Знаете за моята слабост към мюсюлманските mirabilia. Например анонимното „Свойствата на животните“ (На’т ал-хайауан) от XIII в., в който се твърди, че съчинението се опира на Аристотел и Абу Саид ибн Бахтишу ибн Джибрил (поч. 1058). Или пък „Книга за животните“ на ал-Джахиз (поч. 868), чудесата на творението при ал-Казуини (поч. 1283) и „Животът на животните“ на по-късния ад-Дамири (поч. 1405).
Но има и друг жанр, където може да видим чудновати твари през погледа на едновремешните близкоизточни хора – този на медицинските справочници. Освен за хашиша, този възбудител на източното и западното въображение, в тях може да прочетете за медицинската употреба на повечето неща, които мърдат или растат по земята.
Този път ми попада препис на „Съкровищата на мъдреците и търсеното от лекарите и учените“ (Канз ал-хукамаʼ уа-матлаб ал-атиббаʼ уа-л-ʻуламаʼ) на Абу Саид ибн Ибрахим, увенчан с прозвището „ал-Мутатаббиб“ („Лекарствуващия“), ал-Магриби, сиреч от Северна Африка. Като гледам колофона, т.е. подписа накрая, копието е датирано 1021 г. сл. хиджра, т.е. 1612 г. сл. Христа, и се съхранява в медицинската библиотека в Йейл. Ръкописът е написан на ситен, добре оформен и много четлив шрифт насх, а илюстрациите са разположени по полетата – растения и животни, цели и на части.
Ето ги извадките от животните по-долу.
Дебел, гротесково подут заек. Тънък заек. Странно хуманоидни гущери, жаби, саламандри и скорпиони. Хлебарки. Хиени. Пиявици. Много птици. Папуняк. Драконообразен крокодил. Тарантула. Прилеп (но не от Ухан, вероятно). Муха. Дъждовни червеи. И моят любимец – „делфин“, известен още като „морска свиня“, както казва авторът на съчинението. Съдейки по бивните му, цял глиган.
ُОбаче таралежът (кунфуз) веднага успява да ми стане любимец. Само гдето се оказва, че авторът няма предвид точно и само познатото ни бодливо. Казва, имало няколко вида – сухоземен, планински и морски. Морският бил близък до планинския и му се казвало още дулдул. А пък това е думата за бодливо свинче. Може би е разбираемо, при все че Аристотел отдавна е разсъждавал върху видовете и родовете, включително и в животинското царство, но Линей с неговата типология все още не се е пръкнал, камо ли Дарвин, оттук и, поне визуално, таралежът и бодливото свинче попадат в една категория. Месото му е „влажно“, казва арабският текст, очевидно под влияние на Гален (поч. 210) и неговите разработки въз основа на „настроениета“ на Хипократ, които са основата на арабската медицина.
Приемането му много помага на прокажените – особено на „сухоземния“ таралеж, срещу нощно напикаване на младежите в постелята и ухапването на отровни твари. Като се вземат от него мяра от пет дирхама под формата на осолено сушено месо [пастърма! – мукаддад мумаллах] заедно с питието секанджабин, е добър срещу едема, хемипареза и елефантиаза и сърдечни болежки, Но ако се прекали с яденето му, човек рискува да получи затруднено уриниране и увреждане на пикочния мехур. За подобряване на действието му способства медът, семената от селъри и захарта. А пък за месото на сухоземния вид се казва, че било добро за…прасетата. За нервни болести, туберкулоза, хронични вдигания на температура и отровни ухапвания. Ако се прекали с яденето му, отново има рискове. Уврежда стомаха и черния дроб. Но пък пепелта, ако се изгори, е добра за смесване с лекарства срещу открити рани по главата. И това не е всичко от частта за „таралежа“, която, тъй като очевидно отделните статии в нея са подредени по азбучен ред, е последвана от частта за „конопа“. Там научаваме, че видът „индийски“ причинявал „развалени фантастични видения“ (ал-хаййалат ал-фасида).
Илюстрациите на животни са няколко десетки, а цялата книга може да видите тук.
