Приеха го по спешност в болницата за пръв път на 22 април, четвъртък вечерта, в интензивното отделение след гърч с подозрение за пореден инсулт, но в крайна сметка лекуван за пневмония. Прекара там времето до 2 май, неделя, Великден, когато го прибрах, изписан и привидно стабилизиран от болницата.
Събота, 8 май, го приеха отново по спешност заради висока температура.
Малко след това почина, на 11 май в 6:42 сутринта, с официална причина за смъртта остър респираторен дистрес синдром (ARDS) вследствие от пневмония, причинена от Covid-19.
Надявам се, че душата му най-после е намерила мир. Имаше нужда, след всичко, през което преминахме през последната година, от което и нахвърлям бележки по последните дни по-долу. Това не е некролог, но ако толкова държите да знаете „какво стана, какво стана“, мога да ви дам само това.
1 май 2021, събота
Потискащ, душен Великден при около 30 градуса. Няма да видите от мен много снимани яйца или агнешко. Но пък съм участвал в клането на агне, да не си помислите, че ме е подминало.
„На ви малко черво!“, вика човекът, от когото взимаме агнето в съседно на моето село, и го хвърля на кокошките. Кокошката бяга с черво в устата, влачи го по прашния селски двор, преследвана от гъски и токачки. „Те трябва да ядат месо, щото иначе си къ́лцат гъ́зовете“. Тъй си е то. Кълцат я.
Мухите пък кацат по червата и шкембето и ти напомнят, че библейската история е лишена от сладникавост и креватна живопис. „А юнецът на приноса за грях, и козелът на приноса за грях, чиято кръв се е внесла, за да се извърши умилостивение в светилището, да изнесат вън от стана и да изгорят в огън кожата им, месото им и изверженията им.“
Не е юнец или козел, но пък е агне.
Със скъпоценната кръв на Христос, като на агнец – без недостатък и пречист.
Селският интернет го няма от ден и половина. 5% месечна неналичност, лошо управление. Няма план за продължаване на услугата в случай на падане на инфраструктурата, решението е на ниво индивидуален потребител, демек всеки да се оправя както може.
Болницата по великденскому е тъжно място, хората се надяват, че близките им ще бъдат изписани. Кой е на 15 литра кислород, кой на 3. Лекарката обяснява, че има болни, които ядат твърде много и безразборно неща, носени от близките. „Е как да ѝ спра яйцата, които сте му занесли, та те са противопоказни за стомаха ѝ, а тя се оплаква от разстройство!“.
Но пък говоря със симпатичен млад лекар на около 30, който има близкоизточен акцент. Питам го откъде е, оказва се от Анкара, Турция, завършил в България, залюбил българка и останал в Пазарджик. Малко обърква „конфигурационните айтъми“, т.е. за кой болен става въпрос, ама се оправяме.
Но е ясно, че нашият болен няма да яде агне вкъщи този Великден, ще диша кислород в болницата при санитарите, с които говоря. Кръщавам ги наум „Татуса“ и „Престъпника“.
„Татуса“ е любезен, има златен ланец и се отзовава на всичките ни молби.
„Престъпника“ прилича на наказан от закона трансгресор, който полага принудителен труд вместо присъда, но неохотно, примигва в странен тик и носи впит шарен клин, изглежда малко като зомби уонаби.
Гледам, че около пейсе и пет хиляди човека звънели по телефона, но не съм вдигнал.
Животът е като разказ от библейските книги на царете, не ли?
2 май 2021, неделя
Слушам в жегата на сянка от циганската махала барабанен бийт. Подозрително прилича на началото на Angry Chair на Alice in Chains, ала не би. Разлива се в маане. Не знам дали не е от евангелската черква или пък сватба.
Отбелязването на Възкресение тъдява е повече като роман на Никос Казандзакис, хем разюздано антично, хем по балкански тежко, кочовско, пиянско и наяждащо.
Когат сме зле, така да сме.
Вижте ни яйцата. Какви козунаци.
Тази година пекохте ли цяло агне?
А, не, само едни 3-4 килограма, плешка.
Земи, дръж червата и шкембето.
Много добри бъбречета.
Сипи ми малко ракийка.
33 градуса е, а улиците в града на няколко километра оттук са пусти.
Евангелският разказ пък е много по-пестелив, на места направо изисква усилия, за да бъде въобразен.
Тогава Пилат взе Исус и го би.
И го разпнаха, туриха надпис над главата Му.
Жено, ето синът ти.
Днес ще бъдеш с мен в Рая.
Ели, ели, лама савахтани.
Положиха го в гробница.
На сутринта камъкът отвален.
Взели Господа мой.
Исус Назарянинът.
Няма го тук.
Възкръсна.
Ще ви превари в Галилея.
А за хората в болниците е все тая кое време на годината е. Някои може и да имат рожден ден там него ден, с надеждата, че няма да съвпадне с датата на смъртта.
10 май 2021, понеделник
Лекарката, чието име спестявам от благородство, в пазарджишкото спешно за баща ми:
– Кво ми го водите пак, нали го изписахме преди седмица?!
[Ами да, не го водят на екскурзия, очевидно има спешна причина. Изписали сте го, но това не значи, не може да има спешно състояние една седмица, след като е изписан. Надявам се, че лекарите там са такива божества, но очевидно не са.]
– Има 39 градуса температура. Личният лекар посъветва да извикаме линейка. Лекували сте го тук.
– Не може да го водите при всяко състояние тук!
[Така е, може да го заведем на Бахамите също, например].
– Какво искате, пак ли да го приемем в болница?
[Съжаляваме, че имаме болен в семейството. Mea culpa.]
– Да, защото при 39 градуса температура и в това му състояние е рисков.
Оказва се, че причината се разкрива скоро. Баща ми има Covid-19, отгоре на всички неща, които е имал отпреди. Инсулт от преди година и нещо, фиброза на белия дроб, стентове в сърцето, рак на простатата. Току-що изписан от болницата с два негативни ковид теста в началото на първото му приемане. Но очевидно вече с положителна проба след изписването му.
[Дълбоко се извиняваме за което на госпожата лекар.]
Да, около 6 дни след като е изписан след десетдевен престой там, проявява симптоми.
И да, хванал го е в болницата при предния престой, като човек върне часовника назад.
Такива лекарски изказвания трябва да са наказуеми, не ли?
11 май 2021, вторник
Приятели. Снощи баща ми Филип Шиников почина.
Не ме търсете известно време.
11 май 2021, вторник
Мразя да лепя некролози по стълбовете в селото ми.
Правих го за дядо ми, правих го за баба ми, сега го правя за баща ми. Начинът винаги е един и същ – правиш правоъгълник с тубичка лепило, слагаш два диагонала, лепиш, после обвиваш отстрани с тиксо. На три-четири електрически стълба, където всички лепят съобщенията за починалите им, на центъра на селото, автобусната спирка, на стълба край черквата. Той е много заето място, всички искат там да лепят.
В селото имало стара жена, около 80 годишна, която бие камбаната на черквата, ако платиш 10 лева. Бие я в деня преди да погребете починалите си, и после в деня на самото погребение, в часа на церемонията. Но въжето на камбаната се къса, когато тръгва да го прави за баща ми. „Трябва да извикам кмета, за да го поправи“. Явно е успяла да го извика, защото после, на следващия ден, камбаната пак бие в уречения час. Това е кварталната социална медия, допълваща некролозите.
Сутринта на гробищата посрещам гробаря, циганин, на когото му тече сополът и леко недочува. Бял микробус от погребалната агенция го оставя на входа на гробищата извън селото, в началото на полето, носи кирка и лопата.
– Ей тука ще копаеш, казвам му. Ето ти торбичка за костите на погребаните преди това, знаеш. Искаш ли нещо?
– Да, бате, ако може нещо за обяд, ама да не е свинско.
– Мюсюлманин си, нали?, казвам.
– Да, бате, от Пазарджик. От 15 години работя тая работа.
– Ок, ей сега.
В 9:30 сутринта е изкопал всичко и седи клекнал под дърво на сянка, за да се опази от майското слънце него ден. Чака до 14 часа с чувството на шаман стоик.
– Откри ли кости, казвам, когато се връщам пак, за да видя дали е свършил работа.
– Само един череп имаше, прибрах го ей тук в торбичката.
Явно черепът на дядо ми, напуснал тоя свят през 1997 година, по време на Виденовата зима и всички съпътстващи събития оттогава.
А нали знаете кога се преяжда с локумени вафли, жито и долнопробни сладки в провинцията? По погребения. Трябва да бъдат постни, защото православният свещеник така казва и няма да „спее“ други.
Идват много повече хора, отколкото очаквам, въпреки мерките срещу коронавируса. Не съм присъствал на православна служба, особено погребална такава, от години.
В място светло, в място злачно, в място прохладно, където няма никаква болка, скръб и въздишка.
А след като свещеникът хвърля пръст с лопата, аз посягам към лопатата.
Не може Вие да хвърляте с лопатата. Иначе ще ми изземете работата. Вземете с шепа.
Ок. Явно съм твърде много протестант. Посягам твърде лесно към свещеническата лопата.
След като хората се разотиват в душния следобед, завалява проливен майски дъжд.
Аз обикалям махалата и дораздавам остатъка от храната. Говоря с хора измежду съседите, връстници на баща ми, с които от десетки години не съм обменил и една дума.
12 май 2021, сряда
Последната снимка на баща, която си направих с него навръх Великден, няколко дни, преди да почине, между двата престоя в болницата.
Празни столове, дъжд и прощално барбекю.
Peace, and be at peace with your thoughts and visions.
These things had to come to you and you to accept them.
This is your share of the eternal burden.
The perpetual glory. This is one moment.
But know that another
Shall pierce you with a sudden painful joy
When the figure of God’s purpose is made complete.
You shall forget these things, toiling in the household,
You shall remember them, droning by the fire.
When age and forgetfulness sweeten memory
Only like a dream that has often been told
And often been changed in the telling. They will seem unreal.
Human kind cannot bear very much reality.
13 май 2021
Когато си в къщата на химик, може само да си сипеш бира в стъкленица от ГДР.
Имам нужда.
14 май 2021
Влизам в селското кметство и на входа няколко човека седят на дървени столове в антрето покрай коридора с мушкатата. или някакви други цветя. или няма цветя въобще. Ама аз вече виждам мушкато. Полицай, някакъв селянин, още един селянин и моя съученичка от детските години.
– Ела, вика, знам за какво идваш, може да влезеш в кабинета, докато станат документите. Попълни това и това.
Седя, попълвам. По някое време влиза някакъв гръмогласен селянин и почва „Ама кво удостоверение на охлюви, кви са тия охлюви! Нямам време аз за такива работи, отивам да кося, имам работа, няма да си говоря, удостоверение за охлюви! За охлюви ми питат! Говорете си с ония вие, аз с тях отдавна не говоря!“
Гледа ме и мен.
– Кой е тоя?
Аз мълча. Моята съученичка – „Приятел е, затова съм му позволил тук да влезе.“
– А, явно познат, добре. Ти кой си, чий си?
– Ми на Шиниковите, викам, докато си попълвам формулярите.
– А, знам брат ти! Къде е брат ти?
Аз мълча, попълвам си.
– Къде е брат ти бе, искам да знам къде е!
Мълча си, пиша.
– Абе брат ти го знам!
Накрая не издържам.
– Няма да кажа къде е. Не е важно къде е. Важното е, че съм тук да си свърша работа.
– Аа, ми добре, кандисва.
Гледа към съученичката ми и вика – „Абе тва с охлювите какво ще го правим?“
– Не знам, господин кмет, отвръща тя.
Господин кмет.
Почувствах се почти като ап. Павел с неговото „Не знаех, братие, че е първосвещеник.“
Но бележката на арабски с текст „кметът на селото е голям селянин“ (по Божинката) надписвам при нотариуса.
Иначе Пазарджик е както винаги горещ, разхайтен и прашен, какво друго да очаквате.
15 май 2021
След като баща ми е починал от ковид, най-големият ми кошмар е майка ми да има от същото и да се наложи днес да се върна отново в болницата, където е починал, този път с нея.
Защото се оказва, че в мястото, където съм, няма „коридори за болни от ковид“, които могат да отидат да си направят снимка на белия дроб и кръвни изследвания. За разлика от София и Пловдив, примерно.
Единственият начин болен от Covid-19 да си осигури снимка на белия дроб е да отиде в спешното (въпреки че може да не е спешен случай засега) и да каже че „така и така, вдига температура, тъй че, таковата“. За всеки случай.
Оказва се също, че няма абсолютно никакво разделение между ковид и не-ковид болни в спешното. Малкото цигане с попарено бедро и свлечена кожа по него [о да, „Отивайте в Пловдив, защото тук няма клиника за изгаряния“] стои в едно и също място с бабата с бронхит и кислородна маска на носилка, заедно с човека, спешно докаран от линейка, на вид отишъл си от тоя свят. Заедно с майка ми, за която съм уточнил хиляда пъти, че е с ковид.
Накрая се сетиха и я сложиха…настрани в едно помещение с половината от тези предни случаи и реплика, че „не бива да се разхождате“. Е не бива де.
Но този път лекарите са млади, наистина свестни и разбиращи. Не искам никой да се връща в болница. Предпочитаме да следим вкъщи състоянието.
Обаче гледайте сега.
Охлювите наистина са тема тук, не само сред селските кметове. Вирална работа.
Следобедът събирам около четирийсе бройки в кофа, ей така, докато си късам лук за салата с доматите.
Ама си стоя кротко под асмата и чувам някакъв шепот и суетня отвъд оградата на къщата. Някой се шушка под сливовите дървета на поляната отвън покрай улицата, която преди няколко часа съм окосил, чувам шепот, потракване, мъжки глас нещо гълчи приглушено.
Отключвам входната врата с размах и какво гледам?
Две циганета, момче и момиче, заедно с жена и мъж, гледат ме стреснато.
Момичето мъкне огромен леген, пълен наполовина с охлюви, разбира се. Момчето пък мъкне тенекиена кофа.
– Какво правите под моите дървета, на моята поляна?, викам строго.
– Ааа…бате…берем охлюви.
– А тия охлюви не са ли мои?, почти ме напушва смях.
– Е да, да, ама ние само…за малко минаваме и си тръгваме!
– Е как за малко, гле кво сте набрали в тия кофи и легени.
– Ние по цялото село берем, продаваме в махалата.
– А, я кажете по колко вървят, таман набрах и аз от двора.
– По шейсе стотинки килото в махалата, толкова са…е са си тръгваме.
– Айде чао, живи и здрави.
На фона на това да обяснявам, че предния ден съм взел селската секструженичка на стоп от село до града до мястото й на работа [без да знам, явно само аз не знам!], с която сме си говорили общи приказки, е направо безинтересно.
– Работя в цех за детски играчки на четиричасов работен ден, вика. Защото с две и петдесет лева на месец пенсия не мога да се оправя, миличък.
Да, докато не я видях край пътя на връщане и не разбрах от трети източник какво работи.
Като научих с какво се занимава, метафората с „детските играчки“ придоби направо потресающ нюанс.
А кошмарната седмица няма край. И нищо не е свършило.
Всичките ми кости се разглобиха.
Сърцето ми стана като восък, разтопи се във вътрешностите ми.
Силата ми изсъхна като парче от глинен съд; езикът ми прилепна на небцето и Ти ме сведе в прахта на смъртта.
