Пътуващият, Улрих Александер Бошвиц, прев. от немски Любомир Илиев, "Лист", София, 2021, меки корици, 352 страници, корична цена 18 лв.
Снощи прочетох „Пътуващият“ на Улрих Александер Бошвиц, което ми докара няколко торбички под очите на сутринта.
Както очаквах, не е лайфстайл разказ за успеха, а точно обратното. Историята те държи в постоянно нагнетяващ се съспенс, който кулминира в лош завършек. Не е розов роман, да. Книгата е едно от първите литературни свидетелства за начеващия Холокост и събитията след „Кристалната нощ“ през 1938 г.
Съдбата на ръкописа е страшно любопитна – за пръв път излиза в Англия през 1939 г. (там е под заглавието „The Man Who Took Trains“), след което е издадена и в САЩ през 1940 г.
В Германия обаче излиза едва през 2018 г.
Самият Бошвиц е ужасно интересен образ – син на еврейски търговец, получил протестантско възпитание. Човек може много добре да си представи, че романът е полуавтобиографичен.
Е, за разлика от Ото Зилберман, главният герой („евреин с вида на ариец“), Бошвиц успява да избяга в Швеция, после Норвегия, Франция, Люксембург, Белгия. А през 1942 г. умира на борда на кораб, торпилиран от немска подводница.
Езикът е много типично „немски“ бюргерски (плюйте ме за клишето), някак суховат и дистанциран. Но не пречи на действието, което кошмарно се навързва по купетата на влакове – Берлин, Хамбург, Аахен, Дортмунд, Дрезден. Няма никакъв намек за религиозна дилема, въобще, извън механичното разграничение „евреин“-„християнин“, сюжетът се върти около кожена чанта с пари, които Зилберман успява да спаси от бизнеса си. влачи ги навсякъде и в тях полага надеждата си.
Когато накрая чантата бива открадната, настъпва и краят на всичко.
Почти като във „Второто пришествие“ на У.Б. Йейтс:
Things fall apart; the centre cannot hold;
Mere anarchy is loosed upon the world,
The blood-dimmed tide is loosed, and everywhere
The ceremony of innocence is drowned;