Често коментират, че съм бил подреждал боклуците, които снимам. Било манипулирано и изкуствено, нарушавало документалния характер на фотографията, „ама ти не казваш“, „ама не е вярно, че то така си беше“, това-онова.
Тъй де, било с цел да усилим ефекта, да изградим сюжети, да се направим на интересни, да напомпаме малко проекта, наречен „Краят на света, мислен през нещата, които хората изхвърлят“. По различни причини.
Но хайде да направим един експеримент с развлекателно-образователна цел.
Имате един въпросник, в който задачата е проста.
Всеки въпрос се състои от едно изображение, правено от мен. Трябва да познаете кое е аранжирано от мен и кое не. Като тук се придържаме към правилата на здравия разум. Когато казвам „не е аранжирано“ от мен, имам предвид, че не съм се намесвал пряко и физически в обекта преди и по време на момента на заснемане. Не съм премествал нищо. Не съм побутвал. Не съм вдигал. Не съм подреждал. Също и не съм заръчвал на никого да го прави от мое име също. Но ако някой го е пипал без мое знание и преди да го видя, вече аз не нося отговорност. Единствената ми намеса е, разбира се, в кадрирането и настройките на апарата. Което, ако трябва да сме честни, пак представлява вид взаимодействие с обекта.
Тук може да направите теста.
Естествено е ясно, че не съм безпристрастен. Точно като вас.
Тестът включва няколко десетки снимки на изхвърлени неща от тайния живот на града. А аз имам, примерно, няколко хиляди. И нарочно съотношението между двете категории не е еднакво. Трябва и да ми доверите, че казвам истината за дадено изображение. А аз установих, че паметта ми, иначе услужлива, понякога отказва. За някои снимки напълно бях забравил дали са аранжирани от мен или не. Затова и почтеността изискваше да не ги включвам в теста.
Защо съм подбрал точно тези изображения, ще питате?
Очевидно не е безкористно. Не съм генератор на случайни данни. Както и вие не сте. За да покажа, че невинаги границата между намеса и ненамеса е толкова ясна, колкото ни се ще. Или колко си представяме. Понякога дори може да си помислите, че нарочно съм ви подвел за дадено изображение, че не е аранжирано от мен. Както онзи кашик във влака навремето, който ме питаше какво уча. Като му казах, че е арабски, вика, напиши ми името на арабски. После вика – „Да бе, ти ме лъжеш, не може това да е вярно!“ Можех дори да ви накарам да се чувствате глупаво като подбера единствено снимки на неща, които дори не съм докосвал с пръст. И после ви оставя да се чудите кои от тях са аранжирани и кои не. Може би несъзнателно ще предположите, че половината от тях са нагласени, а другите – „автентични“. Да ме обвините в прегрешенията на корумпираната социология или пък на манипулативно зададените въпроси за референдуми.
Та затова и тук единственият ви ход е да ми повярвате. Не казваше ли и Аристотел, че само глупакът не знаел кога да спре да пита?
А дори и да не се намесваш ти, ще се намеси някой друг.
Може да е човекът, който си изхвърля боклука. Клошарят, който преравя кофите за съкровища. Друг ловец на отпадъци като мен. Боклукчиите, които минават с камиона рано сутрин. Вятърът във върбите. Кварталният таралеж, който нощем рови за храна. Свраката, която търси дрънкулки. Ангелът на боклука. Джинът на изхвърлените лампи. Случайните движения на падащите Епикурови атоми. Брауновото движение на вещите в града, повлияно от капризите на Софийска община.
Но не е ли в крайна сметка цялата среда около нас продукт на Аранжора на вселената? Дори и да няма човек, който да види или чуе дървото в парка или книгите в затворения шкаф, Той винаги е там. И това е отговорът на Джордж Бъркли от XVIII в.
