Понякога човек изравя от архива си странни неща. Ето го и това. Първият ми запазен калиграфски скицник от началото на заниманията ми с този занаят. Оттогава съм изхвърлил съм огромни купчини калиграфски упражнения, но кой знае защо, това е оцеляло.
Помня много добре и първите ми калиграфски инструменти – лоши, меки, прогнили тръстики, набрани от селските ливади, имах и един метален писец, който бях изпилил, за да бъде скосен и плосък, с малка тенекийка като резервоар за мастило. Тушът беше рядък и прозирен, а хартията мека, долнопробна, попиваща мастилото.
В скицника има написани две дати някъде по упражненията и скиците. Август 1999 г. и март 2000 г. В арабистиката в СУ съм започнал да уча през септември 1998 година, т.е. това е година, година и половина, след като съм видял за пръв път арабската азбука и въобще съм започнал да пиша и чета на арабски.
Гледам оттогава сулюс е бил любимият ми шрифт.
А някои текстове и досега ги пиша почти като калиграфска медитация. Например, евангелското „Аз съм хлябът на живота“. Има и арабски поговорки – единственият образец в куфийски шрифт, който е лесен, защото не изисква никаква дисциплина, просто се чертае и запълва – „Отишло магарето да си иска рога, а се върнало с отрязани уши“. Има и просто надпис „Слънчоглед“.
Виждам и „Арабска буква, западен ум“.
„Любовта никога не отпада“. „Арабското изкуство“. „Изкуството на арабската калиграфия“. „Аллах е на всяко място“. „Без да се пита как“, била кайфа, известната сентенция на богослова ал-Ашари, позната ни може би от „Дюн“ като билял кайфа. „Красотата“. „Звездите“. „Круша“. „По благоволението на Аллах“. „Хвала на Аллах“.
Евангелското „Вие сте светлината на света“. Просто букви. Басмала. Рисунка на Каабата в Мека.
От гледната точка на 2026 година, всичко това има по-скоро историческа, отколкото естетическа стойност.
