Последно от мен за Covid-19 и „некои съображения“ [засега]

Това може би ще бъде последната ми публикация за Covid-19.

Да предъвкваш стари мъчителни истории може да бъде пагубно за този, който го прави, и вредно за слушателите. Наливането на масло в бавно къкрещия огън на лошия спомен може само да доведе до онази „болест на черната жлъчка“, позната от античността до съвремието като меланхолия, от гр. μελαγ („черен“) и χολία („жлъчка“). Черна е, и е жлъчка, да. Но пък да оставим подобно нещо настрани би намалило ползите от преживяването и егоистично ги затваря само за онзи, който е минал през тях. А това, както е известно от всеки ISO стандарт, поне от Annex SL насам, е пропуск в процесите по „постоянно подобрение на системата за управление“.

Вкратце, малко предистория

Баща ми го приеха го по спешност в болницата за пръв път на 22 април, четвъртък вечерта, в интензивното отделение след гърч с подозрение за пореден инсулт, но в крайна сметка лекуван за пневмония. Прекара там времето до 2 май, неделя, Великден, когато го прибрах, изписан и привидно стабилизиран от болницата.

Събота, 8 май, го приеха отново по спешност заради висока температура.

Малко след това почина, на 11 май в 6:42 сутринта, с официална причина за смъртта остър респираторен дистрес синдром (ARDS) вследствие от пневмония, причинена от Covid-19.

Тук е мястото за две уговорки

На първо място, не съм медицинско лице. Аз съм краен потребител на медицински услуги, който няма време и ресурс да завърши медицинско образование, за да помогне максимално на близките си. Ако бях, нямаше да се налага да прибягвам до лекарски услуги. Но дори и това да беше случаят, и на лекарите се налага да ползват услугите на своите колеги. Науките си имат предмет и метод, и тези, които съм завършил и упражнявал, имат друг предмет и метод.

На второ място. В кризисни ситуации като тази реагираш според възможностите, с които разполагаш, и информацията, която имаш. Няма време за дълги и пространни научавания на неща, балансирана и дългосрочна преценка на обстоятелствата. Разполагаш с много свито време за реакция и изключително частични данни. Затова и винаги някой, особено познат или приятел измежду колегите лекари, може да каже „но това, което казваш, на практика и според нормативната регулация не е така“. Ала с това се разполага като имаш проблем. Нямаш безкраен ресурс. А и да кажеш на един краен потребител „това не е така“ звучи като онзи човек, който се обажда с проблем в компютърните услуги, и агентът от доставчика на услугите му казва „но при мен всичко си работи“. Може да работи, но не за всички.

За жалост, ако можех да кажа кое точно не работи и как да се оправи, нямаше да имам нужда от

Лекарите и здравната система.

Сблъсъкът със здравеопазващата система и най-вече нейните представители, лекарите, умствено описвам със следната матрица:

Вертикалът описва „меките умения“, свързани с комуникация, съчувствие, възпитание, условно може да ги градираме по скала от 1 до 10. 1 е много ниско, 10 е много високо. Хоризонталът описва „твърдите умения“, т.е. степента на познаване на полето. 1 е много лош специалист, 10 е експерт. Съотношението между двете наричам условно „професионализъм“. Онова, което получаваш много често в провинцията, обикновено седи в различни области на квадрат № 1 – „Квадрантът на пълния непрофесионализъм“.

Понякога получаваш квадрант № 3 – „Квадрантът на съчувствената липса на експертност“. № 2 е много рядко, но се случва – експертният простак. № 4 никога не получаваш.

„Кво сте ми го довели тука пак, да не мислите, че при всяко състояние ще го приемаме в болница, искате пак ли да го вземем?!“, казва лекарката при второто приемане на баща ми.

Почина след 2 дни.

„Така ще е, с необратимо увреждане на мозъка е, свиквайте, ще бъде на легло до края на живота му!“, утешава един от лекарите майка ми, докато баща ми е в интензивното при първото приемане. Което въобще не беше случаят. Нямаше увреждане на мозъка.

„Много си шен [тази хубава нашенска дума, означаваща „в отлично състояние“], виж колко си добре!“, казва лекарят, който посещава баща ми на домашно посещение 3 дни преди да почине и един ден преди приемането му в болница втори път, когато той очевидно вече не изглеждаше добре.

Но пък младата лекарка, която дава сведения за болните от интензивното първите два-три дни, е наистина слушаща, успява да запази любезност и съчувствие, докато роднините на хората напират на опашка пред болницата и бързат да чуят какво става с човека, когото са оставили в болницата. Двамата млади лекари от спешното, момче и момиче, когато съботата след смъртта на баща ми настоявам майка ми да направи снимка на белия дроб и кръвни изследвания, са също отзивчиви, сдържани и професионални. Младият лекар, турчин от Анкара, взел пазарджиклийка и останал на работа в болницата там, също. За сметка на това пък обърква кой е нашият болен, говори ни през цялото време за друг човек, който е в стаята на баща ми. Ако работиш под такъв натиск, административен хаос и липса на ресурси, е по-скоро нормално да имаш подобна ситуация.

Санитарите също може да бъдат сложени в тази матрица. Единият помага да видим баща ми веднъж, отваря прозореца на болничната стая, за да го надзърнем и да си поговорим с него, когато е преместен от интензивното в нормалното вътрешно отделение. Другият ни го извежда дори за малко в инвалиден стол, за да си поговорим с него, когато се е посъвзел. Трети пък не го преоблича, когато е мокър.

Но откъм „структура на процесите“, както бихме казали ние от управлението на качеството, е пълен хаос, усложнен от епидемията.

Получаваш сведение за болните между 12:30 и 13 часа всеки ден.

Проблемите са няколко. Първо, заради епидемията никой не може да чака пред самото отделение. Огромната тълпа от чакащи роднини – от които половината не спазват нито дистанция, нито носят маски – се струпва пред малък вход на цялата сграда. Там слизат лекарите от четири на брой отделения, едното от което е интензивното. Второ, самите лекари, оставени да предоставят сведения в така или иначе свития интервал от 30 минути, излизат 15 минути след неговото начало. Трето – вследствие от това, имаш между 30 секунди и 2 минути да получиш сведение. Затова трябва да се съсредоточиш върху основни въпроси, които да ти позволят максимално ефикасна употреба на времето:

  • Как е в момента – състояние в сравнение с вчера, изследвания, лекарства, които му дават?
  • Има ли нужда от нещо, което непосредствено, сега трябва да се донесе?
  • Какви са изгледите, накъде върви?

После тълпата те отвява или лекарят нервничи и те изгонва, защото не е супермен, не е чудният католически Падре Пио с дарбата на билокацията (да бъде едновременно на две различни места). Също и не владее темпоралната фуга от „Създания от светлина и мрак“ на Роджър Зелазни, умението да накараш времето да следва мисълта, а не тялото.

Не може да си платиш за по-качествена услуга, това е държавна болница, все пак. Единственият начин да получиш такава, е чрез познат – лекарката, която е познат на съседа от моето село, и която се случи да работи там, изключително състрадателна и сърдечна. Тя може да навести твоя болен и да даде по-обширна информация за състоянието и лечението му. Близка роднина, която работи години наред в комуникациите на болницата и познава лекарите и шофьорите на линейките, може да помогне с логистика. Позната лекарка от Пловдив, която ми разказва за протоколите при прием на болни от Covid-19 в отделенията, когато научава, че и майка ми е заразена.

И тук всичко зависи от нивото на твоите връзки, от „левъла на боса“, както се казва в старите компютърни игри, когато си „на едно кръв„. В крайна сметка, не всички са Каролев, чието спешно спасяване бива координирано от самия министър на здравеопазването и премиера.

Но се оказва, че старата десетолевка, подадена на подходяща ръка, може да подсигури, че твоят болен е подсушен, преоблечен и стоплен. Комай не звучи добре да го кажа така, нали?

Там, където се оказваме, няма никакво разделение и коридори за болни от Covid-19, които могат специално тогава да се преглеждат, лекуват, диагностицират, да си направят рентгенова снимка на белия дроб или кръвни изследвания. Единственият начин това да се случи, е болният да отиде в спешното и да се примоли.

Имам положителен тест за Covid-19, не съм в спешно състояние, но може ли?

Никой не изисква доказателство за този положителен тест. Което в случая с майка ми, която тества положително в деня на погребението на баща ми, е добре, защото лекарят, където е правила теста, не издава никакво писмено доказателство за резултата от теста. Но реално отваря пространство за злоупотреба с процедура.

А останалите спешни случаи, които пристигнат, докато чакаме с майка ми – минават и остават в същото пространство, където чакам и аз с нея. Цигането със свлечена от изгаряне на бедрото кожа. „Заминавайте си оттука, отивайте в Пловдив, тук няма клиника за изгаряне!“. Старата жена на носилка с бронхит и кислородна маска. Старият човек, изглеждащ като да си отива. Всички чакат в едно помещение. Както, впрочем и в триажното помещение (нали знаете произходът на този термин – при война ранените след сражения биват класифицирани според сериозността на състоянието, тоя е за оня свят, тоя е за спешно лечение, тоя може да почака, оня трябва да се лекува бързо, за да отиде пак да се бие утре), разделянето на болните от такива, при които още не е доказана инфекция, е изключително хлабаво. Едни и същи лекари ходят в отделението на болните от Covid-19, и тези, които не са носители на вируса. Спазването на мерките е оставено на съвестта.

Приемствеността между лекарите относно историята на болестта и предни заболявания, е кошмарна. При спешното приемане първия път правят снимка на белите дробове. Имат изменения в резултат на Covid-19, обясняват. И веднага искат да го пратят в отделението. Впоследствие се оказва, че и бързия тест, и PCR тестът му са отрицателни. Отнема огромно усилие от страна на майка ми да обясни, че носи документи за всичките му съпътстващи заболявания, едно от което е фиброза на белия дроб, открита преди доста време, с която живее. При гърча му веднага слагат диагноза „инсулт“, която застъпват постоянно в интензивното, въпреки че скенерът не показва такъв. Аргументът е, че „още е рано и инсултът не се е разпространил, за да бъде хванат от скенера още“. В крайна сметка отписват инсулт като възможност. Слушал съм този аргумент и преди. Не съм въобще сигурен и в консистентността на епикризите – при първото приемане за лекуване на епикризата, когато е лекуван за пневмония, пише, че е болен от Covid-19, след което има посочени отрицателни резултати от двата теста, бързия и PCRа. А ако личният ти лекар, както е в случая с приятелско семейство, две седмици не си вдигне телефона, става зле. Зле е и когато, както се открива в други случаи, е нещо като мангъровист. Може би в тия случаи е по-добре да не си вдига телефона, наистина.

Роднините и близките

За тях има специално място в този разказ. Някои се обаждат да плачат. „Олеле, какво стана!“, „Ама той си беше добре!“, „Толкова жизнен човек беше, а сега!“, е явно някаква перверзна балканско-ориенталска форма на съчувствие. Да плачеш на нечий гроб, преди да се е упътил натам. Като арабските оплаквачки, които наемат при погребения, ама без пари и предварително. Други се обаждат с надеждата, че ще нахраниш лешоядското им любопитство с дълъг разказ, както и съседката, която се примъква, надзърта и излиза при всяко раздвижване в къщата ни отсреща. Трети, за твое огромно изумление, ей тъй мимоходом, откриваш, че са станали привърженици на конспиративните теории и антиваксъри.

„Аз сигурно съм го изкарал преди години, карах един тежък грип еди-кога си, това ще да е било!“, чуваш от някои.

„То няма починали от Covid-19, има само починали с Covid-19“, върви другата мантра.

„Моят баща почина от същото“, плаче циганка на погребението на баща ми, иначе много културна жена, която идва с огромен черен джип, за да се погрижи за гроба на баща й. Била му е ученик. Както и дъщеря й.

„Ама в Англия, писаха го от същото, че е починал, те така си надписват само бройки…“, добавя накрая.

Четвърти предлагат помощ. Пети пишат и пращат картинки на икони, като не им отговориш, почват да звънят на твои близки роднини. Други те заливат с „протоколи за лечение на Covid-17“, когато става ясно, че и майка ми е заразена. Ами те са доста различни, кое от всички да си избера. Да бях лекар, ама не съм.

Често са смесица от всичките по-горе – първо се обаждат, плачат, после любопитстват, после предлагат помощ. Някои се случва да помогнат и наистина.

Но е изумително как откриваш, че живееш в картина на Йеронимус Бош. Или пък на Питер Брьогел Стария, моя вечен любимец с неговите просяци:

A painting of six blind men stumbling

Понякога обаче не знаеш кой от всичките си ти.

Затова трябва да се възприеме много ясн