Стига сме бъхтали предмодерности, дайте нещо по-съвременно.
Това ми напомня за моята одиторка от „Британския институт по стандарти“ преди около месец. Много сдържана, професионална и технически грамотна дама, която няколко дни ме препитва подобно на един Киряк Стефчов Рада Госпожина. Накрая ме пита дали мога да й покажа центъра на София. Ще й покажа, къде ще ходя.
Влизаме в „Алекандър Невски“, аз изпявам един заучен параграф. Катедрален храм на патриарха. Руски стил. Кой е Александър Невски. Как по едно време черквата се е казвала „Св. св. Кирил и Методий“, това-онова. Тя ме пита, „А всъщност кога е построена?“ „А, в края на XIX-началото на XX в.“ „Значи е много стара!“, ми казва тя.
„Съжалявам, за мен всичко след XII-XIII век вече е ново“, й казвам.
А това сега е много ново.
„Речник на приказните същества“ (Камус ал-ка’инат ал-хурафия) се казва. Може и да е „на митологичните същества“. Направо си е „Речник на чудовищата“, както гласи и френския му превод.
Арабите не обичат много-много да си датират книгите, та се налага до потърся доста, докато намеря някаква информация. Най-вероятно арабският оригинал е издаден през 1985 г, а на корицата пише името на автора и илюстратора – Шауки Абд ал-Хаким и Ал-Лаббад. Може да ги четете Шауки Абделхаким и Еллаббад, ако се придържате към местните произношения на имената или към наложилите се конвенции. Така де, вечната дилема как да четем и пишем арабските имена. Мохамед всъщност е Мухаммад. Ахмед е Ахмад. А при Осама бен Ладен може да стане още по-сложно. Видяхме го и при кмета на Ню Йорк Зохран/Зоран Мамдани. Добре че в България си имаме достатъчно скандали да дъвчем, та само за кратко разни авторитети успяха да се изпокарат по темата.
Изданието е на „Арабската организацията за изследвания и издаване“ (Ал-Му’ассаса ал-арабия ли-д-дирасат уа-н-нашр) в Бейрут и „Експериментална арабска работилница за детски книги“ (Ал-уирша ат-таджрибия л-арабия ли-кутуби л-атфал) в Кайро.
Шауки Абделкахим (1934- 2003) е известен египетски фолклорист, драматург и литератор. Еллаббад всъщност е Мухи ад-Дин ал-Лаббад (1940-2010), добре де, Мохиеддин. Почти като Стоедин от любимата ми приказка от Никола Русев. Легендарен дизайнер, карикатурист и илюстратор, особено много на детски книги с животни.
Явно тук работят заедно, за да пръкнат тези смущаващи, грубовати, но и карикатурни ретро изображения на уродливости. Другото, което съм си отбелязал да издиря, е друг проект на Еллаббад – „Калиграфия за деца“.
Но да се върнем към чудовищата.
Тук съм ви извадил по-непознатите, предимно от Африка, Близкия и Среден изток. Тъй де, всички знаем за еднорога, за дракона и за кикимората, за какво е да ви ги показвам в книжката.
Е, и за Сфинкса знаете, но пък тук присъства в няколко варианта – даже има и един с откровено вавилонска брада. Гледам и Човека паяк Ананси от Западна Африка, кръщавам го наум „Спайдърмен от Гана“. Анубис също следва да познавате, тук не знам защо ми прилича на тромпетист от джаз оркестър. Говорещите дървета, посочени като египетски или индийски, изглеждат като пищни ориенталски красавици. Гиганската змия от Ливан можела да изяде наведнъж цял конник барабар с коня му. В Йемен, Арабския полуостров и Египет се споменавал папунякът, който носи послания. Текстът пояснява, че тази история може би е свързана със свещения папуняк, който бил на Савската царица (Балкис, по мюсюлманскому) в Йемен отпреди четири хиляди години. Чрез него пращала писма на Сулейман, библейския Соломон. Ако се чудите какво е изображението на куче с огън върху кибритена кутийка (не прилича ли малко на кибритите „Зебра“?), то било свързано с „огненото куче“. Според племето динка от Судан не бива да се удря кучето, защото по било първата твар, която донесла огъня на племето.
Надзъртащата иззад дървото женска фигура е на разпространената в Египет или Либия Ламия, известна още като „Призоваващата“ (Ан-Наддаха) или Ас-Сала’аууа. Ламия ни напомня за историята от древногръцката митология, при която едноименната либийска принцеса става една от жените на Зевс, а после бива прокудена, в резултат на което „се изпълва с дух на мъст и започва да краде мъжете от жените им“, ни казва текстът. Но историята за Ламия се превръща при арабите в нещо друго: зовящото женско създание, което подмамва пътуващите и селяните сами на уединени места, където им причинява вреда, включително и смуче кръвта им. За Ас-Сала’аууа нищо не се казва, но ние знаем, че в историите от Горен Египет е създание, което представлява нещо средно между вълк и лисица, напада нощес каквото свари, а понявгаш през деня се превръща в жена.
Орлите на Лукман пък са деветте птици, с които е свързан дългия живот на кораничния мъдрец (виж например Коран 31). Казвало се, че мъдрецът ще бъде жив, докато не умрат всичките орли. Накрая останал един, последният, чието име било Лубад. Затова и Лукман всячески се грижел за него и се надявал да удължи живота му. Крилатото куче е от Иран и Русия, обича хората и живее в едно дърво, чийто плодове изцеляват всяка болест. Домашният дух (ифрит) пък рядко може да го видите, защото се крие под праговете в къщата ви, но обича да му оставяте парче хляб или паница с храна. Ако обаче се наложи да се покаже пред хората, приема формата на котка, куче или малко дете. Тук е изобразен като хуманоиден коч с тояга в ръка на фона на луната, защото ни се казва, че когато реши да се покаже в истинския му вид, е космат целия, че чак и по дланите, понякога има рога и опашка, а гласът му е като свистенето на вятъра.
Птицата Анка’ е близък еквивалент на феникса и е пратена в Арабския полуостров и Египет. Била по-голяма от орела и се отличавала от него с хубавия си глас. Живее между петстотин и хиляда години, а когато достигне пределната си възраст, си прави гнездо в най-високото дърво. Гнездото се подпалва от слънчевите лъчи, птицата изгаря и се превръща в купчина пепел. А от пепелта се заражда ново птиче. Знаете историята. Ама тук историята не казва, че птицата се появява и в „Чудесата на творенията“ на Ал-Казуини от XIII в. Другото хвърковато е птицата Сафат, пак от Арабския полуостров, която цял живот лети, че даже и снася яйцата си, докато е във въздуха, те се излюпват, докато падат, и накрая само черупките от яйцата падат на земята. А което животно ги изяде, се чалва на момента.
Тройката митологични пернати се допълва от Рух на Арабския полуостров и Мадагаскар. Толкова е голяма, че може да носи слон, а историята за нея се появява в приказката за Синдбад Моряка от „1001 нощи“. Там Синдбад вижда яйцето на птицата отдалече и си мисли, че е купол на джамия. На същата страница обаче се появява и моята любимка – маймуната красавица, героиня от суданските приказки. Лукава твар, която се преобразява на хубавелка и завлича лековерници, тръгнали на пътешествие в търсене на съпруга.
Още по-любими са ми двата плужека на име Шакк и Сутайх, герои от предислямска Арабия. Всеки от тях има по една ръка и длан, едно око, а в телата им няма никакви кости, освен черепа, та затуй всеки от тях може да се нагъне както се сгъва дреха. Според легендата те били двама известни жреци, които персийския цар (Кисра) призовал веднъж, за да му разтълкуват един смущаващ сън. Приличат ми малко на потомци на Бога-император на Дюна, да ме прощава, и без това пясъците на Арабия са като пейзажа на Аракис.
И накрая, поредното женско чудовище.
Таласъмката. Ал-Гула. Има я навсякъде, от Арабския полуостров през Египет до Северна Африка. Дебела жена, която ловува хора, докато накрая някой герой не я надвие с хитрост. А за известния предислямски поет Та’аббата Шарран („Носещия зло под мишницата“) се казва, че надвил една такава таласъмка с един удар на меча. Тя го молила да я довърши с втори удар, но той я оставил ей така да си умре. Кой е казал, че приказките са непременно парфюмирани, само си спомнете за Макс и Мориц или зловещите истории на братя Грим.
Илюстрациите към историите са по-долу, а цялата книжка може да разгледате тук.
