Последно от мен за Covid-19 и „некои съображения“ [засега]

Това може би ще бъде последната ми публикация за Covid-19.

Да предъвкваш стари мъчителни истории може да бъде пагубно за този, който го прави, и вредно за слушателите. Наливането на масло в бавно къкрещия огън на лошия спомен може само да доведе до онази „болест на черната жлъчка“, позната от античността до съвремието като меланхолия, от гр. μελαγ („черен“) и χολία („жлъчка“). Черна е, и е жлъчка, да. Но пък да оставим подобно нещо настрани би намалило ползите от преживяването и егоистично ги затваря само за онзи, който е минал през тях. А това, както е известно от всеки ISO стандарт, поне от Annex SL насам, е пропуск в процесите по „постоянно подобрение на системата за управление“.

Вкратце, малко предистория

Баща ми го приеха го по спешност в болницата за пръв път на 22 април, четвъртък вечерта, в интензивното отделение след гърч с подозрение за пореден инсулт, но в крайна сметка лекуван за пневмония. Прекара там времето до 2 май, неделя, Великден, когато го прибрах, изписан и привидно стабилизиран от болницата.

Събота, 8 май, го приеха отново по спешност заради висока температура.

Малко след това почина, на 11 май в 6:42 сутринта, с официална причина за смъртта остър респираторен дистрес синдром (ARDS) вследствие от пневмония, причинена от Covid-19.

Тук е мястото за две уговорки

На първо място, не съм медицинско лице. Аз съм краен потребител на медицински услуги, който няма време и ресурс да завърши медицинско образование, за да помогне максимално на близките си. Ако бях, нямаше да се налага да прибягвам до лекарски услуги. Но дори и това да беше случаят, и на лекарите се налага да ползват услугите на своите колеги. Науките си имат предмет и метод, и тези, които съм завършил и упражнявал, имат друг предмет и метод.

На второ място. В кризисни ситуации като тази реагираш според възможностите, с които разполагаш, и информацията, която имаш. Няма време за дълги и пространни научавания на неща, балансирана и дългосрочна преценка на обстоятелствата. Разполагаш с много свито време за реакция и изключително частични данни. Затова и винаги някой, особено познат или приятел измежду колегите лекари, може да каже „но това, което казваш, на практика и според нормативната регулация не е така“. Ала с това се разполага като имаш проблем. Нямаш безкраен ресурс. А и да кажеш на един краен потребител „това не е така“ звучи като онзи човек, който се обажда с проблем в компютърните услуги, и агентът от доставчика на услугите му казва „но при мен всичко си работи“. Може да работи, но не за всички.

За жалост, ако можех да кажа кое точно не работи и как да се оправи, нямаше да имам нужда от

Лекарите и здравната система.

Сблъсъкът със здравеопазващата система и най-вече нейните представители, лекарите, умствено описвам със следната матрица:

Вертикалът описва „меките умения“, свързани с комуникация, съчувствие, възпитание, условно може да ги градираме по скала от 1 до 10. 1 е много ниско, 10 е много високо. Хоризонталът описва „твърдите умения“, т.е. степента на познаване на полето. 1 е много лош специалист, 10 е експерт. Съотношението между двете наричам условно „професионализъм“. Онова, което получаваш много често в провинцията, обикновено седи в различни области на квадрат № 1 – „Квадрантът на пълния непрофесионализъм“.

Понякога получаваш квадрант № 3 – „Квадрантът на съчувствената липса на експертност“. № 2 е много рядко, но се случва – експертният простак. № 4 никога не получаваш.

„Кво сте ми го довели тука пак, да не мислите, че при всяко състояние ще го приемаме в болница, искате пак ли да го вземем?!“, казва лекарката при второто приемане на баща ми.

Почина след 2 дни.

„Така ще е, с необратимо увреждане на мозъка е, свиквайте, ще бъде на легло до края на живота му!“, утешава един от лекарите майка ми, докато баща ми е в интензивното при първото приемане. Което въобще не беше случаят. Нямаше увреждане на мозъка.

„Много си шен [тази хубава нашенска дума, означаваща „в отлично състояние“], виж колко си добре!“, казва лекарят, който посещава баща ми на домашно посещение 3 дни преди да почине и един ден преди приемането му в болница втори път, когато той очевидно вече не изглеждаше добре.

Но пък младата лекарка, която дава сведения за болните от интензивното първите два-три дни, е наистина слушаща, успява да запази любезност и съчувствие, докато роднините на хората напират на опашка пред болницата и бързат да чуят какво става с човека, когото са оставили в болницата. Двамата млади лекари от спешното, момче и момиче, когато съботата след смъртта на баща ми настоявам майка ми да направи снимка на белия дроб и кръвни изследвания, са също отзивчиви, сдържани и професионални. Младият лекар, турчин от Анкара, взел пазарджиклийка и останал на работа в болницата там, също. За сметка на това пък обърква кой е нашият болен, говори ни през цялото време за друг човек, който е в стаята на баща ми. Ако работиш под такъв натиск, административен хаос и липса на ресурси, е по-скоро нормално да имаш подобна ситуация.

Санитарите също може да бъдат сложени в тази матрица. Единият помага да видим баща ми веднъж, отваря прозореца на болничната стая, за да го надзърнем и да си поговорим с него, когато е преместен от интензивното в нормалното вътрешно отделение. Другият ни го извежда дори за малко в инвалиден стол, за да си поговорим с него, когато се е посъвзел. Трети пък не го преоблича, когато е мокър.

Но откъм „структура на процесите“, както бихме казали ние от управлението на качеството, е пълен хаос, усложнен от епидемията.

Получаваш сведение за болните между 12:30 и 13 часа всеки ден.

Проблемите са няколко. Първо, заради епидемията никой не може да чака пред самото отделение. Огромната тълпа от чакащи роднини – от които половината не спазват нито дистанция, нито носят маски – се струпва пред малък вход на цялата сграда. Там слизат лекарите от четири на брой отделения, едното от което е интензивното. Второ, самите лекари, оставени да предоставят сведения в така или иначе свития интервал от 30 минути, излизат 15 минути след неговото начало. Трето – вследствие от това, имаш между 30 секунди и 2 минути да получиш сведение. Затова трябва да се съсредоточиш върху основни въпроси, които да ти позволят максимално ефикасна употреба на времето:

  • Как е в момента – състояние в сравнение с вчера, изследвания, лекарства, които му дават?
  • Има ли нужда от нещо, което непосредствено, сега трябва да се донесе?
  • Какви са изгледите, накъде върви?

После тълпата те отвява или лекарят нервничи и те изгонва, защото не е супермен, не е чудният католически Падре Пио с дарбата на билокацията (да бъде едновременно на две различни места). Също и не владее темпоралната фуга от „Създания от светлина и мрак“ на Роджър Зелазни, умението да накараш времето да следва мисълта, а не тялото.

Не може да си платиш за по-качествена услуга, това е държавна болница, все пак. Единственият начин да получиш такава, е чрез познат – лекарката, която е познат на съседа от моето село, и която се случи да работи там, изключително състрадателна и сърдечна. Тя може да навести твоя болен и да даде по-обширна информация за състоянието и лечението му. Близка роднина, която работи години наред в комуникациите на болницата и познава лекарите и шофьорите на линейките, може да помогне с логистика. Позната лекарка от Пловдив, която ми разказва за протоколите при прием на болни от Covid-19 в отделенията, когато научава, че и майка ми е заразена.

И тук всичко зависи от нивото на твоите връзки, от „левъла на боса“, както се казва в старите компютърни игри, когато си „на едно кръв„. В крайна сметка, не всички са Каролев, чието спешно спасяване бива координирано от самия министър на здравеопазването и премиера.

Но се оказва, че старата десетолевка, подадена на подходяща ръка, може да подсигури, че твоят болен е подсушен, преоблечен и стоплен. Комай не звучи добре да го кажа така, нали?

Там, където се оказваме, няма никакво разделение и коридори за болни от Covid-19, които могат специално тогава да се преглеждат, лекуват, диагностицират, да си направят рентгенова снимка на белия дроб или кръвни изследвания. Единственият начин това да се случи, е болният да отиде в спешното и да се примоли.

Имам положителен тест за Covid-19, не съм в спешно състояние, но може ли?

Никой не изисква доказателство за този положителен тест. Което в случая с майка ми, която тества положително в деня на погребението на баща ми, е добре, защото лекарят, където е правила теста, не издава никакво писмено доказателство за резултата от теста. Но реално отваря пространство за злоупотреба с процедура.

А останалите спешни случаи, които пристигнат, докато чакаме с майка ми – минават и остават в същото пространство, където чакам и аз с нея. Цигането със свлечена от изгаряне на бедрото кожа. „Заминавайте си оттука, отивайте в Пловдив, тук няма клиника за изгаряне!“. Старата жена на носилка с бронхит и кислородна маска. Старият човек, изглеждащ като да си отива. Всички чакат в едно помещение. Както, впрочем и в триажното помещение (нали знаете произходът на този термин – при война ранените след сражения биват класифицирани според сериозността на състоянието, тоя е за оня свят, тоя е за спешно лечение, тоя може да почака, оня трябва да се лекува бързо, за да отиде пак да се бие утре), разделянето на болните от такива, при които още не е доказана инфекция, е изключително хлабаво. Едни и същи лекари ходят в отделението на болните от Covid-19, и тези, които не са носители на вируса. Спазването на мерките е оставено на съвестта.

Приемствеността между лекарите относно историята на болестта и предни заболявания, е кошмарна. При спешното приемане първия път правят снимка на белите дробове. Имат изменения в резултат на Covid-19, обясняват. И веднага искат да го пратят в отделението. Впоследствие се оказва, че и бързия тест, и PCR тестът му са отрицателни. Отнема огромно усилие от страна на майка ми да обясни, че носи документи за всичките му съпътстващи заболявания, едно от което е фиброза на белия дроб, открита преди доста време, с която живее. При гърча му веднага слагат диагноза „инсулт“, която застъпват постоянно в интензивното, въпреки че скенерът не показва такъв. Аргументът е, че „още е рано и инсултът не се е разпространил, за да бъде хванат от скенера още“. В крайна сметка отписват инсулт като възможност. Слушал съм този аргумент и преди. Не съм въобще сигурен и в консистентността на епикризите – при първото приемане за лекуване на епикризата, когато е лекуван за пневмония, пише, че е болен от Covid-19, след което има посочени отрицателни резултати от двата теста, бързия и PCRа. А ако личният ти лекар, както е в случая с приятелско семейство, две седмици не си вдигне телефона, става зле. Зле е и когато, както се открива в други случаи, е нещо като мангъровист. Може би в тия случаи е по-добре да не си вдига телефона, наистина.

Роднините и близките

За тях има специално място в този разказ. Някои се обаждат да плачат. „Олеле, какво стана!“, „Ама той си беше добре!“, „Толкова жизнен човек беше, а сега!“, е явно някаква перверзна балканско-ориенталска форма на съчувствие. Да плачеш на нечий гроб, преди да се е упътил натам. Като арабските оплаквачки, които наемат при погребения, ама без пари и предварително. Други се обаждат с надеждата, че ще нахраниш лешоядското им любопитство с дълъг разказ, както и съседката, която се примъква, надзърта и излиза при всяко раздвижване в къщата ни отсреща. Трети, за твое огромно изумление, ей тъй мимоходом, откриваш, че са станали привърженици на конспиративните теории и антиваксъри.

„Аз сигурно съм го изкарал преди години, карах един тежък грип еди-кога си, това ще да е било!“, чуваш от някои.

„То няма починали от Covid-19, има само починали с Covid-19“, върви другата мантра.

„Моят баща почина от същото“, плаче циганка на погребението на баща ми, иначе много културна жена, която идва с огромен черен джип, за да се погрижи за гроба на баща й. Била му е ученик. Както и дъщеря й.

„Ама в Англия, писаха го от същото, че е починал, те така си надписват само бройки…“, добавя накрая.

Четвърти предлагат помощ. Пети пишат и пращат картинки на икони, като не им отговориш, почват да звънят на твои близки роднини. Други те заливат с „протоколи за лечение на Covid-17“, когато става ясно, че и майка ми има. Ами те са доста различни, кое от всички да си избера. Да бях лекар, ама не съм.

Често са смесица от всичките по-горе – първо се обаждат, плачат, после любопитстват, после предлагат помощ. Някои се случва да помогнат и наистина.

Но е изумително как откриваш, че живееш в картина на Йеронимус Бош. Или пък на Питер Брьогел Стария, моя вечен любимец с неговите просяци:

A painting of six blind men stumbling

Понякога обаче не знаеш кой от всичките си ти.

Затова трябва да се възприеме много ясна политика на даване на сведения към родата. Комуникира се обикновено в един канал на комуникация, ако има група в социална медия, още по-добре. Пише се съобщение веднъж дневно и това е. Ако трява да пуска да много хора, просто се копира едно и също. Вдигат се телефони само на някакви оперативни запитвания от хора, които е ясно, че имат директна роля. Това прави ада, произведен от роднините и близките по-поносим.

А когато след погребението става ясно, че майка ми също е заразена, е

Добре човек да се организира

Нищо не е свършило, докато не е свършило, би казал Божинката. Аз си правя списък в любимия ми Google Keep:

  • 3 х ден проверка за мерене на кръвно, кислород, температура;
  • Подсещане за пиене на лекарствата, предписани от личния лекар, и много вода;
  • Списък за пазаруване;
  • 2 х ден – измисляне на какво ще се готви вкъщи, проверка на нуждите;
  • Работни срещи, между които се случва всичко останало.

Човек в такъв минималистичен режим поне не мисли за глупости. Следи календара механично, ходи да снима някъде вечер, разхожда се и чака. И най-добре да се върне към нормалността на работната си рутина възможно най-бързо, след като се увери, че засега вторият болен от Covid-19 е добре.

Всичко това на фона на официално обявените цифри за изключителни ниски нива на заразеност и затихване на епидемията. 81 са новодиагностицираните в България през последните 24 часа, от които 21 са установени с PCR, а 60 – с бързи антигенни тестове. Направените през изминалото денонощие тестове били общо 6 716. Не искам дори да мисля през какво минават колегите ми в Индия, с които всеки ден си говоря.