Покрай скорошното ми заравяне в Сунната, мюсюлманското право и фетвите относно отношението към ЛГБТ, мъже, жени, съотнасянето на регулацията към понятието за прелюбодеяние, съответно, извън брака, след брака, отликата в наказанията за хомосексуални отношения между мъже или жени, разликата между терминологията за наказание за углавно престъпление (хадд) и просто наказание по преценка на кадията (та‘зир), при случаи на насилване или доброволно, за екзекуции чрез хвърляне от високо място, изгаряне или просто налагане с тояга публично.
Попадам на това.
Добър пример за съвременно академично юродивство, модерно оригиналничене, пренебрежение към изворите, търсенето на видимост, и идеята да се продадеш на всяка цена. Ето това има потенциал да затрие научната продукция. А пък и заради подобни статии като тази по-долу хората от точните науки понякога се смеят на тези от хуманитарните. Ние пък им се смеем за други неща и тъй върви животът.
Ама ето, чета статия за хомосексуалността в исляма.
Още от заглавието полъхва претенция:
"Reconsidering Homosexual Unification in Islam: A Revisionist Analysis of Post-Colonialism, Constructivism and Essentialism", от Aisya Aymanee M. Zaharin, School of Social Sciences, University of Queensland, Brisbane, QLD 4072, Australia, Religions 2022, 13(8), 702.
Но хайде, понякога се прежалвам да чета такива неща. В докторантските ми години бяха модерни, защото научното ми ръководство тепърва прохождаше в тая фьешан смесица – от една страна, традиционна арабистична лингвистика и история, моделирана по постсъветски модел, от друга – социалните науки, повяващи от Запад. И това се отразяваше на младото докторантско съсловие.
Истина е и че човек не може да държи в полезрението си само неща, които харесва. Както и не може да държи в мрежата си от познати само такива, чиито възгледи съвпадат с неговите „настопроцента“. То затова и са ми смешни декларативните обявления в статуси в социалките, че „който е еди къв си, да напусне профила ми“.
Прилича на реплика от детската градина. И изведнъж се оказва, че например, такива са роднините ти. Или близки приятели.Тогава става конфузно. Пък и да напуснат, няма да спрат да съществуват. Затова и някои ИТ админи казват, че най-сигурната антивирусна програма е да си изключиш интернета и да не отваряш нищо. Та и тука така. Като не щеш хора, които не може да търпиш и с които не си съгласен, си тръгваш, не пишеш смешно-декларативни обявления по социалките. Който го е страх от мечки, не ходи в гората.
И който чете само неща, с които е съгласен, е обречен на самотно кукуване в ехо стаята си.
Апропо, да се върнем към статията. Мога да понеса и такъв подход, който разглежда разните възгледи за хомосексуалното в исляма в хронологичен план, извори, богослови, това-онова. Началото не е лошо. Има исторически преглед, има споменаване на извори, преглед на вторични изследвания, т.е. материал за интересуващите се по-нататък от темата.
Ама раздразнението ми скача рязко, когато гледам илюстрациите. Хайде, хомоеротичните илюстрации в Османската империя от XIX в. са си точно такива. Че направо са си гейска порнография. По всичко им личи. Има много добри статии на Ирвин Джемил Шик (що за име, винаги съм се чудил!), например. Попадал ми е в полезрението чрез две теми – едната е калиграфията, моето любимо хоби, другата е сексуалността по мюсюлманските земи и епохи. Негова е, например, статията „Erotica, Ottoman“ в третото издание на „Енциклопедията на исляма“ на „Брил“. Проверето го, ако ви се чете повече по темата. На мен тя не ми е толкова любима, защото носи привкуса на изтъркана жълтевина, че и е натоварена с много странични адженди. А и тук ще си спестя илюстрациите от османските ръкописи на подобни сцени, защото целта не е да ви отвличам от основната тема.
Но онова, което ме раздразва чрезмерно в горепосочената статия на госпожа Захарин, е категоричният коментар към илюстрацията по-долу.
Eто. Илюстрация от ръкопис от XIII в., върви коментарът в статията, на истории (макамат) в поетична форма на ал-Харири (1054-1122) от Басра. Ръкописът, обяснява ни се, съдържал 99 запазени до днес миниатюри, които са високо ценени, защото изобразяват автентично живота на мюсюлманите през онова столетие. В избражението, някак безапелационно твърди авторката на статията, са изобразени някои си Абу Зайд и ал-Харис (основните герои на „Макамите“ на ал-Харири), яхнали камилите си, докато са се прегърнали през раменето, ръка за ръка, лице в лице, всъщност, „може би по-точно казано, уста в уста“). А над главите им, продължава излиянието, имало „сърцевидна форма“. Оттук и се прави вметката, че в обществата в исляма от дълго време се разпознава както еротично привличане, така и сексуални отношения между хора от един и същ пол. Посочва се и референция към извора, както и към вторично изследване.
Ето една лична изповед: много мразя злоупотреба с извори и своеволни внушения чрез тях.
Нещо, което може да ме накара да спра да чета един текст, са подобни литературни творчества, носещи белега на необуздано въображение. Те, комай, следва да се четат по-скоро като израз на личността на автора им, нежели ли на възможност да надзърнем към текстове и изображения от епохи и култури, далеч от нашата.
Аз, разбира се, веднага се запитвам, каква точно е връзката между илюстрацията в ръкописа на ал-Харири, и „сексуалните отношения“ между хора от един и същ пол.
Уста в уста били. Че и тая сърцевидна форма над главите им. Направо ми говори, ако използвам инструментариума и мисловния поток на на статията, че авторката злоупотребява с емотиконите в социалните медии. Га-дже-та! Га-дже-та! Така скандираха в детската градина и първи клас навремето.
Но да надзърнем по-отблизо към текста на ал-Харири и неговите преписи.
На първо място. Много мразя някой да използва ръкопис, който посочва само като номер и колекция. Четем, че бил арабски № 3929 от колекцията на френската Национална библиотека. Една от любимите ми колекции, впрочем, защото дигиталната им колекция е с отлично качество. Ами чудесно. Ама те ръкописите си имат фолиа, обозначават се обикновено с число и след него буква – r или v, съответно от латински recto (дясно, фронтално) и verso (ляво, обратно), демек – предна и задна страна. Как се отбелязват в различните типове книги (дали се отгръщат отляво-надясно или обратното, както е в семитските езици, е друг въпрос). Ама като търсиш нещо в ръкописи, търсиш № на листа в кодекса и после буквичката след него. И е нормално, защото някои ръкописи може да съдържат хиляди страници. И какво като ми казват, че било в ръкопис номер еди кой си от колекцията. Е, поне знаеш къде е. Ама после ходи го търси.
Е намирам го. Фолио 122r.
Номерацията върви до № 195v. А илюстрацията в едър план е това:
В духа на своеволията в коментара, камилите също са интересни. Едни такива пъргави, палави, игриви, с преплитащи се краченца, подобни на спагети ал денте. Ами тоя меч на единия, дето виси? Дали има нещо по Фройд около него? А тез преплетени пръстенца? Гледайте детайла. Сочещото към главата на сивата камила краченце на белобрадия, докато е обърнат към чернобрадата му дружка. Вижте и колко хармонично, единяващо се някак, имаме отляво надясно по диагонала – на единия бял тюрбан, подхожда с бялата дреха на другия, на този отдясно пък синият тюрбан се връзва със синята дреха на другия. Не е ли това пример за едно здраво, но чувствително (абе направо чувствено, по коментара в статията за хомосексуализма в исляма), мъжко единение и крепка дружба.
Ми не е.
Ако имаме нужда от трамплин към тематиката, няма нужда да се излагаме като насилваме изворите. Има много други стари текстове и илюстрации, които може да използваме много по-легитимно за целта.
Но хайде да зачетем малко от самия текст на ал-Харири.
Като го казвам, трябва да си призная още нещо лично. Не си падам по арабската литература. Нито старата, нито модерната. Нито предислямската, нито средновековната. Нито колониалната, нито постколониалната. Някога съм харесвал Джубран, сега не толкова. Може би остарявам. Но ал-Харири се води стара класика, която е преподавана в часовете по арабска литература. Как се преподава и какво се „вади“ от нея е друг въпрос. Занимаваш ли се с арабска литература, без „Макамите“ на ал-Харири не става. А те са такива – писани от литератор от Басра, сборник от 50 на брой истории, че и в един от любимите ми периоди, единадесетото столетие, по време на Абасидския халифат. Разказвачът в историите се нарича ал-Харис ибн Хаммам, но той разказва предимно за Абу Зайд. А Абу Зайд е типичен сладкодумен хитрец, който в повечето случаи прави неща, на които сега англоговорящите биха им казвали pranks.
Гевезелъци, тарикатлъци и шебеклъци.
Не съм сигурен дори, че в българския има такава дума. А, да. Сетих се. Маймунджилък. Във всяка една история нещо се случва. Я се прави на уличен проповедник. Я се прави на кьорав в джамия, воден за ръка. Току се преструва на куц. Проси. Срещат го на пътя на поклонниците към Мека. Рецитира стихове, накрая обикновено се разкрива, че е той, и изчезва. И така до следващия път. Всяка от тези истории в повечето случаи си има заглавие, което се свързва с някакво име на място. Например, № 9 – „От Александрия“ или „Александрийска“. № 12 – „Дамаска“. № 28 – „Самаркандска“, и пр. А езикът въобще не е лесен. Игри на думи, раздути фрази с много синоними, изречения, които се четат и имат смисъл и отзад-напред, визуални игри с текста (например, смяна на точките на буквите, които, както знае всеки, сблъсквал се с арабския, имат ключова роля за разбиране на текста). Затова и често преписите му са подобни на преписи на религиозни текстове – съдържат всички „точки и чертички“, казано профанному, които огласоват добре текста, за да е сигурно, че това, което виждаш, се чете правилно.
И историите му стават страшен хит. Съхранени са много преписи. И то с много илюстрации. Потърсете в дигиталната колекция на френската библиотека и ще видите.
Затова и ориенталистите на Запад рано започват да го четат, и то по много. Още през XIX в. се появяват негови преводи на западни езици. На фона на цялото усилие, положено в разчоплянето на ал-Харири, търсенето на хомосексуално теле под вола въобще не е ми е интересно. Освен ако не пишете статия за някое жълто издание.
Историята, където се появяват двамата другари, е № 31. Така чета и аз в ръкописа, който гледаме. Ей го, на фолио 121v в малки сини букви под заглавието „Тридесет и първа макама (демек, нещо като седянка)“ – „Рамлия“. Демек, от Рамла, дето сега е в Израел.
А сега да ви редя една далавера, дето викат по моя край.
За какво се разказва в историята. Ал-Харис, демек, разказвачът, пътува към района на Сирия, на който му викат масово Шам. Това днес означава и „Дамаск“, ако питате някой сириец. Оттам пък идва и при нас шамфъстък, дето на арабски пък му казват фустук халаби, демек, „фъстък от Халеб“, който е град в Сирия. Т.е. шамфъстъкът за тамошните не е просто от района на Шам-Сирия като цяло, нито пък от Дамаск, в другото значение на Шам, а от град Халеб, Алепо, на север в територията на днешна Сирия. Нещо като българското искърско говедо, продукт с местен произход. Или свинския бут по Еленски.
Та, пътувайки към Сирия, ал-Харис разпъва палатката си край Рамла, където среща група поклонници на път към Мека. Ал-Харис се присъединява към тях. И когато стигат до Джухфа – а това е една от популярните спирки на поклонниците по тоя маршрут, та и до ден днешен! – някакъв човечец се спуска от хълмовете наоколо и започва да им реди стихове. Ма такива, назидателни, поучителни, относно смисъла на поклонничеството. Не е важно да те пръжне пустинният вятър като еър фрайър, не е толкова важно, че си гладувал по пътя и са ти излезли пришки по стъпалата, важното е да се се въздържаш от греха и да ходиш в пътя на Аллаха.
И тук ал-Харис се плесва по челото и си казва, „абе тва е сигурно Абу Зайд!“.
И така се и оказва. Отива при него, прегръща го като стара дружка, ама Абу Зайд се отдръпва. Казва му, както бихме казали днес, сори, браточка, поел съм обет да пътувам сам, да се откажа от всичко, не търся нито другарство, нито нищо. И ги изоставя, след като дръпва още една благочестива реч, а после „прибира езика си в ножницата му“. А ал-Харис по пътя към Мека се озърта да го види пак, но не го намира.
Това е. Никакви мъжки ласки, съжалявам.
Че дори и „сърцевидната форма“. Фигурите в илюстрациите на ал-Харири тук често имат ореол. Хало. Защо имат, е предмет на друго разсъждение. Но тук имаме две халота, които се припокриват. Някой ще каже, като се тункат по мутунките, не е случайно, че ореолите им се сходжат в сърцеобразна форма. Няма нищо случайно. Е да. Ако много искате да откриете в точно тая илюстрация нещо, което ви уйдисва (тази хубава стара дума, която знам от баба ми), на тезата, и да предпоставите хомосексуални отношения, чрез които после да обясните нещо, може да го откриете навсякъде. Дори и във висящия меч от илюстрацията.
Например в това, че докато бях в Сирия, масово мъжете, с които си говориш, те подхващат под ръка. Или в прословутата целувка на Брежнев. Или в това, че целувката като поздрав или начин на сбогуване при мъжете в Близкия изток е нещо напълно нормално. Или употребата на парфюми.
Но хайде, вземете тоя сюжетен обрат.
Ще бъде интересно за тези от вас, които имат нюх за ЛГБТ навсякъде, дори в култури и отношения, които не разбират. Ето ви малко намеци в историята. Ал-Харис казва, че е „усетил аромата, полъха на Абу Зайд“. Искал да се прилепи към него както комбинацията от букви „лам-алиф„. Което пък е честа метафора за връзка, единение, близост, нали? После, категоричното отхвърляне на всяко светско желание, че направо и плътска страст, от Абу Зайд по пътя към Мека – не може ли да се интерпретира като нещо, което човек прави в пристъп на моментно благочестие, след като преди това му се е отдавал? А? На какви се правят тия двамата? Та нали и имаме история в същите маками, при която ал-Харис вижда Абу Зайд да се мятка дибидюс гол по улиците, като се преструва на беден проповедник.
Нещо повече! Мен ако питате, имаме много по-скандална сцена от тази.
В история № 20 се разказва как Абу Зайд жали пред своя авер. А защо жали? Ми оплаква някакъв негов друг авер, който бил паднал, бил умрял, сразен и погребан. Докато накрая става ясно, че говори за своя „малък приятел там долу“ – след като разтваря робата си и се вижда, че онзи, който е паднал и умрял, е самий телесний члънъ на Абу Зайд.
Само вижте ал-Харис отдясно как сочи, почти възмутено, „Батеее не го прави тва бе, егати, харам!“.
Усъмних ли ви в собствената ми теза?
Ето, мисля, че с това може да си направим „една отделна дисертация“ в изследванията на джендъра, например в културологията. Но моето предложение е по-разумно и предпазливо се върти около бръснача на Окам.
Може и да сме активисти, и да имаме адженди отвъд научното. Нормално е. Но ако искаме да удържим минимална академична хигиена, която е, преди всичко, проверката на дадена хипотеза чрез средствата на разума, приложени върху изворовия материал, е добре да не разтягаме ластика на рационалното разсъждение безкрай в сферата на фантазното. Особено при твърде оскъдните доказателства.
За да не ни се смеят накрая и не ни сочат с пръст като примери за разюздано академично юродивство или грантоедство, например.