ям. Нещо като да обичаш сланина и пръжки, а пък да те удари подаграта, така си го представям.
Жабата отишла и изпяла историята на Царя на жабите. Той самият отишъл при змията и така и така, я кажи бе, какъв ти е проблемът.
Змията продължила. Снощи вечерта гонех една жаба, за да я изям. Тя влезе в къщата на един свят човек, мюсюлмански отшелник. В къщата беше тъмно. Тоя свят човек обаче имаше син (да не си мислите, че в исляма светостта предполага непременно целибат, пълно е с шейхове-мистици с по много жени и деца, които призовават към джихад). Та, в тъмното не намерих жабата. Вместо това ухапах момчето. То взе че умря. А шейхът ме гони, и не ме хвана. Вместо това ме прокле. Да ти изсъхне силата, да ти се счупят зъбите, да се провалиш вдън земя дано, да увиснеш отвсякъде, да те унижават, та толкова даже, че да станеш ездитно добиче за Царя на жабите, и да не може да хванеш нито една, само ако ти дадат като милостиня.
И ей ме на.
Та и затуй, вай, Аллах, аман-заман, дай ми препитание, с което да живея.
Тук Царят на жабите като милостив ориенталски деспот казал, споко, ще решим проблема. Всеки ден от мен имаш по две жаби. Ама ще те яхам колкото си искам и ще се развявам наоколо по гърба ти.
И така, вика мъдрият гарван на царя от началото, змията чрез своето търпение не била увредена от своите врагове (демек, квакащите), и спечелила.
Страшно съмнителна история, пак да кажа, от която ще ви оставя да си извадите изводите сами. А ако не ви се нрави моя твърде слободен преводопреразказ, ви притурям и арабския оригинал за справка.
Целият разказ, разбира се, е част от по-голяма история, която е част от още по-голяма и така като в матрьошки разказите влизат един в друг. Много е типично за Ибн ал-Мукаффа.
И бъдете здрави!
