Шествието, Кирил Василев, "Да", София, 2021, меки корици, 76 страници, корична цена 13 лв.
Днес довършвам „Шествието“ на Кирил Василев.
Може да прозвучи фамилиарно, но за мен е „Киро“ [звуча почти като млада политическа надежда от ПП в парламента, но не съм, ради различната поставеност на познанството ни]. Начевам го и го приключвам в един ден, точно както и „Епистолариум“ на Цочо Бояджиев, без да зная предварително, че и двамата играят на един терен, ако и с доста различни топки.
Може би нещото, което накърнява критическата дистанция, е това, че познавам и двамата автори предварително. Цочо от негови текстове, инцидентно от една-две лични срещи, фотографията му, твърде много разкази за него от негови близки колеги и познати, полъхващата обвеяност от обрастващ личностно-академичен култ. Киро пък по-различно, от негови текстове, разбира се, но повече лично, от докторантските години, когато той прави докторат за Витгенщайн, а пък аз пиша за средновековно мюсюлманско образование в халифата 10-12 век.
Както и да е, names dropping е изключително противна практика от академията и корпоративния живот.
В крайна сметка голяма част от възприятията ни – било на музика, калиграфия, че и поезия – минава през призмата на „харесва ми-не ми харесва“, често пъти рационалният аргумент се изработва пост-фактум.
„Шествието“ ужасно ми харесва. Нещо, което веднага ми хрумва, докато я чета, е „атеистична теодицея“. И да, разбира се, на моменти имам усещането, че чета Елиът – кухите хора, пепелявата му сряда. В други моменти имам усещането, че съм аз – в болницата при раково болни, върху покрива на разпадаща се провинциална къща.
Тежък, протяжен, мъчителен, остър, ерудиран. Струва си всеки непопулярен ред.
После ме чакат Джон Дън и Колингуд.
