Не можеш да избягаш от изхвърлените боклуци. Те говорят много за хората, чието притежание са били. Съхраняват паметта за онова, от което собственикът иска да се отърве, след като е било неразривна част от ежедневието му. Разказват случили се истории, които всички по правило искат да изтласкат по маргиналиите на живота и обричат на сутеренно съществуване. Та и затуй, докато се пошляйвам в душната мараня на провинциалното градче – тогава, когато само психичноболните, увити в зимни шуби излизат под слънцето – няма как окото ми да подмине безценна находка.
„Жената днес“ от 1958 година.
Вездесъщият, емблематичен журнал на социалистическата домакиня, който със 70годишната си история успешно преваля историческите баири, подобно на вестник „Народна култура“.
Веднага го прибирам и разгръщам. Усещам се почти като в моментите, когато веднъж-дваж годишно си купувам българска жълта преса, която обслужва двойни цели – след като я изчета, накрая винаги става я за загръщане на зарзават, я за постилане като човек ходи на туризъм. Тук обаче съм по-грижовен. А и може би още ми тегне впечатлението от „В пукнатините на канона“ на Георги Господинов, където културно-обществени феномени от соца претърпяват литературно разглеждане. Това допълнително обостря чувствителността ми. Общо са 28 страници, в които влизат предна и задна корица, тъй че се чете за половин час.
На корицата се мъдри Ленин. Зад него наднича мустакат левент, който мяза на Сталин. А зад Сталин като че ли надзърта сам Троцки. Ако трябва да съм заядлив, къде е пикелът в черепа му, та нали до края на СССР Троцки не е реабилитиран официално.
Кой ли е художникът, се питам. А, ето го, нейде накрая, на с. 14 – пише. „На първа страница на корицата: Провъзгласяване на съветската власт – худ. В. Серов“. Веднага го откривам. Този В. Серов очевидно не е Валентин Серов, починал 1911 година, а откровено номенклатурният Владимир Александрович Серов. Академик, член-кореспондент, заслужил народен художник, първи секретар на Съюза на художниците. Представям си го като тамошен Светлин Русев, като му чета биографията. А картината, която откривам на корицата на списанието, даже се появява на пощенска марка от 1954 г., която отбелязва 30 години от 1924 г.
Любопитно, извън темата, но не съвсем, марката съществува с картината в два варианта – със Сталин (върху емисията от 1954 г., където е използвана картина на Серов от 1947 г.) и в емисия от 1987 г., където вече виждаме „поправен“ вариант на картината (този път от 1962 г.), където Сталин отсъства.
Тъй де, заслужилият художник ще да е спечелил с нещо званието си.
А този брой пък на „Жената днес“ е от 1958 г., където картината е във варианта със Сталин. Знаем, че десталинизацията начева след смъртта на Сталин през 1953 г., по-активно нейде от 1956 г. от речите на Хрушчов по повода, та дано някой от редколегията да не е изял калая или опрал пешкира, казано по народному.
Четивото е по своему суховато, едновременно напомпано с патос и леко гнусновато.
Въздишането по революционните борби на българските жени е съпроводено с умилително екстатично охкане в томление по братушките, помолени в разказ от простодушни работници „да ни освободят“. Е освобождават ни, гледайте МОЧА, щръкнал насред София.
Нескопосаният панегирик по адрес на жените в „семейство Улянови“ върви ръка за ръка с издържан в пъпчиво-гимназиален, труженическо-прогресивен стил, пътепис въз възхвала на Димитровградската индустриализация и социалистическия труд в Странджанско.
Лелчински пътепис относно Световния конгрес за разоръжаване и международно сътрудничество е допълнен чрез очерк за борбата на кубинските жени. Има и по-прагматични материали – как се предсказва времето (написан е в същия стил, в който и се пишат социалистическите учебници и инструкции за сглобяване на мебели и техника, без значение дали пишем за чл.кор. на БАН, за домакинята или за децата, винаги е високотехнологично и във висша степен неразбираемо). Или как се нарежда детска стая. Материал за мода.
Единственото, което ме грабва одма, е страничката за готвене, списвана от легендарната Пенка Чолчева. Даже бих пробвал супата от попчета, панирания мозък и задушените диви патици (освен че човек се пита откъде жената от Кремиковци през 1958 г., например, ще намери нужните по рецепти 2-3 патици).
Не мога да не отбележа томлението по млеконадоя като част от summum bonum в живота на трудовата пролетарска жена.
Рубриката „Нашите читателки пишат“ ни предава писмото на някоя си Искра Гутева, секретар на Окръжния комитет на Отечествения фронт във Варна. Благодарение на нея разбираме, че краварката Донка Георгиева от ТКЗС в Тервел миналата година е надоила с цели 4 547 литра мляко повече от заплануваното. Иванка Недкова, колежка на Донка от същото стопанство, при планирани 19 200 литра, е успяла да издои 22 533 литра.
Но гвоздеят в млеконадойния разказ е писмото от Съветския съюз до скъпите другарки от България.
Рязанските (не идва от българския израз „рязан турчин„, а от гр. Ряза́н) селянки поздравяват българските си дружки. Уведомяват ги, че през 1957 г. са надоили по 3200 кг. мляко от крава и така са застанали на първо място в Руската федеративна република. Най-висок млеконадой измежду всички героини е получила два пъти героят на социалистическият труд Прасковя Николаевна Коврова (а дали не е псевдоним?) от колхоза „Основите на социализма“. Всички с любов я наричали „майка на рязанските доячки“. Малко подозрително изглежда подписът под писмото – там четем „Е. Коврова“. Не знаем тази Коврова как се съотнася към другарката Прасковя.
Да, наистина официалните наративи от социализма са а-събитийни, да се завърнем към Г. Господинов и неговата теза. От цялата почти задъхана, потна и същевременно суховата помпозност на разказа, човек се усеща обгърнат в нарочно спусната от режима сива, потискаща, безжизнена пелена.
А пък долу е сканиран целият брой, на ползу роду.
