Онзи ден някъде между одиторските интервюта, които водя цял ден, и късните вечерни работни срещи, успявам да намеря малко време да отскоча до изложба, която си бях набелязал, откакто видях анонса. „Мръсно“ е на Боряна Пандова и препоръчвам да я разгледате в галерия „Синтезис“ до 6 май.
Има хора, които смятат, че работя фотограф на боклуци. За жалост не е така. Но пък не пречи да пиша апологии на градския боклук, ако мислите, че афинитетът ми е самоцелен. Признавам си, че всичко, което се таи по крайчетата на битийната баница, ме привлича. Маргиналиите в средновековните ръкописи, графитите, ъндърграунд културата, изхвърлените остатъци от личната история по кофите за боклук. Защото носи разкази, която няма да намерите в официалните версии на историците, теоретиците на високата култура или фотографите на светски събития.
Та, разберете ме.
Като видя толкова ефектно заглавие, и веднага се настървявам.
За жалост не успях да отида на откриването, но наваксвам сега. За незапознатите, „Мръсно“ е най-новият проект от цял цикъл под надслов „Обекти на невниманието“. В описанието на изложбата снимките са конципирани като картография на случайно образувани композиции от обекти по улиците на София. Цикълът е позициониран идейно като воайорски серии, дебнещи за парчета от живота, онези objets trouvés (намерени обекти), които се правим, че не съществуват. Локациите, където тези парчета са уловено в кадър, са отбелязани на схема върху стената, и са познати на всяко градско животно, обикалящо столицата с апарат в ръка.
Самите снимки са впечатляващи като размер (ако си мислите, че размерът няма значение, фотографията не е вашето изкуство) и усвояват добре начупеното пространство на галерията. Сюжетите са с растителен характер, текстури, съставени най-вече от пръснати листа и семена на светъл фон, в светли рамки. В слънчевата част на деня, когато се озовавам там, меките цветове греят от стените, а млечният фон, на който са разпръснати обектите, ми напомня за гладко ашуре. Само че стафидите, ядките, зърната от нар са заместени от листа, семки и тук-там някой фас или перо. Действа ми успокоително, а и с моята слабост към текстури се усещам намясто. Точно за четвърт час успявам да обиколя няколко пъти, да разгледам и да щракна няколко кадъра. Отчасти за моя личен архив, отчасти заради слабостта ми към мета-снимките. Снимка на снимка. Сигурно някой ден ако изпринтя тези кадри и ги снимам, ще стане досущ като снимки-матрьошки. Обичам да снимам снимки, предимно с обективи с широка бленда и малка дълбочина на рязкост, защото създава усещане за дълбочина. И, естествено, представлява нов фотографски продукт сам по себе си.
Накрая, според навика ми, оставям и коментар в книгата за отзиви. Та нали и освен като фотограф на боклуци, съм популярен като „Човека-обратна-връзка“. Дано да не се наложи някой да го чете, че на български пиша ужасно грозно, почти като лекар. И още там в ума ми се загнездва едно определение.
Про̀фирно.
Това казваше баба ми на супите. Беше кулинарен комплимент. Произнася се ударение на „о“ и означава приятно кисела на вкус. За нея обаче означаваше много повече – обикновено го употребяваше за бистри, леки, деликатни на вкус супи с „красатък“ нюанс. Това е и усещането ми, докато разглеждам пръснатите листа, клечки, семена, тук-там някой фас, пестеливо попаднал в кадър.
Която про̀фирност е нож с две остриета.
В деликатността на снимките като че ли се крие и тяхната най-голяма уязвимост – не толкова от естестическа, колкото от концептуална гледна точка. Някак самоочевидно е, че категорията „мръсно“, под чийто надслов са изложените тук кадри, в една популярна употреба се свързва с „боклук“, ако и да не се припокрива напълно. В един отделен план, „мръсното“ се асоциира и с ясното терминологично разделение между „отпадък“ и „боклук“, както показва и отличната монография на Стоян Ставру от миналата година. И тук може да се запитаме доколко взаимодействието между природните елементи и градската среда, на което ставаме свидетел в изложбата, може да бъде окачествено непременно като „мръсно“, дали се определя като „боклук“ или „отпадък“. Защото на пръв поглед виждаме основно естествени артефакти, откъснати от контекста им чрез полагането върху равномерен фон, и представени под формата на високоестетизиран урбанистичен хербарий. Ако трябва да преработя и реутилизирам метафората на Георги Тенев за графитите като „тънката кожа на града“, тук имаме деликатно ексфолиирани и контролирано изложени на показ клетки от епидермиса под форма на художествен препарат.
А за фотолюбител като мен, чийто вкус към „мръсното“, „боклука“ и маргиналното е тежко повлиян от четива като „Естествен роман“ на Георги Господинов или „История на лайното“ на Доминик Лапорт, и чийто обичайни фотографски сюжети са свързани с изхвърлени обувки, деформирани кукли, нещастни детски играчки, скъсани улични плакати, кални текстури, графити, посуда и изоставени храни, това не е достатъчно за насищане на сетивата.
С други думи, колкото и да ми се нрави откъм изпълнение, концептуално „Мръсно“ не ме грабва като достатъчно мръсно. Но пък за сметка на това представлява елегантно, гладко и префинено въведение в собствената си тематика. От която, сигурен съм, ще видим още много кадри на Буря.
