Тези дни са белязани от болезнените противоречия около правата на малцинствата в САЩ, расизма и протестите по повод смъртта на Джордж Флойд. За жалост, моето пестеливо наблюдение върху мнението на различните лагери се обобщава в ориенталския комикс по-долу:
Аз пък, покрай целия дебат относно тоягата на ревизионизма, размахана връз гърба на отдавна починали авторитети, се сещам веднага за текстове, превърнали се в част от културната канава на Близкия изток и Запада. И затова как говоренето за „бялата привилегия“ в различни епохи и региони може да се разшири отвъд репродуцирането на фразата „бяло превъзходство“, отнесена към щатските WASP. В периодите и географските региони, с които се занимавам, „бялата (или поне „светлокожата“) привилегия“ принадлежи предимно на арабите-мюсюлмани. И част от тези привилегии са религиозно, т.е. универсално бетонирани, чрез статуса на арабите като получатели на небесното откровение на Корана чрез „печата на пророците“ Мухаммад.
Та и до ден днешен повечето страни в дебата около суннитския халифат твърдят, че претендентът за халиф може да бъде арабин, потомък на племето курайш, от което произлиза самият Пророк Мухаммад. И този дебат още е валиден, както се видя от „Ислямска държава“ тези години, които устойчиво репродуцираха стандартните положения на суннизма по въпросите за властта поне от времето на ал-Мауарди и неговите „Основи на управлението“ (Ал-ахкам ас-султанийа) от XI в. насам. Да, ислямът издига претенции за универсална религия – общността от правоверните (умма) на теория обединява всички „подчинили се на Аллах“ (муслимун) чрез „най-здравата връзка, която не се къса“ (Коран 2:256), независимо от етноса. Салман Персиецът е един от най-видните следовници на Мухаммад, а първият чернокож съратник на Пророка – Билял Етиопеца – е и първият възвестител на призива за молитва (мюеззин). Името му може да го намерите и до днес по джамиите във формулата „О, достопочтени Билял Етиопецо!“ (йа хадрат Билал ал-Хабаши).
Но така уедрено представено, идеалното положение търпи твърде много огъване и разриви исторически. Нима една от основните причини за династичната смяна между потомците на Умаядите (661-750) и Аббасидите (750-1258) не е именно напрежението между управляващите араби и останалите етноси, обозначавани с пейоративното „клиенти“ (мауали)? Позицията на едни хариджити като изключително малобройно течение в исляма, които твърдят, че халиф можело да бъде всеки, „включително и черен като грозд абисински роб“ днес, особено за нас, българските арабисти, се е превърнало в забавно, но маргинално клише.
Всички мюсюлмани може би са равни пред Аллах по отношение на тяхното спасение в „идващия свят“ (ал-ахира) след преминаването на последните дни, настъпването на есхатона, „Съдния ден“ (йаум ад-дин) и преминаването по тънкия като косъм мост (ас-Сират) над адския огън. Но в тукашния (дунйа) шариатът се грижи за установяване на правилни от гледна точка на религията обществени отношения, включително и тези между робите и техните собственици. Самият Коран признава същестуването на роби в пасажи, които говорят за тяхното подпомогане чрез задължителната милостиня (закат, вж. Коран 9:60), действията по тяхното освобождаване (2:177) или встъпването в брак с вярващи роби и робини (2:221, 24:32). Както си знаем, Бърнард Луис – архизлодеят на Едуард Саид [него пък тук обозначаваме условно като „Лорд-на-Ориентализма-и-вдъхновител-на-постмодерните-предимно-неарабисти“], дава своята щедра лепта в касичката на проблематиката1. И не е единствен.
Естествено, само част от робите в историята на исляма са черни
Но географската експанзия на халифатите – първо този на „Праведните халифи“, после Умаядите и Аббасидите, влече със себе си неотменно и сблъсък с черното население (ар. суд, зандж) на Африка. Търговията с черни роби като че ли не е измислена от САЩ. Далеч преди нея имаме арабските търговски маршрути на юг от Египет, към субсахарска Африка и покрай източната част на континтента, по морските пътища в Индийския океан. Арабските исторически извори поне от ал-Макризи (поч. 957) ни помагат за възстановяването на историческата практика за търговия с черни роби, а образът на черния роб откриваме при такива превърнали се в класици на арабската литература автори като ал-Джахиз (поч. 869). И този образ, уви, се подчинява на неласкави стереотипи. Някои от тях удържат и до днес – помня моята работа с египтяни, за които „човекът от Горен Египет“ (ас-саиди) е най-често много черен и пословично глупав. Героични тъмнокожи образи като този на предислямския поет Антара ибн Шаддад (поч. 608), син на етиопска робиня и арабин от племето Бану Абс, са по-скоро рядкост. „Черният рицар“ (да не се бърка с Батман), както той сантиментално бива наречен2, се възвисява твърде самотен.
Топлата вода не я откривам аз, нито пък изобретявам наново колелото
Работата със стари текстове може да бъде начинание скандално, мъчително и непоносимо, особено ако човек е нагазил дълбоко в някоя част на ценностната скала под напора на непосредствения политически и културен вятър. Ето, покрай откритието ми, че Алеко в типичния му саркастичен тон констатира наличието на „много негри в този Вашингтон„, намирам и отличната монография на Надир Казим от Бейрут „Представяния на другия: образът на чернокожите в средновековното арабско въображение“3. А знам, че имаме много арабоезични извори по темата, дори и без човек да е отделил специално внимание на въпроса. И попадам на онова, което става причина за този текст. Разбира се, че като кажем „образ на чернокожия“, ще се сетим за тематиката, обособена в два раздела под заглавие „Хиляда и една нощ: черните и прекомерната похотливост“ – „Господарката и черния роб: подреждането на наратива и разклащането на порядъка“ и „Черният и жената: желания греховни и перверзни“4.
„Господарката и черният роб“
И как да не. Приказките от „Хиляда и една нощ“ са нещото, което веднага ми идва наум. Онзи, който е положил труд да се оттласне отвъд романтичната представа за детски наратив в наивистичния им преразказвателен превод на Йордан Милев, е усетил скандалния им потенциал. Именно те след превода на сър Ричард Бъртън успяват да скандализират викторианска Англия – веднъж чрез обвинения в плагиатство на превода и втори път чрез вулгарността (но не и расизма) на наратива. За наше щастие имаме пълния текст, преведен на български. Дължим го на Славян Русчуклиев (лека му пръст, трагичната му история е известна в средите на арабистите тук), подпомогнат от Киряк Цонев. И тъй като съм привърженик на тезата, че преди да извършим каквото и да е ценностно движение спрямо един текст, е добре поне да го познаваме, ето ги и текстовете около превърналия се с в клише „черен роб“. Цитатите са взети от двутомното издание на „Труд“ от 2004 г.
Първата история носи всички белези на четиво, върху което читателят непристойно хихика.
Приказка за девойката и маймуната
Разказват също така, че един султан имал дъщеря, която се влюбила в черен роб. Той отнел девствеността й, а на принцесата така й се дощяло да се съвкупява още, че не можела място да си намери. Оплакала се на една от своите гледачки, която й казала, че маймуните го правят най-често. По случайност под прозореца минала една маймуна. Принцесата смъкнала покривалото си, погледнала я и й намигнала. Маймуната веднага се качила при нея. Тя я скрила и почнала денонощно да се съвкупява с нея.
Разправят, царю честити, че султанът се досетил какво върши дъщеря му, и поискал да я убие. Принцесата усетила, че работата става дебела, преоблякла се като бял роб, възседнала кон и подкарала със себе си и муле, което натоварила със злато, скъпоценности и платове. Взела и маймуната. Вървяла, вървяла и стигнала до Египет. Поселила се в една къща в пустинята. Започнала всеки ден да купува месо от един млад месар, но отивала при него само следобед. Младият месар си рекъл: „На тоя бял роб нещо не му е чист косъмът!“ Веднъж тя се явила както обикновено, купила месо, а младежът тайно я проследил. Така стигнал до дома й в пустинята. Почнал да я наблюдава от тайно място. Видял, че наклала огън, наготвила месото и си хапнала. Остатъка дала на маймуната. Сетне облякла най-разкошни женски одежди. Чак тогава разбрал, че това е жена. Донесла вино, пила и дала и на маймуната. След това маймуната се съвкупила с нея много пъти. Месарят излязъл от скривалището си и се втурнал насред стаята. Маймуната поискала да го разкъса, но той я изпреварил и разпрал корема й с ножа, който носел. Девойката, като видяла, че маймуната е мъртва, надала пронизителен писък. Като се посъвзела, му рекла:
— Защо извърши това злодеяние? Заколи и мен!
Започнал да я успокоява, като я уверявал, че и той ще се съвкупява с нея толкова често, колкото и маймуната. Накрая успял да я убеди. Оженил се за нея, но не удържал на мъжкото си обещание. Не изтърпял и се оплакал на една старица. Тя му рекла:
— Донеси ми едно гърне, пълно с оцет, и един ратл младо алое!
Изпълнил заръката й. Тя сложила нещата в гърнето, то завряло и закипяло. След това му наредила да се съвкупи с девойката. Съвкупил се с нея така, та чак й прилошало. Старицата я понесла на ръце и приближила отвърстието й до гърлото на гърнето. Димът се вдигнал нагоре и влязъл в утробата й, а от там излязло нещо. Месарят видял два червея — черен и жълт.
— Първият червей е от сношението с черния роб, а вторият — от сношението с маймуната! — рекла старицата.
След това смачкала двата червея. Оттогава насетне девойката и съпругът й, месарят, заживели в радост и охолство, докато не дошъл онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва. На Вечно живия, що не умира, слава! Той цялата Вселена управлява!
Историята, разбира се, е гротесково-трансгресивна по няколко линии. Сексуалните отношения са греховни не просто защото нарушават установената йерархия между господарка и роб, но и по етническо-расов признак. Животинският елемент внася допълнителна нечистота, която изисква свръхестествена намеса за очистването й. Малко по-банална откъм езотерика, но също толкова напрегната с образа на чернокожия, е историята за „неволниците“, призовани от господаря им към своебразно състезание на противоположностите. Дебелата срещу слабата (слабата, мен ако питате, в онази култура няма шанс, вижте само как изглежда газелата!), русата срещу чернооката и, естествено, бялата срещу черната. Разказвачът влага в устата на бялата доста грозна възхвала на цвета на кожата й, в противовес на чернокожата.
„Умен негър просто няма!“
Когато свършила, неволниците целунали земята пред нозете на своя господар и рекли:
— Господарю, я кажи коя е най-образована и сладкодумна между нас!
Господарят им ги погледнал, видял прелестта и красотата им, различния цвят на лицата им и рекъл:
— Всички знаете да пеете съвършено и до една сте музикантки надарени, ала сега искам всяка да погледне противоположната си дружка: бялата да се взре в черната, дебелата — в слабата, русата — в чернооката! Нека всяка от вас похвали себе си и порицае другата! Но само като си служите с доказателства от Корана или с мъдрости от преданията и от стиховете на поетите! Чак тогаз ще мога да посоча най-образованата сладкодумница!Първа станала бялата неволница, посочила към черната и рекла:
— Тежко ти, черна жено! Разправят, че веднъж бялото казало: „Аз съм светлината ясна, месечинка съм прекрасна!“ Чуй какво е рекъл поетът:Тя е с гладки бузи, нежна е и бяла,
сякаш перла крехка скришом заблестяла!
Със снага е стройна, нейната усмивка
с веждите описва приказна извивка!
Стрели са очите, лъкове веждите —
сеят смърт и болка мигом сред вразите!
Кръстчето й зърнах, бузите — венец
от върба и мирта, шипка и синчец!
В градина е клонче израсло най-стройно,
а станът й крие достойнства безбройни!Цветът ми е като утро омайно, като цвете ухайно, като звезда сияйна. А ето какво е казал Аллах на своя пророк Муса: „Пъхни си ръката в пазвата! Ще я извадиш бяла5 и невредима!“ Великият Аллах е казал също: „А ония, чиито лица ще побелеят6, се ползват от божията милост и ще пребивават вечно в нея!“ Всички дрехи ми приличат, всички хора ме обичат! Та нали снегът от небето е бял? И мюсюлманите се гордеят с белите си чалми! А при теб, черна жено, лицето ти е тъмно като мастило, като саждите на ковача, като гарван, който на разлъка грачи. А и отдавна известна е таз мъдрост голяма: умен негър просто няма!
Апологията на белия цвят срещу черния тук може да не е толкова пикантна, но бялата ръка на Муса и побеляването на лицата в Съдния ден си заслужават внимание. В случая с Муса очевидно става въпрос за препратка към кораничните текстове. Там той, по заповед на Аллах, пъха ръката си „под мишницата“, и сетне я изважда „сияйнобяла, но не от болест“ като част от знаменията към египетския фараон преди юдейския изход. Любопитното тук е, че кораничният разказ, който очевидно препраща към старозаветния, го прави неточно. В текста на библейското Петокнижие става въпрос за ръката на Мойсей, която побелява, но именно от проказа, т.е. от болест [„При това Господ му каза: Пъхни си сега ръката в пазвата. И той си пъхна ръката в пазвата; а като я извади, ръката му беше прокажена, бяла като сняг“, Изход 4:6]. Бялото на проказата от Тора в Корана се превръща в точно обратното – „сияйнобяло, не от болест„, което и позволява реторическата му употреба в пасажа от приказките като аргумент за достойнството на белите над чернокожите. Побеляването на лицата на праведниците пък е явна препратка към Коран 3:106: „в Деня, когато лица ще побелеят и лица ще почернеят. А онези, чиито лица почернеят, [ще чуят]: “Нима станахте неверници, след като повярвахте? Вкусете мъчението заради своето неверие!”, с което и се изяснява употребата в аргумента на бялата „неволница“.
Тези две истории са основни за разгръщането на дискурса около „черния роб“. Не бива да забравяме и други по-кратки такива. например разказа за мързеливия Абу Мохамед и шейх Абу Музаффар, чийто спътници попадат на
„[…] остров, наречен Негърския. Чернокожите му обитатели ядели човешко месо. Щом видели кораба, веднага се качили на лодките си, превзели кораба, изловили пътниците му и ги вързали. Царят им заповядал да заколят неколцина от търговците. Заклали ги и ги изяли. Щом настъпила нощта, маймуната отишла при Абу Музаффар и го развързала, после развързала и другарите му.“
Маймуната тук е положителен герой, за разлика от чернокожия канибал. Но ето, в друга история пък откриваме забележителната реплика, отправена към цар в негова възхвала, според която „е по-добре да живееш при сакат негър, отколкото при жесток цар!“ Е, утехата тук изглежда малко като „Гошо, ти си по-тъп дори от Пешо!“
Разбира се, да не си кривим душата. Накрая да цитираме и историята за „добрия негър“, която зазвучава още по-чудно с оглед на гореказаното.
Праведният „негър с приятно лице и едра снага“
Дълго време в Басра не капна капка дъжд. Неведнъж отивахме да се молим — нищо. Излязох един ден с няколко приятели, стигнахме до джамията, децата излязоха от училището, молихме се заедно — пак нищо! Бе по пладне, хората се пръснаха. В джамията останахме само аз и приятелят ми Сабит.
Когато взе да се мръква, видяхме да влиза негър с приятно лице и едра снага. Бе препасан само в евтина вълнена престилка. Донесе си вода, изми се, помоли се с два леки метана, после вдигна ръце към небето и възкликна:
— Боже мой, мой господарю и владетелю! Докога ще лишаваш рабите си от онова, което не само че не липсва в твоето царство, а и е неизчерпаемо! Нима вече изпразни бъчвите в царството си! Заклевам се в тебе заради обичта ти към мене — излей веднага своя дъжд!
Не бе свършил думите си, когато небето се покри с облаци и заваля като из ведро. Излязохме от джамията само за да погазим малко из водата. Чудехме се и на негъра. Аз се приближих до него и го запитах:
— Горко ти, черньо, не те ли е срам от такива думи към бога! Ти говореше за обичта си към него, но какво ти дава основание да твърдиш, че и той те обича по същия начин?
— Махни се от мен! — възкликна той. — Къде щях да бъда аз, ако той не ми бе помогнал да се присъединя към единната вяра и да ми отреди да я опозная! Неговата любов към мен е колкото моята към него!
— Разкажи ми нещо за себе си и Аллах ще ти прости! — настоях аз.
— Аз съм роб и се покорявам само на моя господар! — отговори той.
Тръгнахме по дирите му. Той влезе в дома на един роботърговец.
Изчакахме да се съмне, отидохме при търговеца и го запитахме:
— Имаш ли да ни продадеш някое момче за прислужник?
— Да, имам, около сто момчета и всички са за продажба! — започна да ни показва роб след роб, видяхме седемдесетина, но нашия познат го нямаше сред тях. — Само тези имам! — каза накрая той.
Тръгвахме си, когато видяхме зад дома му полуразрушена колиба, пред която стоеше негърът.
— Той е, кълна се в Кааба! — възкликнах аз, обърнах се към търговеца и му казах: — Искаме този момък!
— Абе, Абу Яхия! — възрази той. — Това е едно лошо непослушно хлапе! По цели нощи плаче! Колкото ми дадеш — ще се съглася, пък дано ме отървеш от всичките му злини!
Купих го за двайсет динара и запитах:
— А как се казва?
— Маймун7! — отговори търговецът.
Поведох го към дома си. Той се обърна към мене:
— Защо ме купи, господарю? За бога, аз не мога да служа на хора!
— Купих те, за да ти служа самият аз най-покорно! — отговорих.
Стигнахме до джамията, той влезе вътре, помоли се и каза:
— Боже, господарю и владетелю мой! Между нас съществуваше таен обет, а аз го показвах наяве пред хората! Опозорен съм, че не го опазих на този и на онзи свят! Може ли сега да ми е сладък животът? Между мен и теб застана трети! Вземи ми веднага душата!
И се отпусна на колене. Изчаках известно време, но той не вдигна глава. Побутнах го — бе мъртъв! Сякаш белота бе подменила чернотата на кожата му. Лицето му сякаш грееше. И докато се чудехме какво да правим, на вратата се показа момък и каза:
— Мир вам! Аллах ви възвеличава заради делото на нашия брат Маймун! Вземете савана и го покрийте!
Подаде ми две платна. Увихме го в тях.
— И сега неговият гроб се моли вместо него за дъжд! — продължи Малик. И има ли нещо по-хубаво от казаното за такъв случай:Умът на знаещите е градина,
в която бог свещени тайни скрива,
нектара му те пият, докато са живи,
и с тайните до него чак отиват!
И моите знания частица са от тях,
но с тялото ще се превърнат в прах!
Винаги съм смятал, че изворите трябва да бъдат оставени да говорят. Текстовете могат да бъдат оценностявани според епохата, в която живеят техните читатели, но значенията им не могат да бъдат безкрайно реконструирани и предоговаряни. Може да са скандални, но за модерния човек всеки стар текст притежава скандализиращ потенциал. И едва ли може да се справим с него като го потулим и стигматизираме.
А пък заглавната снимка е на занзибарско момче-роб, наказано от арабския му господар, правена около 1890 г.
Бележки
- Lewis, Bernard. Race and Slavery in the Middle East. Oxford University Press, New York, 1990
- Dover, Cedric. „The Black Knight“, Phylon (1940-1956), Vol. 15, No. 1 (1st Qtr., 1954), Clark Atlanta University, pp. 41-57.
- Казим, Надир. Тамсилат ал-ахар. Сурат ас-суд фи л-мутахаййал ар-араби ал-уасит, Ал-муассаса ал-арабийа ли-д-дираса уа-н-нашр, Бейрут, 2004.
- Пак там, сс. 400-428.
- Според мюсюлманската легенда Мойсей (Муса) бил син на негърка и бил тъмнокож. Става дума за оня пасаж от Корана, където се говори за разговора на Аллах с Мойсей, когато Аллах го учи на чудеса с жезъла и смяната на цвета на ръката — бел.прев.
- Става въпрос за праведниците в деня на Страшния съд — бел.прев.
- Не бързайте с подхилването. Името означава „благословен“, „проспериращ“, „дарен с късмет“.
