Така е казал един голям наш, нали. „Когато човек си знае кво му е, само аз си знам кво ми е!“
Тук ще ви направя малка нърдовска услуга. Начин да придобиете малко представа как тече един арабски текст, особено ако е в ръкопис. Без да се налага да четете арабски. Много опростенчески.
Да започнем с една извадка от арабски текст в превод. Намира се в „Книга за скъперниците“ на Ал-Джахиз в българското издание на „Народна култура“ от 1986 г., на страница 99. Ето го.
В тази глава от книгата се говори за стиснати образи и простаци, особено като стане въпрос за трапезен етикет. Мляскат, грухтят, крадат храна, пръскат сос, не уважават сътрапезниците си, такива работи.
Текстът си върви нормално, четивно, със заглавни букви и пунктуация. И така трябва да бъде.
Но да направим една стъпка нататък.
Арабският език няма нужда от пунктуация. Днес се използва такава, но тя е навлязла в езика на Пророка изцяло под западно влияние. Обичайно е да няма запетайки, няма точки, няма въпросителни, няма удивителни знаци. Няма и главни букви. Най-често фразите в един стар арабски текст са отделени (или свързани?) със съюза „и“. На арабски е уа. Почти като в нашата фраза „Аре уа!“. Един дълъг текст може да е нескончаема поредица от уа. „И той отиде, и каза, и тогава Мохамед удари Ахмед, и той му отвърна, и той рече, и той тръгна…“ И така върви безкрай. Няма и главни букви.
Затова нека ги махнем, какво толкова.
Получаваме това.
Пак се чете, нали? Малко прилича на статус в социални медии или наченка на скоропоговорка, може да мяза и на поток на съзанието, но нищо. Смисълът е там. Напълно разбираемо е.
Само че арабският език е семитски. Там основното значение на думите се носи от корена, който е съставен от съгласни. Обикновено, но не винаги, са три на брой. А гласните като правило не се изписват. Изписват се само дългите гласни, те са смисловоопределящи (не е все едно дали ще кажете катаба или каатаба, например, едното значи „пиша“, другото „водя кореспонденция“), и полугласните (да речем, и кратко).
Тоест, казано по-просто, представете си един сценарий в българския език, където думите „вена“, „вина“, „вино“, „вини“, „вана“, „вони“ или „воня“ биха се написали по един и същ начин с две букви – ВН.
Или да използваме пример от арабския език. Да речем, при формите на глагола „уча“ (дараса) в определени изписвания „той учи“ (дараса), „той преподава“ (дарраса) или „беше преподадено“ (дурриса), се пишат по един и същ начин, ако не решим нарочно да обозначим гласните. Което се прави само в текстовете с учебна цел като учите правопис и граматика или в религиозните, например преписи на Корана. В останалите текстове тук-там се поставят т.нар. „огласовки“, т.е. знаци за кратки гласни под или над буквите, ей така, ако преписвачът е щедър.
Един ръкопис често пъти използва и разделителните пространства между думите по объркващ начин. В самите думи понякога има празни пространства, защото някои арабски букви никога не се свързват отляво – да речем, з, д, у и пр. Има пък предлози, да речем, които се сливат с думата след тях и графично стават част от нея. Пример са „ли-“ („за“, „на“) или „би-“ („с“, „в“, „чрез“ и пр.), думи се сливат или разделят по доста гъвкав начин.
Да се пробваме да приложим тези принципи към текста, който разглеждаме. Махаме голяма част от гласните, тук-там сливаме някои думи и получаваме това.
Прилича на онези тестове, на които от време на време се натъквате, дето уж демонстрират „силата на човешкия мозък“. Нали ги знаете. Дето на човешкия мозък му трябвало, разказват, само да види първата и последната буква на думата, а той успявал да реконструира средата и така да чете правилно. Е, четете правилно. С известни усилия става, не ли?
Само че забравяте едно от най-важните неща.
Като семитски език, арабският се пише от дясно наляво.
Хайде да обърнем посоката на писане на текста. Обикновено по тукашните страни му викат „наобратно“. Само че за един арабин ти пишеш наобратно. Да видим това долу.
Мисля, че с този неочакван обрат стана съвсем непоносимо.
Но сега знаете, че като си знам какво ми е, само аз (и другите арабисти) си знаем какво ни е.
Сигурен съм, че колегите с други екзотични езици ще могат да споделят за подобни преживявания от тяхната камбанария. Но утешителното е, че на фона на тези особености да научиш азбуката на арабския език се оказва едно от най-лесните неща. „Болезненото мъчение“, ако трябва да използвам езика на Корана (2:10, 2:104, 2:174, 3:77, 3:188, 4:138, 8:32, 9:3 и пр.), идва едва след това. Свиква се, както с много други неща в живота.
А за заглавка на този текст не е използван текст на Ал-Джахиз. Илюстрацията е от съчинение по класификация на науките (отделна любима моя тема) на Закария ал-Ансари, много известен египетски богослов и енциклопедист от XV в.
