„Убийци на пророците, пояждащи лихвата, най-скверносърдечни измежду народите“ – Ибн Кайим ал-Джаузия (поч. 1350) за юдеите

Днес чета Коран 1:6-7. Всеки мюсюлманин трябва да знае наизуст първата сура, „Откриващата“. Тя е неизменна част от задължителните пет молитви на ден. Пророкът Мухаммад бил казал, че е молитвата на онзи, който не прочете тази част от Корана, е невалидна. Оказва се, че и аз я знам наизуст, в този смисъл „чета“ тук прозвуча като двойното значение на арабския глагол за „чета“ (кара’а). Едновременно „чета“ и „рецитирам“, т.е. чета от паметта си, отгдето идва и названието на свещената мюсюлманска книга – Кур’ан. Хем е „четиво“, хем е „рецитация“ на думите на Аллах. Стигам до последните два стиха:

Насочи ни по правия път, пътя на онези, които си дарил с благодат, а не онези, над които тегне гняв, нито заблуждаващите се!

Споменах мимоходом тук, че традиционното разбиране на завършека на една от най-важните части на Корана е по-конкретно, отколкото личи на пръв поглед. В него присъства разслояването на общностите, които са част от пророческата история, начеващата с Адам и Хауа’ (Ева), и увенчаваща се с Мухаммад като „печат на пророците“. Трите общности са тази на „дарените с благодат“ – не може да е друга, различна от мюсюлманската умма, сетне „онези, над които тегне гняв“ – юдеите, и „заблуждаващите се“, които са християните¹.

Днес моят първенец е Ибн Кайим ал-Джаузия от първата половина на XIV в.

За мен винаги е бил идейна част от любима моя „ханбалитска [да не се бърка с „хандбалистка“!] триада“. Започва с извисящата се фигура на Ибн ал-Джаузи (поч. 1200). Интелектуалец със страхотно чувство за хумор – може да разберете какво е мислел за глупаците тук в едноименното му съчинение, еднакво комфортно чувстващ се като автор на поучително-развлекателна литература (адаб), проповедник, управител на училища и една от най-влиятелните публични фигури в Багдад.

Сетне, Ибн Таймия (поч. 1328) – прадед на „Ислямска държава“, но и блестящ мислител в „Отговор на логиците“ в опровержение на гръцката логика; набеждаван за „вдъхновител на фундаменталисти“, но и известен мистик. Ако някога пожелаете да се потопите в света на един правист в исляма, да придобиете представа какви са предполагаемите казуси, които вълнуват мюсюлманите от XIV в., препоръчвам корпуса му от правни мнения (фетви). Да, фетва не е ексклузивен етикет, запазен за мътна аятолашка присъда над Салман Рушди, а е легитимна част от правния мир на исляма. Все пак Ибн Таймия е човекът, който успява да произведе фетвата по повод въпроса „Обрязва ли се жената?“. Отговорът му е „Да, обрязва се, слава на Аллах!“, като целта е да се намали „похотта й“². С което, убеден съм, му ставате заклет привърженик.

И накрая – идейният съмишленик на Ибн Таймия – Ибн Кайим ал-Джаузия (поч. 1350). Роден в Дамаск, известен със скромния си произход, той получава прозвището си кайим от длъжността, която заема като управляващ (кайим) на религиозното училище ал-Джаузия. Почти съкилийник на Ибн Таймия, попада в затвора в Дамаск по същото време, когато и другият прочут ханбалит³. Оставя значително по обем наследство съчинения, което и досега дава хляб на изследователите, работещи в полето на междурелигиозния диалог, в различните му измерения и интензивност.

Съчинението, което зачитам, е известното „Напътствие за обърканите в отговорите на юдеите и християните“⁴. Книгата е щедра на обем – моето издание е 542 страници, без предговора на редактора – и също така пищна на епитети към „хората на Писанието“. Те го превръщат в истински образец на „кампания по очерняне“, по-известна в англоезичния свят като smear campaign. В нея, както често се случва, рационалният и религиозният аргументи са смесени с чисто реторически похвати, а пиперливият език, освен всичко друго, става и повод човек да си обогати речниковия запас. Арабският, казват, е лексикално богат.

Подбрал съм няколко щрихи, чрез които можем да повдигнем завесата и да я задържим за малко, докато надзърнем към образа на юдеина злодей.

Когато Аллах изпратил Мухаммад, Аллах да го благослови и с мир да го дари, хората на земята били от два вида: хора на Писанието, и езичници без Писание. Хората на Писанието били по-добрия вид от двата, и се делят на други две групи: първата са общността, над която тегне гняв (ал-умма ал-гадабийа) – и това са юдеите. Хора на лъжата, злословието, вероломството, лукавството, хитрината, убийци на пророци, пояждащите парите – сиреч, лихвата и подкупничеството –  най-скверносърдечните измежду народите, най-порочни по природа, най-далеч от милостта, най-близо до мъстта. Ненавистта им е обичай, враждебността и злобата им са привичка. Дом на магия, лъжа и хитрост, не питаят никакво уважение към онези, които им противостоят в неверието им, когато смятат пророците за лъжовни,  не зачитат никой правоверен, освен ако не са покровителствани. И на онзи, що се съгласява с тях, не му отдават никакво право, няма за него жалост, и за онзи, що сред тях се съдружава, няма справедливост и правдивост. Тоз що се оказва сред тях, няма ни спокойствие, ни сигурност, нито пък за тоз, що се съобщава в делата си с тях, ще има съвет. И най-умните измежду тях са най-скверни, а най-проницателните са най-големите измамници. А благородният – И пречист е Аллах!, да не се намери между тях някой – не е наистина юдеин. Най-тесногръди измежду човечеството, с най-мрачни домове, هс най-зловонна глупост [?], зверски характер. Поздравът им е проклятие,  да ги срещнеш – зла поличба, гневът им е девиз, а – покривало – ненавистта⁵.

Някой си, казва Ибн Кайим, запитал – как така виждаме във вашата религия [на мюсюлманите] пороци, тъй както си се знае – прелюбодейство, хомосексуализъм, предателство, завист, скъперничество, вероломство, гордост, липса на благочестие и духовна проницателност, малко милост и благородно мъжество, много страх, настървение в устрема по делата на тукашния свят, и леност във вършенето на добри дела ⁶.

Отговорът следва в пет точки. На първо място, интегритетът на посланието на пратениците (русул) на Аллах не може да бъде накърнен от греховете на някои от техните следовници. Това е, пояснява Ибн ал-Джаузи, все едно на лекаря, предписващ начин за изцелението на болния, болният да каже – „Ако ти беше лекар, нямаше този и онзи да бъдат болни!“ Второ, греховете и нечестието са разпространени еднакво сред всички общности на земята, не само сред мюсюлманите, още от времето на поколенията (табакат) след Адам. Трето, греховете и нечестията не отричат, не отменят вярата в пратениците на Аллах. Четвърто, греховете и нечестията се прощават след покаяние. Дори и броят им, извършен от даден раб на Аллах, да достигне броя на песъчинките и камъчетата по земята, ако той се покае, Аллах ще приеме покаянието му, по смисъла на Коран 39:53.

И накрая, пето. Ако отправящият въпроса е от общността, над която тегне гняв (ал-умма ал-гадабийа), т.е. юдеите, „братята на маймуните“ (Коран 2:65, 5:60, 7:166, вж. също и тук), да му се каже – нима не го е срам да задава такъв въпрос, при условие, че прадедите му са били тези, които са видели повече от всички народи знамения от Аллах⁷? И нима след изброяването на всичките им грехове, тези „поклонници на телци и овни“, има дързостта да обвиняват единобожниците в греховете им⁸?

Такава си е общността, над която тегне гняв (ал-умма ал-гадабийа), заключава Ибн Кайим. Нещо повече, злонамереността им отива още по-далеч. Тората, казва той, им забранява да ядат месо, разкъсано от лъв, вълк или друг див звяр. Било казано в Тората – „Месо в пустинята, разкъсано, не яжте, на кучетата го хвърлете“ (Изход 22:31), та оттам техните прависти и учени започнали да го тълкуват като позволеност да се продаде на онези, които не са от общността им. И оттук „на кучетата го хвърлете“, почнало да се тълкува като че „кучета“ са онези, които не са от тях, та да им се даде срещу цена. И помислите върху това извращение и лъжа!, възкликва ал-Джаузия. Това е имал предвид Аллах, когато ги обвинява в лъжа в Коран 16:114-115⁹:

Яжте от онова, което Аллах ви даде за препитание разрешено, приятно и бъдете признателни за щедростта на Аллах, ако само на Него служите! Възбрани ви Той мършата и кръвта, и свинското месо, и закланото за друг, а не за Аллах. А който е бил принуден, без да е потисник, нито престъпващ – Аллах е опрощаващ, милосърден.

Оценъчното съждение на Ибн Кайим ал-Джаузия се опира на интерпретация на реален текст от Тората. Но оттам насетне той продължава:

И чудно е! Те, въпреки изчезването на държавата им, и разпръсването им, и познаването на простряния връз тях постоянен гняв, и превръщането (масх) на прадедите им в маймуни заради убиването на пророците, и нарушаването им на Съботата, и действията им противно на Закона на Муса [Мойсей] и Тората, и , казват в ежедневната им молитва: „Възлюби ни, о, Боже наш! О, Татко наш! Ти си наш Отец и Спасител!“ И се представят като гроздове от лоза, а останалите народи като тръни, обкръжаващи лозата, за да я пазят. И Бог щял да им въздигне пророк от рода на Давид, който ако раздвижи устните си в молитва, ще погинат всички народи, и няма да остане никой по лицето на земята, освен юдеите [интерпретация, която според арабското издание се основава на Второзаконие 18:15-19]. И той, според това, което твърдят, е Месията, който им е бил обещан. Така ще събудят Аллах от дрямката му, и ще го умилостивят. Но превъзвишен е Аллах над лъжите и заблуждението им!

Та заблуждението на общността, над която тегне гняв, лъжата им и клеветите им спрямо Аллах, неговата вяра и пророци, нямат равни.

А пък измежду най-долните им качества са изпояждането на парите в лихвата и подкупничеството, угнетителството с мерзост, лукавство, злословие, стремеж към [делата на] тукашния свят, жестокосърдечие, унижение, позорни дела, измамничество с користни цели, наклеветяване на праведните с пороци, и поругаване на пророците¹⁰.

Все пак, това са хората, които са „съблекли благоволението на Аллах така, както змията съблича кожата си“ ¹¹.

Exeunt.

Приятели.

Зная, че в съвременната епоха, където всичко означава всичко, и нищо не е същностно определящо, може да твърдим, че нито Коранът, нито Сунната, нито традицията, породена от тях, имат значение. Така или иначе, всичко би следвало да бъде предоговаряно безспир. Може да обсъждаме отношенията между тези текстове и разума в рамките на религията, само ако смятаме, че те се намират в определена йерархична поставеност помежду си, която не подлежи на безкрайно насилване, и не са безкрайно относителни.

Но ако текстовете са обречени на постоянна деконструкция и измисляне на значението им във всеки един момент, ние, които смятаме обратното, се чувстваме освободени да подбираме това, което четем,  и да го свеждаме до вниманието на публиката. Не ни натоварвайте с отговорността да влагаме в тях произволно значение, което упорито не е припознавано от хората, смятащи ги за трансцедентално гарантирани, т.е. не за човешки думи, а за „Аллахов говор“, както казват в Македония.

1. Вж. например станалия класически кораничен коментар (тафсир) на ал-Табари (поч. 923) тук.
2. „[…]Обрязването й е да се отнеме кожата, която е „като качулка на петел“, „без да се прекалява“, защото, докато обрязването при мъже е за да се отнеме „нечистотата в краекожието“, при жената „целта е да се намали похотта й, тъй като ако е необрязана, е похотлива, със силно желание“, вж. Ибн Таймия, Маджму’ ал-фатауа, Муджамма’ ал-малик Фахд ли-тиба’ат ал-мусхаф аш-шариф, Медина, 2004, т. 21, с. 114.
3. EI, vol. 3, E.J. Brill, Leden, 1986, pp. 821-822.
4. Ал-Джаузийа, Ибн Кайим, Хидайт ал-хайара фи аджуибат ал-йахуд у-н-насара, ред. ‘Усман Джум’а Думайрийа, Дар ‘Алам ал-Фауа’ид, Мека, 2008.
5. Пак там, сс. 14-15.
6. Пак там, с. 300.
7. Пак там, с. 301-302.
8. Пак там, с. 305.
9. Пак там, с. 307-310.
10. Пак там, с. 318-319.
11. Пак там, с. 6.