„Пътуващият“ на Улрих Александер Бошвиц

Пътуващият, Улрих Александер Бошвиц, прев. от немски Любомир Илиев, "Лист", София, 2021, меки корици, 352 страници, корична цена 18 лв. 
Корицата е на Илиан Илиев

Снощи прочетох „Пътуващият“ на Улрих Александер Бошвиц, което ми докара няколко торбички под очите на сутринта.

Както очаквах, не е лайфстайл разказ за успеха, а точно обратното. Историята те държи в постоянно нагнетяващ се съспенс, който кулминира в лош завършек. Не е розов роман, да. Книгата е едно от първите литературни свидетелства за начеващия Холокост и събитията след „Кристалната нощ“ през 1938 г.

Съдбата на ръкописа е страшно любопитна – за пръв път излиза в Англия през 1939 г. (там е под заглавието „The Man Who Took Trains“), след което е издадена и в САЩ през 1940 г.

В Германия обаче излиза едва през 2018 г.

Самият Бошвиц е ужасно интересен образ – син на еврейски търговец, получил протестантско възпитание. Човек може много добре да си представи, че романът е полуавтобиографичен.

Е, за разлика от Ото Зилберман, главният герой („евреин с вида на ариец“), Бошвиц успява да избяга в Швеция, после Норвегия, Франция, Люксембург, Белгия. А през 1942 г. умира на борда на кораб, торпилиран от немска подводница.

Езикът е много типично „немски“ бюргерски (плюйте ме за клишето), някак суховат и дистанциран. Но не пречи на действието, което кошмарно се навързва по купетата на влакове – Берлин, Хамбург, Аахен, Дортмунд, Дрезден. Няма никакъв намек за религиозна дилема, въобще, извън механичното разграничение „евреин“-„християнин“, сюжетът се върти около кожена чанта с пари, които Зилберман успява да спаси от бизнеса си. влачи ги навсякъде и в тях полага надеждата си.

Когато накрая чантата бива открадната, настъпва и краят на всичко.

Почти като във „Второто пришествие“ на У.Б. Йейтс:

Things fall apart; the centre cannot hold;
Mere anarchy is loosed upon the world,
The blood-dimmed tide is loosed, and everywhere
The ceremony of innocence is drowned;