Зимата през Средновековието, Цочо Бояджиев, Изток-Запад, София, 2023, 214 страници, корична цена 12 лв. (меки корици), 16 лв. (твърди корици).
На прибежки и припълзявания, най-сетне приключих „Зимата през Средновековието“ на Цочо Бояджиев, която преди десетина дни си купих в една обедна почивка.
Чете се на един дъх, в интерес на истината, просто понякога човек диша на пресекулки и вдишва различни неща в интервалите. Книжката е доста малка, около 130 страници общо, а и той признава, че е много по-кратка от другия негов подобен опус, „Нощта през средновековието„. Подходът на културно-антропологични дирения в епохата на средновековието е нещо, което смятам за много плодотворно, защото в крайна сметка, независимо дали описаните явления са „исторически факт“, те представляват светогледна реалност.
Естествено, идеята за антропология на Средновековието може да бъде проблематизирана, и самият Цочо го прави в „Loca remotissima“ от 2007 г., която се явява някакъв прадед на този подход. Изпитвал съм болежките оттова на свой гръб. Още помня онази моя публикация за шафрана в Сунната, която излезе в бюлетина на френския институт за изследвания на „Ориента“ (Bulletin d’Études Orientales) в Бейрут преди години. Обявяват предложение за публикации в областта на „антропология на ароматите“. Аз дилиджентно предлагам нещо, което комбинира исторически и антропологичен подход. А пък рецензентите на изданието, тези, които изданието въобще е успяло да намери за подобен текст, се оказват хардкор историци, които отхвърлят публикацията, защото е „твърде антропологическа“. Естествено, възразих, че не са си дефинирали добре обхвата на изданието, и публикацията мина.
Та по подобен начин, един хардкор историк дори би се обидил от книгата на Цочо.
А пък аз напротив, даже приветствам подобно спекулативно писане за епохи, в чийто светоглед иначе трудно може да надзърнем заради особеностите на традиционната историопис. Затова и обичам Жак льо Гоф (винаги съм си мислел, че се римува с разни неща, например – „койт’ не харесва Льо Гоф | е по-тъп от суров картоф“) и Фернан Бродел.
Е, да, затова и докато чета „зимата“, се сещам за книгата за хашиша в исляма на Франц Розентал, истинска класика. Или пък за монографията на Майкъл Долс за чумата, мислена през призмата на средновековните мюсюлмански историци. Е добре де, и за „История на лайното“ на Доменик Лапорт, този велелепен образец на историческа социология.
Но книжката се чете ужасно лесно, много бързо, стилът е доста лек. Няма много общо с предното нещо на професора, което четох лятото – лекциите му по антична философия, заради различните цели и обхват. Става ясно наистина – и то е заявено още от самото начало – че книгата не цели обема и задълбочеността на „нощта“. Един вид е кратка бележка под линия към нея, доколкото темите за нощта и зимата се припокриват. А пък и доста елегантно това е оправдано с идеята за фрагмента, който не имплицира същата задълженост към свързаност и целеположеност, както едното, много по-голямо, плавно разгръщащо се цяло. Накрая я затварям с чувство за удоволствие.
И разбира се, с оглед на температурите навън, няма как да не си припомня за средновековната фраза „гърбът към огъня, коремът към масата“, която обрисува и мечтаното от мен състояние след цял ден на телефона. Заклал съм прасето, сторил съм го на пастърма на терасата, в духа на препоръчваните от средновековните автори действия през зимата. Стоплил съм се.
Предстои ми да поръкописвам, ако и на езика на сарацините. А илюстрацията по-долу се появява в самата книга, само че чернобяла, нарисувана от белгиеца Симон Бенинг в неговия часослов от XVI в.
