Не съм голям фен на списъците с книги за четене, отчасти защото се познавам, отчасти защото ми напомнят за детството ми и училището. Но лятото винаги имам седмица или две, през които се опитвам да наваксам. Естествено, с пълното разбиране, че планирането на моето четене може да заприлича на лош проект от ИТ, в който 80% от цялата работа се свършва в 20% процента от времето. И то непосредствено преди крайния срок (ето ви една нелоша, ако и негативна някак, илюстрация на принципа на Парето), междувременно половината неща отпадат, за сметка на това се добавят още поне толкова.
Но накрая винаги се обявява за зашеметяващ успех.
Преди години в общността за управление на проекти в офиса, тази забавна задруга, бяхме поканили като гост един от директорите. Накрая вика, има ли въпроси.
Аз имам един, казвам. Всички говорят за успешните си проекти, но аз мисля, че онова, което остава извън полезрението ни, маргиналното, срамното и неуспешното, много често говори за дейността, бизнеса, проектите и нас самите повече, отколкото лустросаната история на успеха. Та, разкажете ни за един провален проект.
Той ме гледа, и вика – такива в нашата компания няма.
Брей. Нещо като онези компании, които понякога в работата ми на одитор проверявам за съответствие спрямо стандартите за информационни услуги. Имате ли инциденти с киберсигурността? Цъ, викат. Големи инциденти по инфраструктурата и услугите? Мне. Никога. Аха. Сега кажете, и че всякакви други инциденти нямате, и ще ви призная. Туй пък си е илюстрация на Соломоновата притча, че „дето няма волове, яслите са чисти„.
Та, насърчен от този силно позитивен подход, проектиран върху списъка ми с книги, мога да кажа, че той винаги се изпълнява успешно. На сто процента. Даже на сто и пейсе-двеста. Най-вече защото целите са хлабаво дефинирани, а методът на мерене на тяхното постигане – още повече, единствената мяра е тази на доставения кеф.
Но ето, тази година между планината и морето за период от десетина дни успявам да прелистя няколко неща. Така и така всяко лято се детоксикирам от социални медии, да свърша нещо смислено.
Islamic Algorithms. Online Influence in the Muslim Metaverse, by Gary Bunt, Bloomsbury, London, 2024, 318 pages, e-book.
Това е първото. Със сигурност беше планирано, и със сигурност не го прочетох цялото. А трябваше.
Копието от книгата ми е предоставено от издателството още преди официалното излизане. Авторът е познатият ми проф. Гари Бунт, експерт по дигитални мюсюлмански общности и „киберислямски среди“. Че даже и понякога се съгласява да отговаря на мои запитвания, когато пиша по въпросите за изкуствения интелект и исляма. Познавам книгите му добре, може да прочетете моя отзив за предната му книга – „Hashtag Islam“- тук. Тази е логичното продължение на тематиката – какво правим след развитието на интерактивната мрежа. Очакваме ли киберходжи и фетви от изкуствения интелект. За жалост прочитам доста малко от нея – уводът за въведението в „мюсюлманските метавселени“ и първата глава – „Предаване на ислямските алгоритми, влияние, дизайн“. А отвъд това има много – общо книгата се състои от 11 глави, обхващащи теми като Мохамед и сферите на дигиталното влияние, представяне на семейството на Пророка онлайн, дигиталния суннизъм, право и авторитет, шиизмът и имамите в дигиталските простраство, суфите, дуумскролъри (обичам го този термин, защото всеки от нас го прави), е-джихад, последни съвременни развития.
Обещал съм на самия Гари структуриран и ясен отзив за книгата, който ще излезе отделно, когато я изчета. Което определено смятам, че си заслужава. Езикът е лесен за четене, теоретичната част не е толкова усложнена, колкото в предната книга от 2018 г. А може би аз съм свикнал на материята, на сплавта от социални науки и „арабистика „(каквото и да значи това строго терминологично, според мен – горе-долу нищо като всеки ол инклузив термин), на фюжъна от дигитална реалност и „пясъците на Арабия“, както казва досадното клише за земите на произхода на исляма.
За сметка на това следващото четиво е напълно непланирано.
Изповедите на младия романист, Умберто Еко, прев. от английски Ангел Игов, „Сиела“, София, 2014, 172 страници, корична цена 12 лв., мека корица.
Както казва Чарлс Спърджън, любимият ми протестантски проповедник от Англия през XIX в., това е един текст, който „изскочи срещу мен като лъв от гъсталак“. Натъквам се на книгата в една бургаска книжарница на центъра, и някак неохотно я заглеждам. Да, защото на Умберто Еко вкъщи е отредена отделна лавица с книги, до нея стоят книгите на Итало Калвино. И може да се каже, че имам доста. Познавам го, и го харесвам, разбира се, без крайното му фетишизиране от страна на български колеги, да речем, тези от културологията. За което, разбира се, причините са академични и не само. Но корицата не ми харесва. А книги с лоши корици не купувам.
Е, убеждава ме съдържанието. Това са лекции на Умберто Еко по творческо писане, в които разсъждава върху писателския процес около тридесет години след „Името на розата“. Естествено, разказите от кухнята често пъти са поне толкова интересни, колкото и завършения кулинарен продукт. Скиците на големите калиграфи разказват история, много по-наситена от тази на крайното произведение, което свървам като явление и с успеха на филмите от типа на „правенето на…“. Как е направен „Властелина на пръстените“ или „Междузвездни войни“. Та така и с Умберто Еко.
Но реално като човек, чийто интерес към „творческото писане“ е близък до интереса на Пророка Мохамед от Корана към готвенето на свинско, съм изкушен да си купя книгата заради последната част.
Доколкото ми е известно, това е единственият превод на текст на Умберто Еко на български език, в който говори за любимата ми тема за списъците. Препраща към неговата много по-детайлна книга по темата – „Безкрайността на списъците„, която имам и съм чел в изданието й на английски език. И все още я няма на български език. Нормално, с оглед на това, че представлява огромен пълноцветен албум с множество текстове. А предвид цената на хартията, книгопечатането, превода от оригинални извори и пазара в България, може би ако излезе, ще има нужда от потребителски кредит, за да може човек да си я позволи. Подобно на излязлата му на български „Средновековното мислене„.
Но книгата изчитам за два дни. Преводът на Ангел Игов е добър, четивен, изряден, ненатрапчив. За щастие следващото нещо прочитам в оригинал.
Early Judaism, by Martin S. Jaffe, Prentice Hall, New Jersey, 1997, 260 pages, Paperback, ISBN 0-13-519323-0.
Най-после успявам да я довърша. Една от книгите, отнела ми години. Не защото е голяма или трудна – не очаквайте нещо като „Сума на теологията“ на Тома от Аквино (дето всеки пък й викам „Сунна на теологията“, да ме прощава Аллах). Ами защото четенето не е програмистки скрипт, чиято итерация се разгръща стереотипно и предсказуемо, според предварително зададените времеви очаквания и стъпки. Книгата е скромна, лесна откъм стил. Изданието, което чета, е от 1997 година, което вече е доста далече назад в миналото. Но не говорим за изследване с „уау-ефект“, а по-скоро за полезно за външни наблюдатели и лаици като нас изложение, което поне да ти позволи да не се излагаш като се сблъскаш с най-малцинствената, като че ли непозната нам измежду трите монотеистични религии.
Много ясно се разбира какво точно е устната и писмената Тора. Какви са вертикалните и хоризонталните отношения в юдаизма. Бог, Тора, Израел, изгнание, Месия. Какво точно е мидраш, хагада, Мишна, Талмуд. Как лека-полека се кодифицират. Кои са основните играчи. Как изглеждат Храмовете. Какво се случва след разрушаването на Втория храм, чисто религиозно. Как се формира равинският юдаизъм.
Дори когато става въпрос за света на произлезлите от юдаизма, но понякога загубили връзка с него, движения, книгата успява да опази добрия тон и сдържаността. Движението на самаряните, с алтернативните им места за поклонения и храм. Общността в Кумран, придържаща се към мистичен аскетизъм, в противовес на корумпираната разюзданост в Ерусалим. Подобните им терапевти от Египет. И, разбира се, християнството. Имаме добър разказ, разбира се, от вътрешна юдейска гледна точка, в който са ни спестени горчивите обвинения от двете страни, познати ни от историята – „Исус е отцепник, фалшив Месия“, „не само християните, християнството като такова пръква антисемитизъм“, например. Или пък „юдеите са убийците на Господа“, „оскверняват Причастието и пият кръвта на младенците“.
Мисля, че това е отлично допълнение към по-детайлни и специфични мои любими книги за юдаизма като тези на Джеймс Кугъл – „Библията такава, каквато е„, например, която веднъж залях с кафе и прилича на античен ръкопис. Но най-личната му книга е не толкова по темата за юдаизма, колкото за смъртта и как хората я осмислят през религиозната си вяра. Прочетете я, ако наскоро краят на живота е дишал във врата ви чрез лично преживяване или такова на близките ви. Eстествено, вместо нея или наред с нея, може да прочетете и Библията, ама да не насилваме нещата.
Та следващото нещо, към което пристъпям, някак ме разтушава.
Васил Левски. Христо Ботйов, Захари Стоянов, Издателство на БЗНС, София, 1987, 486 страници, твърда корица.
Това издание реално събира две неща на моят възрожденски любимец, чиито пълни заглавия са съответно „Васил Левски-Дяконът, черти от живота му“ и „Христо Ботйов – Опит за биография“. Също неочаквана находка, но някак и неизбежна, след като „Записките“ са едни от любимите ми настолни четива.
Признавам, българското образование направи изключително много за моята дългогодишна неприязън към тематиката на българското Възраждане. И към литературата. Както и начина на преподаване на философия в арабистиката стори твърде много за моето дългогодишно отвращение. И към мюсюлманското право, и към историята като наука. И към академията като цяло.
Та в един момент се изисква съзнателно усилие на еманципация, предимно заради разговор с хора от колегиума наоколо, които успяват да съживят наново интереса ми. Апропо, двете неща на този трикстер на Възраждането, Джендо Джедев, не ме разочароват. До края им те „хващат за гърлото“, да употребя едно женско клише от читателските групи по социалните медии. В същото време стилът ми е познат, ироничен, тъжен на места, натруфен и ретро смешен. Очевидно е, че Захарито на места притуря щедро детайли, подобно на един арабски средновековен историк, плеска с наративната мистрия едри мазки върху скелета на историческите факти, изгражда плътни, пикантни, резки фигури и на Левски, и на Ботев, които отстоят далече от митологизираните и идолизираните образи на двамата титани на Възраждането.
Но планът ми да прехвърля набързо историята на Левски и малко от тази на Ботев реално приключва с изчитането от кора до кора.
И да, потриса ме фрагментираността на картината на нашето революционно движение, напълно различно от скучния, мазен, сив и смит разказ, поднасян от образованието ни. Левски гърми по Раковски във възмущение от мазната дипломатичност на последния, Ботев намразва братята Георгиеви (ей тия, дето даряват купчината златни левове за Софийския университет, да), богатите българи в диаспора са руски протежета, отказващи помощ на бунтовниците, Любен Каравелов също бива намразен от брадатия анархист, похитител на кораба „Радецки“, Стоян Заимов, този врачански бунтовник, се оказва архизлодей на нерешителността покрай злощастната съдба на Ботевата чета край Милин камък и после връх „Вола“. Всичко това, естествено, на фона на набити на кол отсечени глави и изгорени живи въстаници, съществува и неизменният предателски, стиснат овчар – Димитър Мазната.
Изворите от периода не разочароват и си струва да бъдат четени отвъд шаблонизираната им популярна версия.
Накрая имаме и последното за летните четива.
Тома от Аквино, Алберт Цимерман, прев. от немски Георги Каприев, "Изток-Запад", София, 2004 год.
266 страниц, меки корици.
Това е другото ми неочаквано откритие. Този път е на хижа в Централен Балкан, където откривам книгата сред други неща в библиотечката, дарена от посетители. Даже има надпис, че е дарение от издателството. Е, малко срамно признавам, че това беше втората ми измежду две опции. Първото нещо, което дръпнах, беше орнитоложки атлас от соца. Илюстриран с акварели на птици. Косът с готиния прякор като на бияч от 90те години на миналия век или пък никнейм на графитър от Люлин – Гурлю – ми хвана окото изпървом. Но се отказах, когато видях напушения бухал, опулен и накокошинен, с избледнели и размазани цветове. Мязаше на чиновник от държавната администрация по соца.
Та заложих на изпитаното. Цимерман е сигурно най-големият познавач на Тома от Аквино, както обичам да казвам в един неуместен, но много изкусителен паралел, този ал-Газали на западното средновековие. Преводът на Георги Каприев, разбира се, е изряден (ако не той, кой? Цочо Бояджиев, разбира си, би бил способен, но след всички негови преводи от латинския оригинал на Тома от Аквино едва ли има нужда да превежда и това). За две вечери под мъждивата светлина на диодите в хижата и падащото слънце на Балкана отмятам около 80 страници.
Текстът е малко като ракийката, която си поръчвам, докато чета. Силен, плътен, наситен, върви бавно. Но пък остава удоволствието да четеш за Тома от Аквино, разказан през очите на човек, който половин век се занимава с него. Нещото, което ми се струва важно, докато проследявам аргумента, е отношението между вяра и знание, между откровение и разума. Все пак, както казва и самият Цимерман, Тома от Аквино никога не твърди, че всички истини на вярата могат да бъдат установени чрез разума. Задачата му е да покаже, обаче, че те не са несъвместими с него. Което е друго. И който смята първото, не чете добре Тома от Аквино.
Добре, признавам накрая. Имаше и неща, които мислех да чета, но въобще не прелистих.
Например пътеписа за пътуването в Мека и Медина на сър Ричард Франсис Бъртън („Личен разказ за едно поклонението в Ел-Медина и Мека„), това самомнително надуто английско парвеню с огромно самочувствие, което използвачески инструментализира, иронизира и одумва когото свари, за да си постигне целите.
Ако толкова се интересувате от кориците, може да ги видите в галерията по-долу. А пък заглавното изображение на този материал, разбира се, е „Магарето в училището“ на любимия ми Брьогел Стария, една същинска фламандска педагогическа поема, почти по Макаренко.
266 страници, меки корици.
