Саудитското правителство търси изпълнител на наказания по обезглавяване
Преди време в интернет пространството се въртеше интересна обява, привлякла вниманието и на западни медии. Саудитското правителство търси изпълнител на наказания по обезглавяване. Измежду задълженията му влизат също и отрязване на ръце. „Изпълнение на смъртно наказание според ислямския шариат след съдебно постановление“. Привидно от другата страна на доктриналния спектър пък, в шиитски Иран, наказателният кодекс все още предвижда пребиване с камъни като легитимен метод на изпълнение на смъртно наказание. Така поне пишат „Амнести интернешънъл“ в доклада си за 2016/2017. Човек се зачудва какво ли свързва иначе традиционно враждуващите Саудитска Арабия и Иран. Нали знаем, че суннити и шиити често пъти се мразят помежду си повече, отколкото мразят християни и евреи. Но на никого не му хрумва да обяви шиитите за по-малко мюсюлмани, защото мразят суннитите или обратното. Въпреки че пък същият „аргумент“ масово се използва за „делегитимиране“ на „Ислямска държава“ – убивали били мюсюлмани, ерго те самите не били такива. Е, в случая с болезнените отношения между суннити и шиити явно има отказ същата обосновка да бъде приложена.
Този постинг можеше да приключи тук
Преди да продължим нататък, да се върнем към „началата“ (тук всеки истински философ би останал някак доволен!), т.е. към малко определения. Де-финиции, ако не искаме да заприличаме на известното „клечица драсни-пални“ като заместител на очевидната чуждица „кибрит“, или към един примордиален патриотичен порив да откриваме прабългарското във всичко.
Без преднамерено да искам да прозвуча тавтологично, но първата е дефиницията на понятието „дефиниция“. Идвало, казват, от латинското definitio – „поставям граница“. Когато искаме да определим нещо, най-важното е да му поставим граница. Къде свършва. Къде престава да бъде себе си. Кое стои вътре и кое стои отвън. Къде „вътре“ и „вън“ се допират.
Да направим малко опити в тази посока: „Християнството престава да бъде себе си, ако отхвърлим Триединен Бог, който се въплъщава като човек по времето на Пилат Понтийски, бива разпнат заради човешкия грях на Голгота, и възкръсва като предшественик на идващото възкресение от мъртвите на всички човеци в Деня Господен“. Или „юдаизмът престава да бъде себе си, ако изхвърлим от него идеята за записано Божествено откровение в Закон (Тора) към Моше (Мойсей), даден от Й-Х-В-Х на планината Хорив, и устно предание като Закон (Тора), кодифициран в Талмуда“. Или „ислямът престава да бъде себе си, когато изхвърлим от него идеята за „пратеник“ Мухаммад, който получава като низпослано откровение от Аллах „четиво, рецитация“ (Кур’ан) през VII в. в Мека и Медина“.
Затова и винаги любимият ми разговор е относно съществените отлики, не толкова върху прокарването на паралели, които често могат да бъдат чисто формални. Като сравнението между „фундаментализмите“, което се разгръща така: „И християнският, и ислямският фундаментализъм, са едно и също, тъй като и двете представляват връщане към „фундамента на Писанието на съответната религия“. Което безогледно не отчита същностните съдържателни отлики между „фундаментите на Писанието“ в двете религии. Или „трите монотеистични религии говорят за един и същи Бог“. Нещо като това да кажа, че и динята, и Земята, са едно и също, защото имат кръгла форма. Или прасето и човекът са едно и също, защото имат четири крайника. Крокодилът и знамето на Саудитска Арабия са едно и също, защото са зелени.
През понятието за „граница“ може да мислим разнообразни културни феномени
Като отгърна най-смисленото произведение по въпроса на български, разбираме, че през понятието за „граница“ може да мислим разнообразни културни феномени (вж. Динева, Гергана, Метафизика на границата, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2015). Ключовото понятие се разгръща от питагорейците, през Платон и Аристотел (сс. 20-31), през Александър Афродизийски (сс. 31-34), до Тома от Аквино (сс. 34-43), Анселм от Кентърбъри (сс. 219-237) и Джон Дънс Скот (сс. 237-268). Превръща се в инструмент, чрез който може да надзърнем в светогледа на античния и средновековен човек и да разберем какво стои зад неща като топографските реалии (сс. 76-97), чудото (сс. 106-110), сумата и катедралата (сс. 131-143). Силно я препоръчвам на всеки с интерес към историята отвъд големите политически наративи, нашия кошмар от училище под формата на „царе, дати и държави“. Ето, всички пропагандисти на невъздържани паралели между религиите и културите могат да отдъхнат. За малко. Възхождаме към откриване, поне на пръв поглед, на допирна точка между античността, високата култура на католическото спекулативно богословие през Средновековието, и шариата, нали?
Сега за арабския език
Когато говорим за „дефиниции“, няма как да не се сетим за повлияната от гръцката античност „Книга за определенията [„граници]“ (Китаб ал-худуд) на философа ал-Кинди (поч. 873). И тъй както латинският обвързва изграждането на определение с идеята за „граница“, по сходен начин арабският език употребява думата за „граница“ (хадд, мн.ч. худуд), която натоварва понятийно и терминологично със значението на „определение, дефиниция“. Но никога не съм изпитвал слабост към повлияните от античната традиция арабски философи (фаласифа), толкова любими на западния колегиум. За него арабската традиция някак си се изчерпва с неколцина емблематични автори като ал-Кинди, ал-Фараби (поч. 951), Авицена (Ибн Сина, поч. 1037), Авероес (Ибн Рушд, поч. 1198), Авемпаче (Ибн Баджа, поч. 1138). Може би и Ибн Туфайл (поч. 1185). Това е напълно разбираемо, с оглед на строгото разбиране за философията като мисловен режим с корен в гръцката античност, чийто предмет са предимно началата – метафизиката. Може да добавим и малко от ал-Газали (поч. 1111), като потребител (някой би казал „злоупотребител“) на философския инструментариум, за да разгроми претенциите на философите. Те за него заемат място между четирите категории „търсещи истината“. Останалите три са мюсюлманските спекулативни богослови (мутакаллимун), шиитите-езотерици (батинити) и мистиците (суфи) (Ал-Газали, Ал-мункиз мин ад-далал, ред. Махмуд Биджу, Дар ат-такуа, Дамаск, 1992, с. 38).
Аз обаче винаги съм гледал към дисциплината на ислямското право (фикх)
То търси – и намира – основанията си в най-вече в Корана, Сунната, а сетне и в аналогията (кияс) и консенсуса на богословите (иджма). И там, когато говорим за „граници“, съотв. „определения, дефиниции“, може да открием термина в трактатите по „основи на правото“ (усул ал-фикх). Онези огромни компендиуми, където ислямските богослови (улама) разсъждават относно общата понятийна рамка на правото, за разлика от сборниците с конкретни правни казуси в различни области. Те пък се обозначават с термина „разклонения“ (фуру). Там постепенно значението „граници“ в смисъл на „определение“ се стеснява, за да стигнем до онова, което ме навежда на размисъл днес. Става въпрос за най-специфичното значение на „граница“ в арабския език – въпросното хадд. То черпи своите основания от редица коранични стихове, например следните:
Позволено ви е да прекарате нощите на говеенето при своите жени. Те са одеяние за вас и вие сте одеяние за тях. Аллах знае, че сте измамили самите себе си, но е приел вашето покаяние и ви е извинил. А сега ги обладавайте и се стремете към онова, което Аллах ви е предписал: яжте и пийте, додето различите при [пукването на] зората белия конец от черния конец! После довършете говеенето до нощта и не ги обладавайте, когато пребивавате в джамиите! Това са границите (худуд) на Аллах, не ги доближавайте! Така Аллах обяснява Своите знамения на хората, за да се побоят! (2:187)
Разводът е два пъти – [после] или задръжте [жените] с добро, или пуснете с благо. И не ви е позволено да взимате нищо от онова, което сте им дали, освен ако двамата се опасяват да не престъпят границите на Аллах. Ако се опасявате, че двамата не ще спазят границите на Аллах, не е прегрешение за тях, ако жената даде откуп. Това са границите (худуд) на Аллах, не ги нарушавайте! А които нарушават границите на Аллах – те са угнетителите. (2:229)
А ако се разведе с нея [за трети път], тя не му е позволена после, преди да встъпи в брак с друг мъж, и ако й даде развод и той, не е прегрешение за двамата да се съберат, ако мислят, че ще спазят границите на Аллах. Това са границите (худуд) на Аллах. Той ги обяснява на хора, които разбират. (2:230)
И благовествай вярващите, които се разкайват, служат Нему, възхваляват Го, говеят, покланят се, свеждат чела до земята в суджуд, повеляват одобряваното и възбраняват отреченото, и спазват границите (худуд) на Аллах! (9:112)
А който не може – да говее два поредни месеца, преди да се докоснат. А който не е в състояние – да нахрани шейсет нуждаещи се. Това е, за да вярвате в Аллах и в Неговия Пратеник. Тези са границите (худуд) на Аллах. А за неверниците има болезнено мъчение. (Сура 58:4)
О, Пророче, ако се развеждате с жените, развеждайте се с тях в срока, затова и пресмятайте срока, и бойте се от Аллах, вашия Господ! Не ги пропъждайте от домовете им, а и те да не излизат, освен ако са сторили явна скверност. Това са границите (худуд) на Аллах. А който престъпва границите (худуд) на Аллах, той угнетява себе си. Откъде да знаеш, Аллах може да породи след това и нещо ново. (65:1)
Така освен общия смисъл на „очертаване на границата на допустимото“, на онова, „което не бива да се прекрачва“, „граница“ (хадд) придобива съвсем тясно значение. Започва да обозначава и механизма, инструмента, чрез който тази де-финиция се полага, изпълва с плътност и съдържание. Начинът, по който се отграничава приемливото от неприемливото и се опазват очертанията на санкционираното от божествения авторитет. Хадд придобива и специфичен нюанс – а именно, религиозните наказания, предписани от шариата за точно определен тип престъпления. Може да припомним разделите с хадиси (предания от живота на Пророка) в Сунната, групирани в раздели относно „наказанията“ (худуд), например в един сборник на Муслим, на Абу Дауд или Ибн Маджа.
Преди да продължа, да погледнем малко статистики
Взети са от „Форума Пю“ относно нагласите сред мюсюлманите към 2010 г. Подобен тип изследвания, ако трябва да заемем една безопасна позиция (български превод на английското „staying on the safe side“), илюстрират просто корелация, а не каузалност. Казано на обикновен език, това, че нещо изглежда свързано с друго нещо, не означава, че второто е причинено от първото.
Но да погледнем. 
Първата графика обобщава възгледите на мюсюлманите относно ролята на исляма в политиката. „Добре ли е или зле ислямът да играе голяма, съотв. малка роля в политиката?“, гласи въпросът. Изключително голямо мнозинство от мюсюлманите приветстват ислямското влияние върху политиката на държавите им (в случай, че смятаме, че ислямът подкрепя разрив между „политическо“ и „религиозно“ по примера на християнството в Европа, имаме възможност да се запитаме защо). В Египет, Пакистан, Йордания, мнозинството от мюсюлмани – огромно при това – съзират в политическата роля на исляма нещо позитивно. Повечето твърдят, че малката роля на исляма е нещо лошо. Възгледите отнсно позитивна роля на исляма в политиката се наблюдават в Нигерия, Индонезия, Ливан. Интересно е да се видят турските мюсюлмани към 2010 г.: при тях възгледите относно ролята на исляма в политиката са смесени. Интересно е да се запитаме дали е заради пословичния турски лаиклик, радикалното (и неислямско) изхвърляне на исляма от политиката след Ататюрк, или заради нещо същностно ислямско. Още по-интересно е да се запитаме сега, по времето на Ердоган, как изглеждат цифрите, и какво ни казва това за политическия компонент на исляма като религия.
Другата статистика е по-пряко свързана с настоящия постинг. Възгледите относно „суровите наказания“, които се изразяват в няколко категории, така, както са формулирани в социологическото изследване: пребиване с камъни на хора, извършили прелюбодеяние. Бой с кашмик и отрязване на ръце заради кражба и грабеж. Смъртно наказание за хора, които отстъпват от религията на мюсюлманите. Ето ги и цифрите, отново от същия доклад.
Повечето от мюсюлманите в Египет, Йордания, Пакистан, Нигерия казват, че подкрепят тези наказания като официален закон в страните им. Пребиването с камъни, бой с камшик, отрязване на ръце, смъртно наказание за отстъпничество от исляма. В други пък страни с преобладаващо мюсюлманско население като Турция, Ливан и Индонезия повечето мюсюлмани се противопоставят на тези мерки. Освен въпросът „А каква е ролята на исляма в управлението, респ. в светонагласите на мюсюлманите в тези страни?“, тоест – какво точно би представлявала една „истинска ислямска държава“, човек се запитва и защо точно тези категории наказания са удивително консистентно разпознавани и подкрепяни от мюсюлманите. Дали случайно възгледите съвпадат, или има нещо религиозно, неотменимо, зад това съвпадение, което притежава мотивационен потенциал.
В тази връзка се сещам за „Енциклопедията на Корана“ на Brill
Худуд („граници“, „дефиниции“, „наказания“ по шариата) се разглеждат в статията, озаглавена „Граници и предписания“ (Encyclopaedia of the Qur’an, „Boundaries and precepts“, Brill, Leiden–Boston–Köln, 2001, vol. 1, pp. 252-253). В много сбито разглеждане научаваме, че изразът „границите на Аллах“ има своя произход в Корана (както се вижда и от текстовете на Корана по-горе). Първоначалното значение на „граници“ е свързано със законодателните постановки относно брака. Впоследствие обаче се отделя от сферата на „гражданското право“ (civil law) и започва да случи като обозначeние на кораничната санкция за разработване на класическата теория за наказателното право. В нея „границите на Аллах“ са схващани като телесните наказания чрез камшици, ампутиране на крайници и екзекуция за нарушването на специфични забрани. Достатъчно красноречиво авторът на статията ни препраща към други части от енциклопедията със сдържаното („вж. „Прелюбодейство и блудство“; „Кражба“; „Грабеж по пътя“; „Упойващи вещества“). Препратени сме и към статии като „Грях и престъпление“; „Наказание“; „Пребиване с камъни“; „Разпъване“; „Правото и Коранът“ (р. 253). Бих заложил, че „Форумът Пю“ са преписвали от „Енциклопедията на Корана“. Наказанията от статистиката им подозрително се схождат с очертаните тук типове худуд и връзката им с други ключови религиозни понятия. Корелация или каузалност, може да запитаме реторично.
И накрая, да стигнем до извора. Да се опрем на някой от „големите“ в ислямското право, които пишат за худуд. Когато говорим за „големите“ там, няма как човек да не се сети за основателите на и досега същестуващите правни школи – Абу Ханифа (поч. 772), Ибн Ханбал (поч. 855), аш-Шафии (поч. 820), Малик (поч. 795). Ние си мислим, че VIII-IX в. са нерелевантни за мюсюлманите днес, нали. Напротив. Все едно да кажа на някой християнин, че ап. Павел не е релевантен за него днес, защото е живял в I в. сл. Хр. Един православен християнин не би се влияел от Йоан Златоуст или от Максим Изповедник? Може би един вярващ католик трябва да се откаже от Тома от Аквино и неговата „Сума“? Или протестантът от Мартин Лутер? Методистът от Джон Уесли? Аргументът за валидност на даден текст според времевата му отдалеченост от момента на разглеждането му никога не е бил особено издръжлив между вярващите.
Въпреки че Ибн Ханбал винаги е бил на върха на класацията ми като един ригорист, придържащ се към Корана и Сунната, нарочно не подбирам него. Защо ли? Защото неговите следовници са онези мюсюлмански интелектуалци – достатъчно е само да спомена Ибн ал-Джаузи (поч. 1200), Ибн Таймия (поч. 1328) – чиито учения обосновават по-късно уаххабизма, религиозния режим на Саудитска Арабия, и в крайна сметка, „Ислямска държава“. Но зная, че това е болезнена тема за съвременния човек, който трудно си представя колко непосредствено един вярващ може да бъде мотивиран от вярата си в даден текст, независимо от периода, в който той е съставен.
Затова и избирам класиката в лицето на аш-Шафии (поч. 820)
Единственият начин да го обвиним в „идеологизация“ и в „инструментализация на религиозния дискурс“ е паче разума. Та нали правното учение на аш-Шафии е застъпвано по времето на голямото „суннитско съживление“ от XI в., „златната епоха“ в халифата на Аббасидите (750-1258), времето на фигури като ал-Газали (поч. 1111), или везира Низам ал-Мулк (поч. 1092), покровител на всичко, свързано със „знанието“? Време на търсене на устоимо съчетание между вярата и разума. Време на намиране на този компромис между античната рационалност и „фундаментализма“ в придържането към Корана и Сунната, някакъв вид въобразена от нас „златна среда“. Може би си ги представяме като мистични „църковни отци“ в суннизма, интелектуалци, заети предимно с просветителска (по смисъла на Европа) дейност, наседнали някак допирната точка между католически схоластици, антични философи и приказния свят на „1001 нощи“. Нали от вишката на модерността и еманципирането от религиозните „дискурси“ в съзнанието ни изплува една мрачна, направо мракобесна Европа, която притежава философското си, научно наследство, благодарение на посредници като тези по времето на един блестящ Аббасидски халифат. Математика, физика, астрономия, медицина, всичките те удобно и изкуствено изтръгнати от онова, което в исляма се оценностява като „знание“, въплътено в ислямското право.
Тук обаче изборът ми не се спира върху най-известното съчинение на аш-Шафии, неговия „Трактат по основи на правото“. Причината е проста – трактатът проблематизира основните положения в правото (фикх). Ако ни интересува каква е йерархията на текстуалните авторитети, как се съотнасят Корана и Сунната, може да го разгърнем. Ако искаме да разберем какви са общите задължения на мюсюлманите, свързани с петте стълба на исляма, „рационалното усилие във вярата“ (иджтихад), „консенсус“ (иджма) между богословите, „различието“ (ихтилаф) в правото, също препоръчвам това произведение.
Но когато става въпрос за конкретни положения, отварям „Китаб ал-умм“ на същия богослов, компендиум за „идеалните положения“ [в правото]. Изданието, с което разполагам, е доста над 6000 страници, събрани в 11 тома. Частта за наказанията (худуд), се намира в том 7 (Аш-Шафии, Китаб ал-умм, ред. Рифаат Фаузи Абд ал-Мутталиб, Дар ал-уафа, ал-Мансура, 2001, т. 7, сс. 319-486). Разбираемо е, че в този обем от текст човек може да открие доста детайли и теми, които са свързани с наказанията: за рязането на ръката на крадеца, за признанието на прелюбодейство, за доказването му, за наказанието при употреба на вино, за боя над жените, за камшика, с който наказанията се нанасят, за възрастовата граница на човек, който понася наказания, за наказанията за отстъпничество, какво се случва с имота на отстъпника от вярата, и пр.
Зачитам се в частта относно отстъпничеството в пияно състояние
Представлява пример, който съчетава два типа греховно поведение (отричане от правоверието и употреба на алкохол) и прокарва свързваща нишка между статистиките по-горе с текстовете от Корана и останалите извори.
И когато човек остане в неверието [куфр, оттам и думата за „неверник“ – кафир, откъдето идва и нашенското гяур, бел. моя, А.Ш.] в който и да е от по-горните случаи, към която и да е от религиите [говори се за юдаизъм, християнство или зороастризъм], му се отправя призив към покаяние. Ако прояви покаяние, се отнасят с него спрямо постановленията на исляма. А ако се въздържи от покаяние, и се утвърди в неверието си, се убива на място в момента, в който се откаже от покаянието. А ако се възспре убиването му, когато бива отправен призивът за покаяние, и се въздържи от него за три или шест или повече дни, после изповяда исляма, се спасява от проливането на кръвта му, и попада под постановленията на исляма. А ако отстъпи [от исляма], докато е пиян, после се покае в пияно състояние, не бива да бъде освобождаван, докато не изтрезнее, и не се покае в трезвено състояние. Също така, не се убива, ако откаже да приеме исляма в пияно състояние, докато не изтрезнее. И като се откаже от покаянието в трезвено състояние, се убива. А ако изтрезнее, му се предлага вярата [синоним на исляма, А.Ш.], и ако се откаже от от покаяние в трезвено състояние, се убива. А ако отстъпи от вярата в състояние на замъглен разум, без да е пиян, не бива да бъде задържан от властта [букв. „владетеля“, ал-уали]. Ако умре в това състояние, наследството му не бива удържано от мюсюлманските му наследници, защото е умрял в състояние, което не се зачита [от правото], и е точно обратното на пияния в него. Пияният – ако е отстъпил в пияно състояние, после е умрял, без да се покае – имотът му представлява „дарение“ [не се унаследява]. А ако се е покаял в пияно състояние, после е умрял, го унаследяват неговите мюсюлмански наследници. А ако се е покаял в пияно състояние, след което е бил бързо освободен, преди да е изтрезнал, подлежи на постановленията на исляма, докато изтрезнее. А ако се върне към неверието, след като изтрезнее, и не се покае, бива убиван.
Аш-Шафии казва: а ако отстъпи в състояние на трезвеност, и после загуби съзнание, говори в несвяст, загуби разум, след като е отстъпил, не се убива, докато не дойде на себе си. Тогава се отправя призив за покаяние, и ако откаже да се покае – и е на себе си, със здрав разум – се убива. А ако умре с помрачен разум, без да се е покаял, имотът му се раздава.
Едно и също е положението относно отстъпничеството и убийството, когато става въпрос за мъж, за жена, за робинята и за наложницата, и за всеки достигнал зрялост, който е изповядал във вярата, родил се е в нея, или пък е бил неверник, и е изповядал вярата.
Аш-Шафии, Аллах да бъде доволен от него, е казал: изповядването на вярата има две страни. Онзи, който е бил от покланящите се на идолите, който няма религия, която твърди, че е от религията на пророчеството, и няма Писание, ако засвидетелства, че „Няма друг Бог, освен Аллах, и Мухаммад е Негов раб и Пратеник“, е изповядал вярата. И ако се отвърне, бива убиван. А онзи, който е изповядвал вярата на юдеите и християните, които твърдят, че са от религията на Муса (Мойсей), Иса (Исус), Аллах да ги благослови и с мир да ги дари, и са се отвърнали, заменяйки й с вярата в Мухаммад, Аллах да го благослови и с мир да го дари, като са станали неверници, изоставяйки вярата и следването на религията му, като са се отклонили от него чрез лъжа относно Аллах преди него [Пратеника], ми се казва: измежду тях има такива, които утвърждават вярата си, като засвидетелстват, че „Няма друг Бог, освен Аллах, и Мухаммад е Неговия Пратеник“, но казват – той не е бил пратен към нас. Та, ако измежду тях има някой такъв, и засвидетелства, че „Няма друг Бог, освен Аллах, и засвидетелства, че Мухаммад е Пратеник на Аллах“, това не е достатъчно като изповед на вярата. Докато не каже: „И наистина, религията на Мухаммад е религията на истината!“, и да се откаже от онова, което противоречи на религията на Мухаммад, Аллах да го благослови и с мира да го дари – сиреч, религията на исляма. И ако каже това, се смята за изповядване на вярата. А ако отстъпи от него, му се отправя призив за покаяние, ако не се покае, се убива.“ (сс. 399-400)
В един по-непосредствен план, внимавайте с кого и колко пиете.
В по-далечна перспектива. Когато съзрем една основана на ислямското правораздаване държава, в която наказанията за определен вид престъпления се повтарят удивително регулярно, вместо да се питаме реторично „защо ли“; или да даваме направо готовия успокоителен отговор „то е само случайно съвпадение, няма как да е религиозно мотивирано“, може да се обърнем към правните дефиниции [граници], мислени през шариатското понятие за „наказания“ [граници] при точно определен тип престъпления.
И когато четем за „Закона за отстъпничеството в исляма“ на Самюъл Цвемер (поч. 1952) от миналия век, да разберем защо има толкова малко конверти към християнството в арабския свят.
Когато прочетем за публичното пребиване на жена, набедена за „изгаряне на Корана“, да знаем защо.
Когато научим за преследването на християни, обърнали се от исляма към вярата в Христос, да знаем защо.
Когато видим, че шведските власти обмислят депортиране на приели християнството имигранти обратно към Иран, където ги застрашава затвор заради конверсията им, да предположим защо наказанието е такова.
Когато разбираме за отрязване на крайници от ислямистите в Мали, да предположим, че това не е просто „жестоко прилагане на ислямското право“. Това е самото ислямско право.
Когато до нас достигне, че в Иран прелюбодейството фигурира като „углавно престъпление“, да знаем защо това е така.
Да прозрем, че затворът и камшиците, грозящи консумиращите алкохол в Саудитска Арабия, не са произволни.
Когато се надига масово възмущение поради карикатури на пророка Мохамед, да не го отдаваме на самото му „изобразяване“, а по-скоро на „похулването“ му, което налага определено действие.
Когато смятаме, че зверствата в редакцията на „Шарли Ебдо“ – безвкусен сатиричен седмичник, който никога не бих си купил – са „атака над свободата на словото“ [че откога в исляма това е ценност?, се запитвам веднага], да се замислим, че не става въпрос за „свобода на словото“. Иде реч за напълно ислямската категория – „наказание за хулене на Пророка, Корана и Аллах“.
Сиреч, говорим за действия, касаещи полагането на онзи предел, отвъд който не бива да се престъпва, ако искаме да останем в границите (худуд) на същностно ислямско-то.
