Тези дни в моята любима книжарница в Загреб си набавих книгата на Кристофър де Хамел за Псалтира на Томас Бекет. Де Хамел е изследовател на средновековни ръкописи, а Бекет е може би най-известният английски мъченик и архиепископ на Кентърбъри от XII в. Към историята му имам слабост най-вече заради пиесата на Т.С.Елиът, „Убийството в катедралата„. Само че книгата, която чета, измества фокуса от преклонението пред мощите на бързо канонизирания светец към неговата библиотека и запазения в нея препис на Псалтира.
А библиотеката, твърди Де Хамел, разкрива обстоятелства около вътрешния живот на Бекет, които остават извън светлините на традиционната агиография, и ни позволяват уникален поглед към живота му. Например, твърди той, се вижда известна несигурност в лорд-канцлера, който изведнъж се превръща в архиепископ и трябва бързо да навакса със знание по църковни и богословски въпроси.
Тъй де, библиотеката ни говори неща за нас, които хората не подозират.
Неща, които сме чели, които четем или ще прочетем. Или никога няма да прочетем. Звуча почти като последния път, някъде преди месец ще да е било, когато презентирах моята програма от ИТ индустрията пред бившия ми и настоящия шеф.
„Ще ви разкажа за неща, които са били, които са, и които ще бъдат“.
Като в пророческо фентъзи.
Или като в едно от най-добрите изследвания за странствания на арабски ръкописи, което съм чел, това на Конрад Хиршлер. Също и като в библиотеката на Умберто Еко. Може да мислим и за колекцията от книги или най-общо, неща, като „безкрайни списъци„, пак по Еко. Носят история. Тя е сложна и може да остане завинаги скрита. Всички наши лични „списъци“ с неща са така. Натоварени са с памет, но тя е противоречива, и като че ли ще остане да паметува твърде малко след нас.
Ето например колекцията ми от стари фотографски обективи.
Да вземем първата бройка от Пентакс 50мм ф1.7, обектив, от който после съм си взел поне още две бройки, ей тъй, да има, защото харесвам всичко в него. Купих го от един подозрителен дядо по шлифер, който настоя да дойде до сградата на офиса в Бизнес парка, „за да не им пълним гушата на тия изедници, куриерите“. Извади обектива от вътрешния джоб на мазния шлифер, беше като сцена от филм. Или пък друг от обективите ми, пак един Пентакс, 200 мм, ф4, ужасно дълъг и тежък обектив, с каквито обективи отдавна не снимам. Него го купих от доцент по оптика в университет. Продавал го, защото не го искал. Ама често си проверявал обективите на специализирана техника, и мерел показатели като деформация на стъклото, да речем. Имах и един Карл Цайс Панколар 50мм ф2, велика серия стъкла, който беше със заяла бленда и фокус. Дадох го на познат да го прави преди много години. Не го оправи. И не ми го върна. Изчезна. Тоя обектив преплава през бурното море на годините от ръцете на съмнителния чичо, който ми го продаде в Люлин, изглеждаше като дърт хеви метъл с мазна и рядка въздълга начупена коса, през мен до ръцете на моя познат, където корабокрушира.
Обаче какво като имам около четиридесет обектива. Винаги снимам с един, най-много два броя от тях. Гледам да ги сведа до един, особено като пътувам.
И с книгите е така. Чета една, две, три най-много наведнъж. Сега чета книгата за Бекет, ама си държа и „Други светове“ на Орхан Памук на бюрото. Наред с вечното присъствие на „Арабско-русский словарь“ на Харалампий Карпович Баранов, желязната класика за всеки български арабист отпреди разглезващия достъп до онлайн ресурси.
А какво да кажа за калиграфските ми инструменти?
Днес тръгнах да ги разчиствам. От тях имам всякакви кутийки, чашки, калъфи и снопчета. Тъй де, за 28 години са се натрупали разни неща. Гледам ги едно по едно, и избирам 13 на брой. Ей тъй, произволно, нещо като фаталното число за калиграфа.
Всеки от тях си има не само различна цел, ами и история.
Ей го, калемът от традиционната жълта тръстика. Един от двата най-разпространени вида в Близкия изток. Лъскав, гладък, с дебели стени и твърд. Не е гъвкав, но пък е с голям диаметър, което го прави подходящ за по-големи калиграфски композиции. Примерно, като този тук, който е широк около 12мм. Няколко такива си купих в Сирия през 2001 година, но този тук има по-особена история. Получих го като подарък към дарение от няколко кашона арабски книги, които спасих и се превърнаха в основата на моята библиотека-кабинет. Беше в дълга, инкрустирана, арабска кутийка за калеми, но се наложи да го съживя, защото върхът му беше много лошо сцепен.
Има един доста странно, да не кажа неандерталски изглеждащ инструмент. И той става за писане, какво да му е – стига да има равен, скосен ръб. Не задържа много мастило, но става за писане по гладка, непопиваща мастилото хартия. Това е един от много старите калеми в колекцията ми. Помня, че го направих някъде 2000-2001 година, още в студентството ми, докато бяхме с колеги на излет по Витоша. Чудех се какво да правя, докато пръскаше дъжд, седяхме на сухо под едно дърво, и го издялках от паднал клон. Държа го по-скоро като любопитен артефакт, нежели инструмент за писане, с който бих правил нещо сериозно.
Четки за китайска калиграфия използвам отскоро. Те са с характерна форма, конични, със заострен връх, и отговарят на изискванията за изписвания на далекоизточни йероглифи. Защото много трудно понасят бутане отдясно наляво или отдолу нагоре, което пък са характерни движения в арабската азбука. Не образуват и равномерно, предсказуемо редуване между тънки и широки линии, което е характеристика на плоския, твърд писец. Но стават за експериментална калиграфия, предимно дума или две, никога големи корпуси текстове. Сходно, но не съвсем същото, е положението и с плоската четка, широка 20мм, която повече се приближава до традиционния арабски калем. По-предсказуем и контролируем инструмент е, но крайчетата й също не отрязват винаги остра линия, и не е лесно да я движиш отдясно наляво или отдолу нагоре. Но може да бъде много благодатна за експерименти, отново за дума или две, за по-широки линии, а чрез вдигане на ръба от хартията може да постигнеш динамични редувания на тънко и дебело, на плътна или по-прозирна линия.
Тънкият маркер с объл връх, подобен на тънкописец, не става за калиграфия, поне както си я представям аз. Става за водене на бележки. Понякога си преписвам на арабски текста, който ще се превърне в калиграфия, на отделна бележка, за да мога да го гледам, докато пиша. Става и за комикси, подобни на тези. Но винаги си държа подръка поне един такъв инструмент за писане. Подходящ е и за драсканици по време на дълги и скучни работни срещи, само че много попива през хартията, та трябва да се внимава какво има отдолу.
От известно време използвам и други маркери. Черният маркер с плосък, твърд и длетообразен връх, ми е един от любимите. Много прилича по усещане на калем от органичен материал, въпреки че отчитам перпендикулярния, а не скосен връх като недостатък. Но може да дорисуваш с едно от зъбчетата, например, при определените за това части от буквите. Имам няколко, и с тях постоянно правя бързи калиграфии. Въпреки че е малко сух на усещане върху хартията, пуска мастило доста пестеливо, има постоянен запас от течност и това направо разглезва. Не бива да мислиш в коя част на буквата ще те изостави и ще се наложи пак да го топиш в мастилницата, просто защото носи мастилницата в себе си. Сходно е положението и с по-широкия, цели 12мм, червен филцов маркер. Той е скосен, за разлика от черния, но пък е много мек. Въпреки това има щедър запас от стотина милилитра червено мастило в себе си, и става за импровизации, защото не отрязва твърде рязка линия. Но пък е мек и съчетава чертите на четка и калем – прави различна линия в зависимост от натиска, не само от естественото редуване на тънко и дебело, характерни за ръба на твърдия писец. Внимавайте, ако си го носите в джоба, без да закрепите добре капачката, още имам едни панталони с огромно червено петно отпред. Много дразнещ е по-тънкият, 3мм, черен маркер със скосен връх, който не помня дори вече откъде си купих. Въпреки че по форма би трябвало да е идеален (макар че на мен ми е твърде стръмно скосен, човек свиква с определен ъгъл на подрязване на калемите), е твърде мек, пуска една степен по-щедро мастило и се затъпи твърде бързо. А хем го продават с арабски надпис на него „Калем за арабска калиграфия, 3мм“.
По-екзотичен е бамбуковият писец, на който е изрязана средната, плоска част на върха, и има реално два върха. Оставя двойна линия, която може после да запълните с каквото си искате, например злато за по-голям кич. Много рядко го използвам, като се замисля. Но с него стават добри текстури от облаци букви. Металният писец, 2мм широк, с перодръжка, е един от инструментите, които много използвах някъде 2002-2004 година. Отдавна не го използвам толкова, ако искам по-малки букви, пиша с някой по-твърд маркер, за по-широките линии имам тръстика или бамбук. Но пък ми е спомен от Сирия през 2001 г., откъдето си го донесох, а и от периода, когато почнах да заглежвам по-постоянно класически шрифтове и калиграфски жанрове. Затова и още го държа, а както се вижда на снимката, е сериозно зацапан и засъхнал. Носи история, но и занемареност. И е рядък, в България няма скосени под такъв ъгъл, намират се предимно перпендикулярни или обратно подрязани. А пък и перодръжката с мраморна шарка ми харесва със своята сувенирност.
Един от най-дълго използваните от мен инструменти, още от 1998-1999 година, когато за пръв път видях арабската азбука, е много простоват, направо си е грубоват, но върши отлична работа. Два сдвоени молива, разделени от гумичка по средата, увити с тиксо. Когато решите да правите големи и сложни калиграфии, където има и голям риск да сбъркате, и да си оставите вратичка за поправка, това е вашият инструмент. След като сте доволни от композицията, запълвате с мастило, с химикалка, с боя, с каквото искате. Това беше един от първите ми начини да пиша, докато не бях достатъчно уверен, първите ми по-големи калиграфии. Има си и своите минуси. Освен че инструментът не изглежда достатъчно престижно, времето, нужно за запълване, е много по-дълго от нужното, за да го изпишете с нормален калем и мастило. Ако можете, разбира се. Другият плюс е, че буквената линия се лишава от вътрешната динамика, която може да постигнете по обичайния начин, тъй като плътно запълнена. Е, но пък може да запълвате с каквито искате техники – включително и с цветчета (тогава шрифтът се нарича гюлзар) или с малки буквички – в тези случаи шрифтът се нарича „прах“ (губар), заради мъничките букви. Доста рядко вече прибягвам до свързаните моливи, защото изисква време, а и повече ми харесва да виждам текстурата на мастилото.
За накрая оставям червеникавата тръстика, друга близтоизточна класика. Нея също няма да откриете в България, затова и това са ми най-ценните калеми. Всичките са от Сирия, пак купени през 2001 г., и мисля, че имат потенциала да ме надживеят. Нали има такива истории в османските биографии на калиграфи, погребват ги с инструментите им. По-тънки са като диаметър от жълтата тръстика, но пък стените им са дебели. Затова може да направиш и сравнително широк ръб на писец от тънка тръбичка. Стават също и за по-тънки калеми. Тях не си ги давам, нито изхвърлям, а пък и ми напомнят за Зухайр Зарзур, старият калиграф, когото случайно намерих на пазара в Дамаск и поканих на тогавашната ми изложба в България културен център там. Сигурно вече се е споминал, 25 години са си 25 години. Но споменът остава.
А тук дори не съм изчерпал целия ми набор от инструменти. Няма ги, например, паралелните писалки, при които пишещият ръб е две паралелни стоманени пластинки. Или пък дебелата дървена четка с прорези, която събира ужасно много мастило, но го изразходва твърде бързо. Липсва и острата стъклена писалка, чийто връх е като игла. Но пък и защо да ги споменавам, ще ми нарушат символната стойност на числото 13.
