Шестнадесето и седемнадесетото столетие са ми любими като период в историята на европейската ориенталистика. Интересът на европейците намира нова храна в обострянето на „турския проблем“ след обсадата на Виена през 1529 г. и обсадата на Буда през 1549 г., последвано от разграбването на двореца там. Ожие Гилзен дьо Бузбек (поч. 1592) през 1553 г. води дипломатическа мисия на австрийския император Фердинанд I при султан Сюлейман I. Живее в Истанбул, остава там около осем години и оставя сведения за Османската империя, включително и за българските земи. Нейде между 1584 и 1614 г. Медичите издават много неща на арабски в тяхната Typographia Medicea. В периода живее и Гийом Постел (поч. 1581), моят вечен любимец, известен като „първия френски ориенталист“, „пророк на възстановяването на всички неща„. Пътува до Османската империя през 1586 г., пише книгите си за Кабала и близкоизточни езици, съставя за „Турската република“ (De la République des Turcs), бива инквизиран от Църквата. Францискус Рафеленгиус (поч. 1597), професор по еврейски, печатар и служител в печатарницата на Кристофер Плантин в Антверпен, публикува своя речник на арабския език. Томас Ерпениус пише граматика на арабския език, която излиза през 1617 г. Андре дьо Рюйе, дипломат в Константинопол и Александрия, превежда „Гюлистан“ на Саади през 1634 г., после и публикува превода си на Корана от 1647 г.
Но преди това се оказва, че са се случили други интересни неща, не непременно свързани с интереса към Близкия изток, земите на „сарацините“ и тяхната религия, но пък наливащи вода в мелницата на ориенталистиката. През 1450 г. Гутенберг вече има работещ проект за печатна машина, което пък дава тласък на печатната революция. През 1479 пък Ханс Тухер, знатен търговец от Нюрнберг отпътува от Венеция заедно със свой познат и колега на пътешествие до Светите земи. Там посещава Ерусалим, манастира Св. Екатерина, Кайро и Александрия. И – което е по-важно за нас – поддържа дневник за пътешествието. Този дневник пък се превръща в един от най-популярните разкази и справочници за пътешественици дотам и обратно.
Първоначално книгата на Тухер се разпространява в ръкопис. През 1582 г. обаче в Аусбург се появява първото печатно издание, последвано от няколко други, заради огромния успех на пътеписа. Ала пазарът на подобен тип литература се оказва изненадващо динамичен.
През 1486 г. се появява и първият печатен, богато илюстриран разказ на друг пътешественик, който бързо успява да засенчи Тухер.
Бернхард фон Брайденбах от Майнц (поч. 1497).
Пътеписът му успява да заеме специално място в историята на печатането. Илюстрирана от Ерхард Ройвих, чието име се появява дори в изданието, книгата излиза в голям формат с множество илюстрации чрез отпечатване на резбовани върху дърво изображения. Първата публикация е на латински език, но пък става още по-успешна заради публикуването на немски език четири месеца след това – при това този път с цветни илюстрации!, а впоследствие и на холандски.
Съжалявам, Ханс.
Невидимата ръка на пазара проговаря и изтласква симпатичното ти ръкописно дело на заден план.
Брайденбаховото произведение е чисто удоволствие за окото.
Освен помпозни илюстрации на градовете, през които пътува (само погледнете Венеция!), откриваме и нещо далеч по-интересно за мен – може би първото възпроизвеждане на арабски, халдейски, коптски азбуки в печатна книга от епохата. Еврейската и гръцката писмености също се появяват, но не за първи път в западна книга. Вероятно, казват източниците, моделите на буквите и техните имена на латински са предоставени на Брайденбах от някой си Паул Валтер от Гуглинген – францискански монах, изучавал източни езици. Той придружава Брайнедбах по време на пътуването му до Ерусалим през лятото на 1483 г. Интересно е, че самият Валтер оставя пътепис, който е запазен и до днес.
Ето арабската азбука, взета от цветното издание на немски език:
Буквите не са от отпечатани от отделни печатни блокове. Нарисувани са, но пък това е своего рода преход от ръкописни към печатни букви, нещо подобно на литографските Корани в началото на арабоезичното печатане в Османската империя. Формите на буквите са стилизирани, не без степен на въобразеност. Ако трябваше да ги определя популярно като шрифт, бих ги нарекъл „арабски готически шрифт“, което, естествено, е културен и исторически абсурд. В повечето случаи се четат, но със сигурност никой по времето на Брайденбах и Валтер не пише ръкописно така. Някои от буквите са напълно разпознаваеми (повечето от първия ред, например – алиф, ба‘, та‘, са‘), други изискват доста опит с ръкописи и печатни арабски текстове, за да бъдат разпознати като арабски букви (например нун, фа‘), а трети са напълно неразгадаеми (да речем, ра‘, сад или мим). Добре че имаме арабските имена на буквите, написани с латиница над тях.
Но като цяло, чудесно. Остава да се научим, че буквите имат и различни варианти в зависимост от позицията им в думата (нещо, което е отразено в предаването на еврейската азбука, може би защото там е по-просто), както и да сложим всеки от тези варианти на свързващи се едно с друго блокчета. Нещо, което става възможно десетилетия по-късно. Чудесни са и изображенията на дрехите, бурките и чалмите на сарацините, вероятно изобразени по модела на венецианските костюми от съвремието.
Браво и за „кокодрила“
Животните на Близкия изток изглеждат така:
Жирафът (горе вляво) ни туря едно скептично умъдрено око. „Кокодрилът“ (Cocodrillus) вдясно прилича малко на китайски дракон. Присъства неизбежният еднорог (Vnicornus) при подобни пътувания, при които въображаемо и наблюдавано на терен, се смесват. Индийската коза и камилата също са удостоени с присъствие, наред със „саламандъра“ (Salemandra), а за хуманоидната фигура долу вдясно [може би женска?], не смея и да гадая. Очевидно е, че изображенията се подчиняват на определен изобразителен канон, нещо подобно на онези рисунки на Ерусалим от Civitates orbis terrarum (1572-1617) на Георг Браун и Франц Хогенберг, където центърът на Светата земя е изобразен с готически кули и откровено западен тип архитектура. Прилича, примерно, на един Кьолн.
Топографията на Светите земи също трябва да се отбележи
Изображението в немското издание е по-разгърнато и колоритно, но частта, в която се припокрива с първото, латинското, е идентична. Човек може да открои няколко важни топоса, които съм нанесъл на схемата долу:
И последното нещо, което ми улавя окото тук.
Валтер, францисканският монах, не просто предоставя на Брайденбах изображенията на източните азбуки, но и латинско-арабски речник (в немското издание латинските думи са преведени на немски, разбира се) на основни реалии. Преводите не са на класически арабски (т.нар. фусха, езика на Корана и Пророка), а по-скоро на сиро-палестинското наречие на арабския оттогава. При все това са напълно разпознаваеми. Ето:
Добре че чета арабски, защото латинският за мен е неразгадаем, точно като гръцкия в класическата фраза Graecum est; non legitur, демек никак не се чете.
Но веднага мога да разпозная думи като „глава“, „око“, „ухо“, „нос“, „уста“, „устни“, „език“, „зъб“, „светкавица“, „гръм“, „хляб“, „месо“ , „сирене“, „риба“, „магаре“, „крава“, „петел“, или „гълъб“. Употребата на този речник е неясна, честно казано, защото подобен тип литература се консумира по различни причини. Някои го четат като забавлителна фикция. Други пък като практически наръчник как да стигнем до Светите земи и да се върнем, нещо подобно на хипарските BIT guides – наръчник от ксерокопирани инструкции как да стигнем евтино и безопасно от Лондон до Катманду по „пътя на хипитата“ през 60те и 70те години на XX век.
А инак, ако искате да се гмурнете по-надълбоко, ето:
