Още от малък помня „Калила и Димна“ на Ибн ал-Мукаффа от VIII в. Без да знам кой е той, далеч преди да налетя на арабския език – или той да налети на мен – помня как веднъж я разлиствах в библиотеката, а по-късно и у братовчед ми, който не знам откъде я имаше. Книгата не можа да ме грабне – твърде много текст, уродливи за тогавашния ми вкус картинки, странни реалии, гротескови същества, натруфен език. С поглед от сегашната ми камбанария бих казал „твърде стар извор“ за дете на десетина години.
Тогава дори не можех да оценя забавлителната простащинка в този Езоповски поучителен текст с главни герои чакалите Калила и Димна. А макар че не толкова пикантни, колкото приказките от „Хиляда и една нощ„, вулгаристично-наивистични историйки не липсват. Като тази за маймуната с приклещени деликатни телесни части.
Да ви припомня и случката, разказана от чакала Калила на неговия другар като илюстрация на поуката, че не бива да се занимаваме с думи и дела, които не се отнасят до нас.
Притча за маймуната и дърводелеца
Разправят, че веднъж една маймуна видяла един дърводелец да разцепва греда с два клина. Дърводелецът бил възседнал гредата като ездач коня си. Щом разцепел гредата на един лакът, забивал клина. После дърводелецът станал за нещо си, а маймуната се захванала за това, дето не било нейна работа – възседнала гредата с към клина. А мъдете й да вземат да се заклещят в цепнатината, та като извадили клина, гредата така ги притиснала, че тя паднала в безсъзнание. Така я намерил дърводелецът и такъв бой й дръпнал, че колкото изтърпяла от гредата, двойно повече от дърводелеца1.
Текстът явно вълнува миниатюристите, както се вижда в друго изображение на същия сюжет:
Или пък в още по-огрубен, но достатъчно изразителен вариант, вижте и това:
Но това, което ме раздразни – още тогава – бяха нескончаемите истории, които пораждат други истории, които се вграждат една в друга, преплитат се, влизат и излизат, докато накрая измъчено чакаш основната да приключи.
Изключително трудоемко и нечетивно за неопитни читатели.
Тази неприязън ме държа много дълго, дори и след като засричах езика на „Аллаховия говор“, както казват северномакедонците.
Но вече знам какво е хадис и иснад, преметнал съм няколко пъти текста на Корана и вкусът ми се е променил. Затова и след като оня ден се сдобих с копие на превода, едно от нещата, които направих, е да видя дали още ме напряга усуканият наратив на една от любимите ми глави – тази за „Гривия гълъб“, в която реално главният герой е плъх.
Историята е разказана от философа на царя, а поуката се състои в оптимистичен възглас:
И ако най-слабите и нищожни измежду животните и птиците съумели да си помогнат, да се сговорят, да се сдружат и да имат търпението да се спасят един друг, така че хитроумието им се превърнало в страшна непобедима сила за враговете им, какво тогава да кажем за хората, ако правят така и си помагат? Всичко това ще им бъде от полза и ще съдействува за идването на доброто, за неговата победа и за отблъскването на злото. А какво по-хубаво от това 2!
За ваше забавление пък набързо начертавам и схема на историите от главата и как влизат една в друга.
По-долу можете да видите гарвана, плъха, костенурката и газелата, а техните хитроумия може да прочетете в цялата история тук.
Да, определено неприязънта ми си е отишла. Не зная дали това е комплимент или не.
