Понякога има нещо патетично и простовато в новогодишните равносметки, поставени около трапезата, свинското, киселото зеле и виното. „Когат сме зле, така да сме“. Недолюбвам ги.
Тая година беше като тия табели на крави, които снимам днес по калните пътище на татковината. Хем на един знак, хем две напълно различни картинки. Хем значело едно и също, хем изглежда по съвсем несхождащ се начин. Едното гледа наляво, другото надясно. Едното има виме, другото изглежда откровено мъжко. Видът един уж, породата различна.
Честно казано, една от най-мъчителните обиколки на слънцето за мен, която условно кръстих „годината на разделите“.
Баща ми си отиде. Беше поредната година на работа от вкъщи, в която се превърнах в дебел, застаряващ, оплешивяващ чичка. Правех около 12 часа работа на ден върху стола ми и постепенно станах квартален социопат, който избягва хората. Намразих всички видове виртуални срещи и канали на комуникация извън абсолютно задължителното, т.е. работното. Изоставих дългогодишни познанства, чийто ластик най-сетне се скъса безславно като по елиът. „не със взрив а с хленч.“ С месеци не общувах с хора, които ме намразиха заради това, Бог знае с право или не. Църковно-общностно същата работа.
Година на урок относно отношенията във виртуалното общуване тоже. И на много ясни решения относно това как човек изглежда в матрицата. Който е поискал да знае какво става с мен извън 2% видимост във фейсбук, се е обадил. Който се е опитал да ми държи сметка защо правя това или онова, е отекъл в кръглата папка. Който ми е писал глупости с надеждата, че ще го прочета, също е заминал във виртуалното отвъдно. Който смята, че съм му длъжен с нещо, и не съм му обърнал внимание, тоже е заминал в дигиталните Елисейски полета или в лимбото на нулите и единиците.
Направих познанства, оцених и смисъла на виждането на живо. Готвих. Дебелеех.
Имах екип от 15тина колеги, с които водихме моя проект почти цяла година с мен начело. Кой експерт, кой не, кой работлив, кой неохотен, кой опърничав, кой кооперативен, кой любопитен, кой муден. Сработихме се под моята иронично-незлоблива и обяснителна природа, която чисто просвещенски вярва, че ако обясним, ще научат и ще направят.
Станах още по-скептичен.
Мисля, че се разделих окончателно с идеята, че в българската академия ще довърша някакъв вид докторат като sine qua non на академичната продукция. Разделих се и с идеята за академията като гнездо на идеализма.
Мисля, че се разделих и окончателно с лоялността ми към българския евангелизъм принципно. Само лоялности въз основа на конкретни случаи и познанства.
Затворих и за себе си темата за Ковид-19 след смъртта на баща ми. Дистанцирах се и от дебата за ваксините, защото нямам сили за безкрайно прахосване на усилия в тъмната яма на квазирелигиозни убеждения.
Станах и много по-сдържан политически.
Но пък какво, така човек става на 41 години, пуска шкембенце, брада и помъдрява, не ли.
И се надява, че все пак в чашата на Господ има благоволение за всички.
