Тъй като ме обвиняват, че съм пишел само простотий и несериозний в социалките, ето ви един сериозен коментар. Отделно, че простотийта е в окото на простотийващия, най-често, ама това е предмет на отделно изследване на института по социология в БАН.
Апропо, наложи се да си преправя начина на цитиране в една статия от едното към другото. Което, разбира се, направих за една вечер при статия с около 150 бележки под линия и 40-50 източника. Впрочем, добър повод да разкараш едно двадесет процента от бележките под линия.
Нали знаете тия преживявания. В последния момент идва изискване и оп! Ако искаш текстът да излезе, бъхташ. Шефът ми в СУ си имаше мен за тия неща („Я, Атанас, тук ми преведете ей тая моя статия на английски от 30 страници за след два дни, оправете бележките според системата за цитиране, която са ми дали, обменете ми 100 долара, че заминавам за САЩ, и ми купете днес джапанки, че нямам време, ама защо тук между две думи има два интервала, вместо един, това е Ваша постоянна грешка.“). А пък аз си нямам докторант, с когото да злоупотребявам.
Всичко трябвало да мине по системата име година, страница. Отделно библиография накрая на статията по система (Фамилия, Инициал., Година. Заглавие. Място: Издателство), казано опростенчески. Добре. Като си се хванал на хорото, ще го играеш. Същинско мъжко ледено калоферско хоро на Богоявление.
Ето пример:
„Според някои изследователи (Шиников 2027, 55), прасето има своето онтологически гарантирано, противоречиво, но устойчиво място в една изградена върху исляма и трансцедентално удържана уредба на света…“
И отдолу в библиографията:
- Шиников, А., 2027. Между халала и харама: една апология на прасето в исляма. София: Несъществуващо издателство (щото всички ще ги е шубе).
Ама според мен тоя тип цитиране е по-годен за съвременни академични дисциплини, където „библиографските единици“ съществуват в добре оформен вид и сравнително уеднаквен вид.
Ей го, например. Използвам издание на извор, правено в Кувейт през 1987 г., с редактор някой си Мухалхил, и пр. Така получаваме нещо подобно:
„Според египетския енциклопедист и богослов от XV в., чийто идеологически проект е насочен към изграждане на репутация на „обновителя на вярата“ (муджаддид), призован да изчисти исляма от греховните наслоявания, претенцията към титлата на „Ал-Махди“ от страна на индийските мистици е напълно необоснована (Ас-Суюти 1987).“
Ама то тая Суютка изглежда почти съвременник на проф. Пеев, доайена на българската арабистика, че даже и след него. Добре, това е чисто психологическо и репутационно.
А при източници, където няма автор, първата дума от заглавието трябвало да се реферира.
„Според идеолозите на „Ислямска държава“, прасето е ценностно равнопоставено на представителите на гей малцинствата (Dabiq 2016).“
Доста нефелно, Дабик е име на място, и то в онлайн материал на западна медия.
Още една степен по-неловко става като имаме превод на извор, без официално посочен автор в заглавието на удобно място, с редактор и преводач, разбира се. Например:
„Според първото изцяло запазено мюсюлманско съчинение на есхатологична тематика от Нуайм ибн Хаммад (поч. 843), вярата в Съдния ден, боздуганите от желязо, гнойната вода, разкъсваща в червата за неверниците и плътските удоволствия в Рая, е неотменна част от исляма (The Book 2017, 43).
Защото цялото съчинение е The Book of Tribulations by Nu’aym ibn Hammad al-Marwazi, 2017. D. Cook, ed. and transl. и пр. Хубаво, звучи като Писание някакво (и то в един смисъл е, но пак е тромаво и смешно).
А цитиране на ръкопис?
„Както става ясно, имената, съставящи веригите на предаване (иснад) на преданията, които казват, че ужасно разстройство ще сполети неверниците малко преди пришествието на Ал-Махди, могат да бъдат изключително проблематични (MS Arab 237, 153).“
Защото ръкописът се идентифицира с номер в дадена колекция (и автор с неговите години на раждане и смърт, но и препис с датировка), ама при неговата пагинация няма обикновени „страници“. Има фолиа, идентифицирани с номер и после ректо-версо, демек лицево-опако, дето викаше баба ми на плетките.
Може да има моменти, когато, за да не изглеждаш като необуздан постмодерен литератор, искаш да подплатиш дадено твърдение с няколко авторитета:
„Според исторически утвърдената практика, всеки космат пръч с религиозна претенция може да се обяви за Ал-Махди, стига да има достатъчно оръжия и финанси (Sharon 1983, Madelung 1987, Cook 2017, Суюти 1987, Ал-Газали 1892, Ибн Ханбал 2024, Haddad 2002, Ал-Мукаддам 2017, Бухари 1984, Муслим 1958), и да възвести Съдния Ден. Дали той ще настъпи, не е в неговата власт да определи, разбира се, както свидетелства и самият Аллах.“
Тук е явно, че цитирането вътре в изречение убива синтактичната структура.
Та като казахме Аллах.
Вижте какво става при тая система на цитиране и с неговия говор, както му казват в южната нам северномакедонска съседка. Имаме Превод на Свещения Коран, 1999. прев. от арабския оригинал Цв. Теофанов. София: Тайба ал-Хайрия.
„Както казва и самият Аллах в Писанието, жените са като нива, в която мъжът може да влиза както и когато си поиска (Превод 1999, 78).“
Така излиза, ако вземем просто първата дума от заглавие на библиографски единици, където няма автор. Или има, ама е Аллах. Ама Той дали може да е цитиран като такъв? Като Бог за Библията (Бог 1925, 72). По Синодалното издание.
Аз бих казал просто (Коран 2:223), ама му липсва година. Добре, хайде да стане (Коран 1999, 2:223). Нелепо е. И не забравяйте, че това българско издание на Корана не е озаглавено „Коран“. Озаглавено е „Превод на Свещения Коран“. Добре, а не може ли да се позовем на Автора? Просто (Аллах 1999, 78). Ми че добре е, какво. След като може да имаме (The Book), защо да не вдигнем нивото и направо да имаме (Аллах).
Ама не може да има датировка на Аллаховия говор, защото, както знаем, той е копие на Книгата-майка при трона на Аллах, „славен Коран в съхраняван скрижал“ (Коран 85:21-22), и няма датировка, защото е вечен, непроменяем, и пр. постановки, които поне от IX в. са налице, че и няколко чалми даже са се търкулнали.
Но както казваше един младеж от курса ми по презентационни умения в предната работа, „важното е да сме живи и здрави“. Това беше част от демонстрацията на техниката „сандвич“ при поднасяне на обратна връзка. състои се от три компонента – добър коментар-реална обратна връзка-добър коментар. Нещо като хадис на Пророка, ама малко по-усложнен.
Например:
- 1. Позитивна част: „Благодаря ти, че дойде навреме на срещата“.
- 2. Реалистична обратна връзка: „Е, беше малко безсмислено, предвид, че не се беше подготвил.“
- 3. Позитивна част: „Ама важното е да сме живи и здрави.“
Добре де, ще кажете вие. За всичко това има трикове, хакове и решения.
То решения има за най-невъобразими неща. И за кашерни скариди има. И за вегански стек. Но просто дразни. Ако мога да хвана метрото, защо да ходя пеша? Само ако ПКП ми каже „Ми ходи пеша бе!“
А на картинката от XV в., отдясно-наляво, има един „налюлял“ се (както казваха по моето село) лауреат с килната чалма, друг, дето му помага („въй Аллах, отровиха момчето с харам!“), трети, дето му носи кърпа да се съвземе и накрая, моя фаворит. Човекът с кебапа, дето май ще остане артък, нещо като „студен резерв“, докато не се разтика неразборията с махмурлука.
Успешен ден ви желайм, че и здраве!
