Онзи ден си пиша с коректорката ми и тя поправя моето „Бин Ладен“ на „Бен Ладен“. Разбира се, че трябва да е „Бен“, й пиша, мое опущение в бързината, повлиян от неща, които знам. Но да имаш предвид, коментирам на шега, и че дори и първото му име не е „Осама“, а на арабски се чете „Усама“. И значи „лъв“.
Последно, казва тя, как да го оставя.
Естествено, че ще е Осама. С „О“. Бен (не „Бин“) Ладен. Така е влязло, ще го понасяме такова, ще работим с каквото има, защото усилието да огъваме конвенцията за материал на съвсем друга тема, не си струва.
Но се замислих за вечната дилема около предаването на арабските имена на български език.
Когато работих две години в едно арабско посолство като драгоманин, демек онова, което езикът на Гьоте нарича Mädchen für alles, постоянно имаше проблеми с предаването на арабските имена на български език. Което пък води и до огромни бюрократични затруднения. На арабски човекът се казва „Мухаммад“. Дават ти някакъв хвърчащ работен арабски документ, на който го пише. Превеждаш документа на български. Пишеш, примерно, „Мухаммад“ вътре.
Той по паспорт в латинска транскрипция е „Мохаммед“. Ама той произнася името си „Мухаммед“ или „Мухаммад“, и не се разпознава много като „Мохаммед“. Може би често произнася името си с нещо като „Мхаммад“. „Мухаммед“. „Мхаммед“. Няма значение. Веднъж влязло в официален документ, това е. И ти му причиняваш проблем с превода на името му, защото, първо, не са ти дали официалния му документ, за да свериш името, второ, опираш се на официалната академична конвенция, и накрая като резултат институциите не разпознават, че става въпрос за същия човек.
А в случая с „Осама“ положението е направо безнадеждно.
Отдавна съм го преглътнал, подобна на „хутите“. Които, ако следваме академичното правило на български, не просто са „хуси“, ами тъй като са име на общност, следва да бъдат „хусити“. Но влакът отдавна замина, много вода изтече, и вече си навлезе така. Какво да се прави. Ще го търпим. Точно както името на Пророка в исляма, Мохамед. Мохамед, ама друг път. Мухаммад. Но търпим и Мохамед, що да сторим. Глас народен, глас Аллахов, да перифразираме Евангелието.
Та, да разгледаме името на този терористичен архизлодей отблизо. Имаме три думи.
Първата е една от десетките, да не кажа стотици! – арабски думи за „лъв“. Усама. Също като асад (познато от фамилното име на сирийския президент, и предния, и настоящия), гаданфар, хайдар, хизабр, лайс, шибл (лъвче) и пр.
На арабски се пише така: أسامة.
Произнася се с дълго първо „а“, където пада и ударението му. Уса̀ама.
Втората част от името му е популярната арабска дума за „син“, „потомък“. Ибн. Една от най-честите съставки на дългите арабски имена, подобно на Абу („баща“), бинт („момиче“, „дъщеря“), ухт („сестра“).
Третото е Ладен. Реално обаче не е Ладен. А Ла̀адин. Дълго „а“ след „л“, късо „и“ след „д“.
Защо? Ами защото това е класическият словообразувателен арабски модел на деепричастия на глаголи от т.нар. I порода. Триконсонантният корен е съответно „л“-„д“-„н“ (знаем, че в семитските езици основното значение се носи от консонантния корен, обикновено съставен от три на брой консонанти).
Глаголът в случая, съответно, е ла-ду-на.
Когато след втората консонанта имаме „у“, това е глагол за някакво състояние. В случая значи „бивам мек, нежен, еластичен, пластичен, гъвкав“. От същия корен идва и един от предлозите за „от“, „при“ – ладун, в съчетание с друг предлог „от“ (мин) и местоимение означава „от“, „от негова страна“, например мин ладунихи („от него“). Та, деятелното причастие от глаголи от първа порода винаги се образува по един и същ модел – дълго „а“ след първата консонанта, кратко „и“ след втората. Например, ка̀атиб от корена к-т-б, свързан с всичко около писането. Писар. Или ка̀атил, от корена к-т-л, свързан с убиване. Катил. Убиец. Оттук и Ла̀адин, разпространено арабско име, ще да е „нежен“, „мек“. Чувствителна душа. Убийци с нежни души. Чувствителни батки. Сантиментални психопати.
Не е „е“ в книжовния арабски. „Е“ става в разговорните вариации и диалекти на арабския.
Лъв, син на Нежния. Лъв Нежнов. Лъв Мекохарактерний?
Добре де, да не злоупотребяваме толкова имбецилно (както колеги от ИТ сферата ме набедиха заради мои материали в български медии) с преводите, важното беше да разберете значението на името.
Оттук насетне следват други граматически и фонетични особености.
Вие си мислите, че Усама или Осама почва с гласна, ама това в арабски не е вярно. Това е скандал.
Няма дума в арабския език, която да почва с гласен звук. Арабският е език, който се върти около съгласните. В арабския оригинал почва със съгласна. И това е беззвучният апостроф, т.нар. на английски glottal stop, абе глътване на езика. На арабски се нарича „хамза“.
Тръгваш да казваш нещо, но в последния момент рязко и беззвучно се самоотрязваш и си глътваш езика.
И това е официална съгласна в „Аллаховия говор“, както македонските мюсюлмани наричат арабския. В началото на думата не личи. Обаче в средата личи. Например думата за чаша. Ка’с. Или думата за мюсюлманското Писание.
Кур’aн. Не е Коран. Само че не му викаме точно така на български, подобно на възприетото „Осама“, защото, съгласете се, не звучи добре.
Спираш рязко-продължаваш. Така „звучи“, т.е. отчетливо не звучи. Звук-който-е-незвук. Почти като дебат по св. Августин за природата на доброто и злото, има ли битие отсъствието на звук, таковата де, извинете моето пазарновизантийско богословствуване през арабската фонетика. Тоест, зад всички думи, които на арабски почват с гласна, имаме предшестваща негласна-съгласна, което е тази „хамза“. Как е, а?
Ако трябва да сме транскрипционно изрядни една степен повече от популярното, обикновено го обозначаваме с апостроф. Горна запетайка, един вид. Традиционната уговорка е, че ако не пишем свръхспециализиран текст за научно издание, се пропуска, особено в началото. Усама, не ’Усама. Аллах, не ’Аллах.
Още по-зле става, когато разберете, че този вид съгласна „хамза“, т.е. негласна-съгласна, несъществуващ-съществуващ звук, има два вида в началната си позиция. Това е важно, когато говорим. Или четем свързано много думи. В арабския си има правила за фонетични лигатури в потока на речта. За да чуете този леещ се поток от жвакаща, гнявеща се хъхривост, има нужда да ги разбирате и спазвате. Та, първият вид хамза е разделителна. Винаги се произнася, ако ще турско да е!, както биха казали по моето село.
Вторият вид обаче е по-плъзгава. Когато е в хода на речта, изчезва и съответно остатъкът от думата се слива с последната гласна от предходната дума. Такава е в думата за „име“ – ’исм. Затова и имаме фразата „Бисмиллях“. Тя се състои от предлога „в, с“ (би), следвана от ’исми („името“ в родителен падеж, оттук и последното -и) и накрая – ’Аллах. Само че хамза и в думата за „име“, и в Аллах, е „свързваща“. Т.е. отпада в хода на речта. Затова и като сглобим крайния вариант, получаваме би-сми-ллах. Бисмиллях. Но в ’Усама хамзата не отпада.
А зад „а“ в края на „Усама“ се крият няколко неща.
На първо място, това не е просто „а“. Това „а“ е знак за женски род. А женският род в арабския език в повечето случаи се обознава с така нареченото „свързано, обвързано, затворено „т“. Та’ марбута му казват. Така се нарича, защото е буквата „х“ в краен вариант (онази буква „х“, с която свършва „Аллах“, например), само че с две точки отгоре. Прилича на кръгче или елипсоид, често пъти бадемовидно, в крайната версия на буквата, само че е ясно, че се чете „т“ и е индикатор за женски род, защото отгоре му турят две точки. В противовес на обикновеното, „отворено“ (мафтуха) „т“, което прилича на полегнала, отворена нагоре динена кора с две точки отгоре. А защо „т“ ли? Ами защото окончанието не е просто -а, а -ат. Личи си по двете точки накрая в арабското изписване.
Затова и реално Усама е ’Уса̀амат.
Съществително, което е мъжки род, използва се за мъжко собствено име. Обаче формално има окончание за женски род. Има такива случаи в езика Мохамедов. Някакъв граматичен транджендър, да му лепна произволно определение.
После имаме окончанията за падеж и определеност.
’Усамат е не просто ’усамат, но има и още нещо допълнително накрая. Арабите, особено в хода на говорната реч, особено когато става въпрос за неформална употреба на езика или за ежедневна, улична реч, а не за рецитация на Корана, като правило го пропускат. Но то имплицитно винаги присъства. Става въпрос за т.нар. „нунация“, т.е. вариацията при добавяне на буквата „н“ накрая на думата в различните падежи в неопределено състояние. Обикновено става въпрос за съществителни, напълно и регулярно склоняеми в различните падежи (защото има и други типове, за които ще кажа).
Тези окончания са съответно -ун в именителен падеж, -ин в родителен, -ан във винителен падеж. Когато съответното име е определено (т.е. отпред има добавен определителния член ’ал-), „н“ отпада. Така реално „лъв“ в ед. ч. именителен падеж би звучало’усаматун. В родителен, примерно след предлог в ед. ч., уж следва да звучи’усаматин. Например „при един лъв“ – ‘инда ’усаматин. Във винителен, когато е обект на някакво действие, очакваме усаматан. Съответно, в определена форма, е в ед. ч. именителен падеж ал-’усамату, родителен ал-’усамати, винителен – ал-’усамата.
Само че тук имаме неочакван сюжетен обрат.
Името е нестандартно откъм склонение. То спада към т.нар. „имена с двупадежно склонение“. На арабски звучи някак гръмко, почти по шериатскому – „възбранен, възспрян откъм склонение“ (мамну‘ мин ас-сарф). Това означава няколко неща:
- За разлика от другите, „нормални“ съществителни, тези не приемат „нунация“. Никакъв -ун, -ин, -ан накрая в неопределено състояние, съответно за именителен, родителен и винителен падеж.
- Приемат само -у за родителен падеж и -а за родителен и винителен падеж. Няма -и.
- Когато обаче са определени чрез определителен член -ал (което в случая с Усама няма как да стане, защото вече е собствено име) или са първа част от генетивно словосъчетание, т.нар. идафа (популярно като изафет) – което също се води форма на определеност, се скланят с трите падежа по правилото на „нормалните“ съществителни. Без да приемат -н накрая (който така или иначе е маркер за неопределеност), си се скланят с -у, -и, -а накрая, съответно за именителен, родителен, винителен падеж. Например, хипотетично:
- ’Усамату л-Лахи – „Лъвът, Осамата на Аллах“. Или ‘инда ’Усамати л-Лахи („при Лъва, Осамата на Аллах“) в родителен падеж. Или дарабту ’Усамата л-Лахи („ударих Лъва, Осамата на Аллах) – във винителен, където е пряко допълнение.
И в арабския език има правила кои собствени имена са двупадежни, т.е. не като стандартното на един, примерно, Мухаммад
- Имена, които завършват на дълго „а“ плюс „н“ – например кораничния Сулайман (библ. Соломон). Или ‘Усман. Маруан. Гассан. ‘Аффан. Ей такива.
- Собствени имена по определен модел като този на ‘Умар (популярен като Омар) или Мудар.
- Собствени имена от женски род. Там има много забавни случаи. Например, на първо място, имена, които се водят от женски род чисто формално, завършват с въпросната, спомената по-горе та’ марбута, подобно на ’Усама, но реално са имена на мъже. Например Талха (именителен падеж Талхату), ‘Антара (‘Антарату) или Му‘ауия (Му‘ауияту). Второ, женски имена, които си се използват за жени, обаче не завършват с формалния маркер за женски род. Например Зайнаб (Зайнабу), Суад (Су‘аду). И собствени имена, които са както формално в женски род, така и реално се използват за женски имена – напр. Фатима (Фатимату), ‘А’иша (‘А’ишату) и пр.
- Чужди имена, например Ибрахим, Багдад и пр.
- Сложносъставни собствени имена – например Хадрамаут, Баалбек.
- Собствени имена, които са по модел на глагол – например, Ахмад (Ахмаду, „славя, прославям“), Акрам, Йазид.
Ок. Да обобщим какво е положението с Усамата.
Имаме хамза-У-са̀ам-ат-у. ’Уса̀амату, накратко, ако спазим разговорния обичай, Усама. Което „У“ често пъти звучи направо „О“. Защото, разлика от книжовния арабския език, разговорната реч и диалектите допускат „О“.
Сега да пристъпим към „Бен“.
Което, както поясних, е арабската дума за „син“. Ибн. Както вече казах, арабският не може да понесе дума, която да почне с гласен звук. Затова, по сходен на ’Усама начин, реално имаме консонантата „хамза“ – ’Ибн. Тази хамза, обаче, тук не е „разделителна“, както при ’Усама, а съединителна. Т.е. в хода на речта изчезва, ако преди нея има дума, завършваща на гласна. ’Ибн, за разлика от ’Усама, си е дума с трипадежно склонение. Т.е. в неопределено състояние си звучи така откъм окончания (които, както казахме, се изпускат в хода на речта, но са там): ’ибн-ун в именителен падеж, ’ибн-ин в родителен, ’ибн-ан във винителен.
Тук няколко неща. Началната „хамза“, този негласен-съгласен, винаги писмено седи над или под буквата „алиф“, първата буква от азбуката. Много рядко може да имаме начална хамза, която не седи над или под вертикалната чертичка на „алиф“. В случая с ’ибн изглежда така (إبن). Когато обаче е част от име – „Гошо-син-на-Пешо“, този „алиф“ изчезва. От думата остават само две букви – „б“ и „н“. Оттук и в диалектите и при разговор често пъти тези две букви получават гласна по средата, която е „и“ или, особено в Магреба, в Северна Африка, „е“. Защото в диалектите си има звук „е“, много често деятелните причастия го приемат вместо „и“, оттук и Ладин лесно става Ладен.
Когато обаче изречението почва с думата ’ибн или ’ибн не е предшестван от друго име, от което е част, алиф не отпада. И се чете ’ибн. Например:
Ибн Рушд е един от най-великите философи, известен на Запад като „Коментатора“ (на Аристотел).
Затова и, наред с другите причини, не е съвсем коректно да кажем „Бен Ладен беше убит от американците“. Коректно е да се каже „Ибн Ладен“. Когато обаче е предшествено от друго име, както в случая с Осама/Усама, положението е различно.
Както казах, първото „и“ изчезва, асимилира се. После, ’ибн встъпва във вече споменатото „генетивно словосъчетание“ (идафа) с името след него, за да звучи като „син на Еди кой си“. Което автоматично значи, по правилото на тази граматическа структура, че първият компонент е в „определено“ състояние, т.е. губи това „н“ за неопределеност. Вместо ’ибнун, става ’ибну. Вторият компонент на това генетивно словосъчетание, за да се обозначат отношенията на принадлежност, е в родителен падеж, може да бъде неопределено или определено име. В случая имаме Ла̀адин, което си е класическо трипадежно. Т.е. Ла̀адин–ин, защото –ин е окончанието за неопределено име в родителен падеж.
’Ибну Ла̀адинин, това звучи направо чудовищно, нали?
Хайде да сглобим цялото.
Имаме ’Уса̀амату. ’Ибну. Ла̀адин–ин. Махаме „хамза“, т.е. апострофа, и „и“ от ’ибну и получаваме
’Уса̀амату бну Ла̀адинин.
Уха. Съответно, в родителен падеж имаме Уса̀амати бни Ла̀адинин, а във винителен Уса̀амата бна Ла̀адинин. Получаватете го и в именителен падеж на картинка по-долу.
Мисля, че и вече разбирате защо Осама бен Ладен си е таман. А пък професорът, преводач на Корана на български, разправяше едно време, че Бен Ладен бил изглеждал като „благ старец“.
