Днес ще ви поговоря за хора между миналото и настоящето, за жалост без клюки от кухнята. Знам, че това чакате, ама няма. Ще поразсъждаваме малко върху профила на общността, която отразява Близкия изток, арабския свят, исляма и мюсюлманите в българското публично пространство. Защото историята на едно поле се свежда винаги до хора. Засега. Все пак още не съм попадал на тукашни близкоизточни инфлуенсери и анализатори, моделирани през изкуствен интелект. Което ми дава идея, ала нея ще я оставим за друг път извън обхвата на настоящия материал.
Но тук ще отразим арабисти, историци, филолози, философи, политици, преводачи, разузнавачи, блогъри, журналисти, анализатори, някои от тях почти всичко това накуп.
Винаги съм имал тежнения към историята на ориенталистиката като вид метанаука, още от докторантските ми години 2007-2010 г., през част от които бях нагърбен със задачата да водя семинари по дисциплината в Катедра “Арабистика и семитология” в СУ. Тъй де, несъмнено е важно какво точно е казал Пророкът Мохамед, но също толкова важно (а и понякога повече) е какво говорят за него на местната агора вчера и днес. Една от книгите, които са формирали интересите ми в областта, е “For Lust of Knowing: The Orientalists and their Enemies” на Робърт Ъруин. А не са ли измежду моите вечни ориенталистични герои титани като Постел, Ерпениус, Голиус, Рафеленгиус, Цвемер, Ван Дайк, Лейн и Бъртън? Да не говорим за слабостта ми към мюсюлманските биографични речници, които пишат историята през живота на отделни хора, например “Историята на Багдад” на ал-Хатиб ал-Багдади или “Поколенията на шафиитите” на Тадж ад-Дин ас-Субки. В крайна сметка, да не пристъпваме към пръкването на гениални размишления, без да знаем за онези преди нас и около нас. Пък дали сме съгласни с тях, дали ще възприемем консервативен или прогресивен възглед, къде ще се позиционираме, на високо ли, на ниско ли, си е наша работа. Нещо подобно казва и Цочо Бояджиев, ама за полето на историята на философията, което трябва да удържи срещу запенените му, разюздани критици.
Та мисля, че тук не е зле да го ударим малко на живот.
Имам предвид “Животът на философите” на Диоген Лаерций1. Ама тъй като повечето от героите са още живи, а някои от тях си падат и обидчиви, та не искам да има сръдни, плач и скърцане със зъби във външната тъмнина, по Евангелието, затова няма да следваме баш Диогеня. Все пак той е този, който е произвел по адрес на моя любимец Аристотел ироничното описание, че бил с тънки крака, малки очи, но се обличал с разкошни дрехи, носел пръстени и имал красива прическа2. Искаме да избегнем подобни ексцеси.
А и да нe нагазвам чак в такива дълбочини.
Да бъдем почтени и да основаваме преценката ни само въз основа на публично налични материали, ако и да познаваме някои от заинтересованите страни лично. Очевидно е полезно да разбираме кои са играчите в полето на анализите на Близкия изток, арабския свят и говоренето (или не-говореното) за исляма. Че нали току регионът присветне на радара ни. То не бе Арабската пролет, то не бе Израел и войната в Газа, то не бе туризъм в Дубай, то не бе ударите върху Иран, най-последно, което удари всичко, включително и цената на презервативите. Израел е близко колкото Германия, Ердоган надзърта през комшулука в плета, дето ни дели, всеки има една позната баба в обкръжението си, дето е била на круиз по Нил с организирана екскурзия или на хаджилък до Божи гроб, инфлуенсерките ни ходят “на Дубай”.
Оня ден дори слушах пияниците късно вечер в кварталното тенекиено павилионче да си изнасят лекции един на друг, нещо като средновековните мюсюлмански “седянки” (джаласат) с образователна цел, ама тук с лъх на джибри. “Иран е огромна държава, се дереше дрезгаво единият, от Босфора до Афганистан”. От Босфора до Афганистан е, ако си на три водки в квартала, да, и също морето, Софийското, е до колене, а Ормузкият проток е като калната река в парк “Въртопо”, която се спуска от Витоша и се гмурва в циментово корито някъде към кръговото на Четвърти километър. Затова и, ако сведем всичко до насъщния, важно е да се знае кой говори, когато става въпрос защо бензинът е скочил с пет цента, а дизелът с повече. Аха-аха да кажа “стотинки” и се възпрях, още не мога да свикна с валутния преход от началото на тая година.
Да почнем с моята академична люлка на Катедра “Арабистика и семитология” в Алма матер.
В крайна сметка, тя ме е акуширала в родилни болки много отдавна, малко като “Кучето от крайния квартал” ме е пръкнала “край кофите за смет”. В СУ понастоящем седят (но няма да кажа “по турски”, че звучи странно за арабисти) сегашното поколение узрели арабисти, които са ми преподавали навремето. Тогава някои от тях бяха все още асистенти, а аз 1998 г. тепърва нагазвах в “Аллаховиот говор”, както казат в Северна Македония. Сега окопали се в дълбините на институционалната академия, те отбелязват подозрително пестеливо участие на светло последните години. Не успяхме да произведем много добри примери за публични интелектуалци, комай, заключавам като човек, който е бил част от тази общност няколко години, преди да потърся по-зелени, неинституционални пасбища. Нашенският Бърнард Луис още не се е появил. Е, и Едуард Саид Български (ал-Булгари) още го няма, ако и да има своите последователи в нашия постосмански посткомунистически вилает.
Доайенът на българската арабистика, заслужено наречен “Първопроходец”, е Йордан Пеев, накратко “Професора”, подобно на “Коментатора” за Авероес в западната философия. Той отдавна е “емеритирал”, както се казва на езика на Гьоте, и напълно заслужено и достойно се е отдръпнал. Все пак е оставил, освен многогодишни участия по медиите, и голям брой съществени трудове относно историята на исляма, връзката между религия и политика, и отношенията между монотеистичните религии. Кой от арабистите около нас не се е потил над угрозата да го скъсат на изпита по средновековна или нова история на арабския свят и исляма заради непознаване на “Встъплението” на Ибн Халдун (задължително, впрочем за всеки арабист) и “Съвременният ислям”? А отскоро имаме и енциклопедичния справочник “Дом на исляма” с том 1 и том 2, които увенчават общия му принос. През 2006 дори го удостоиха с наградата “Шарджа” на ЮНЕСКО заради приноса му за изследванията на арабския свят. По едно време беше доста чест гост в медийните студия. Това отдавна не е така, време е човек да пожъне заслужено плодовете на дългогодишния си труд и да остави пространство за изява на поколенията след него.
Проф. Пеев беше наследен от Симеон Евстатиев, чиято кариера започва като ученик на професора, а понастоящем сам той професор и ръководител на катедрата. При него имаме множество медийни участия, повечето в миналото, както и инцидентни, протяжни и благоразумни интервюта. Признавам, че се наблюдаваше известна еволюция в позициите. Младежките, асистентски пориви, настояващи върху същностните сходства в ученията на религиите и непременната ценност на междурелигиозния диалог лека-полека преляха в научни тези около възможностите за демократизация и либерализация на арабския свят чрез “мюсюлмански публичности” и мислене, че религиозната догма може постоянно да се разтяга, предоговаря и инструментализира. С времето тези убеждения отстъпиха на по-резервирани позиции и проучване на “границите на вярата”, мислено през фундаменталистки движения като салафизма. Всичко това е проследимо в наистина обемно текстуално присъствие – справочници, множество статии, хабилитационен и професорски трудове. От тази посока не сме видели никога самостоятелен превод и издаване на сериозен исторически и философски извор. Да речем, че се дължи на изследователски натюрел и лични предпочитания към типа работа. Но за кариера, която вече обхваща около три десетилетия, бих очаквал на бял свят повече творчески монографии, и то не непременно свързани с проектната дейност или кариерно-институционалното израстване. А и тук стремежът да се пазим да не сгазим лука е очевиден. Жонглирането и лавирането между много заинтересовани страни вляво, вдясно, нагоре, надолу, на запад и на изток, е “дело тонкое”, баш като Ориента. Тази осторожност може би води до настоящето упорито въздържане от публично говорене.
Сходна е ситуацията с публичното мълчание на колегата Павел Павлович. Но там е разбираемо, все пак полето му на специализация е стара арабска история, Корана и Сунната. А и на него дължим един от най-забележителните приноси на българската арабистика – статията за “Хадис” в третата версия на “Енциклопедията на исляма” е негова. Даже получи награда за книга на 2017 година от Иран, връчена лично от президента Рухани, за книгата му за ислямския термин калала, издадена в Brill. Не знам дали в точно този момент тази награда звучи като комплимент. Не знам дали беше комплимент и тогава, но какво да се прави, не всеки е Борис Христов. Всъщност, Павлович е брилянтен арабист и човекът, от когото бих искал да видя някой ден, например, самостоятелно издание на критично издържан превод на “Трактата” по право на имам аш-Шафии от IX в. Просто защото той е човекът, който може да го направи. Но едва ли ще станем свидетели, тъдява няма възвръщаемост в тоя тип работа, нито кариерно, нито финансово. Ако и да има огромна интелектуална добавена стойност. Най-малкото защото единият от начините да изградим стандартизирана терминология в полето е чрез преводи на ключови извори, последно като пример се сещам за превода на Аристотел на Иван Христов. И това е и една от причините преводът на Корана на Цветан Теофанов е толкова важен – може да не подозирате, но голяма част от кораничната лексика се терминологизира юридически в исторически план.
На филолозите съвсем няма какво да придиряме. Не може да очакваме, че Пенка Самсарева, лингвистичният колега на Професора и негов близък съратник в основаването на тукашната арабистика, ще коментира публично въпроси на арабския синтаксис, които да вълнуват широката публика. Иван Дюлгеров е наследникът на Пенка Самсарева. Отличен лингвист и наш преводач на терен в Ирак отпреди двадесетина години (където насмалко и аз да се озова през 2003 г.), даже беше ранен там. Той също страни от публичното пространство. Също в СУ е и Галина Евстатиева, но нейни изяви може да видите рядко и предимно във връзка с академичната й специализация – арабска литература, ислямско изкуство и забулването на жените, което е темата на хабилитационния й труд, изследвания на джендъра и хуриите, загадъчните красавици от Корана. Измежду лингвистите арабисти Цветомира Пашова-Салим, Христина Чобанова, Шакер Салим, Виктор Тодоров (лека му пръст!) не са публично видими, ала отбелязват невидимо, при все че постоянно инфлуенсерско присъствие, чрез учебника им по арабски, който се е превърнал вече в стандартното помагало.
Емил Джасим пък е пример за арабист извън академията със силно изявен политически ангажимент към българската демократична общност, който често разсъждава публично върху Близкия изток. По образование съчетаващ полето на арабистиката, историята и педагогиката, понастоящем учител по професия, той е един от четените инфлуенсъри и “трендсетъри” по социални медии, включително и по въпросите на регионалната история и политика.
Владимир Чуков е може би най-публично видимият арабист, без да е афилииран със Софийския университет. Можем да разсъждаваме надълго на какво дължим този контраст с останалата част от общността, до каква степен прогнозите му се сбъдват, да оспорваме трудовете му от методологична гледна точка, но той е удивително активен и голяма част от публичното говорене за исляма от експертна гледна точка дължим на него. Не е лишен от политическа адженда, съдейки и по неговото включване като част от политическата партия на Марешки към 2017 г., заедно с Маджд Алгафари, журналист и преводач. С език на ръба на популярното и журналистическото, Чуков понякога си позволява квалификации или непрецизни изказвания (преди няколко дни се чудех как тъй се говори за “печатната машина на шведа Гутенберг“3 в последната негова книга, с която се сдобих) и често без конкретни референции. Може да си позволиш подобни лапсуси в изказвания на живо, но в писмени текстове – абсолютно не. Но пък винаги предоставя свеж материал, и то много от тях от арабоезични източници и извори – все пак, образованието в Дамаск от преди 1989 година си казва думата. Автор е и на няколко монографии, в които се опитва да яхне вълната на настоящи събития или да напипа пулса на дадени конфликти – например, книги за Ал-Кайда, ислямския фундаментализъм, за “Ислямска държава” или за Израел между американския евангелизъм и шиитския джафаризъм, на книга за “Западноевропейският ислям”, както и на не особено вдъхновяваща книга за мюсюлманското право (“Философия и теория на ислямското право” от 1997 г.), от която като студенти четяхме поради липса на по-добри материали по въпроса.
На преводаческия фронт обаче липсват наследниците на Цветан Теофанов, преводач на Корана и “Градината на праведниците” на ан-Науауи. Или на Цвета Ленкова, която остава с един значим превод от арабски, но какъв! – “Калила и Димна” на Ибн ал-Мукаффа. А какво да кажем за наследници на Славян Русчуклиев, преводач на „Хиляда и една нощ“ или на „Моите седемдесет години“ на Михаил Нуайме. Или на Веселина Райжекова, легендарно име в областта на писмения и устния превод, която между 2019-2022 г. беше председател на Съюза на преводачите? Заради нея може да четем на нашия “език свещен на моите деди” ал-Джахиз с неговите “Скъперници” или “Живия, синът на Будния” на Ибн Туфайл. А и на Мая Ценова, толкова добре превела Джубран Халил Джубран и Хасан Бласим на български (въпреки че успоредно с това се налага да ставаме свидетели и на нейни публични яростни, напълно неаналитични активистки пропалестински изяви). Така и така сме подхванали преводачите от езиците на Близкия изток, трябва да споменем и иранистите. Те седят врата до врата с арабистите в Центъра за източни езици и култури към СУ, и си мисля, че имат почти толкова добри отношения с тях, колкото арабските петролни монархии с Иран. В тази връзка няма как да минем без споменаването на Иво Панов, и той бивш председател на Съюза на преводачите (2016-2019). Изключително продуктивен, наред с всичко и преводач на “Рубайят” на Омар Хаям.
За преводаческата част възлагам бъдещи надежди на колегата Азиз Таш, поет и литератор – на него дължим отличен превод на „Дълбините на въображението” от Филибели Ахмед Хилми. Ама там не се знае знае ли се дали ще видим нови преводни неща, защото часовникът тиктака. От по-младото поколение преводачи от арабски може би ще видим бъдещи успешни изяви и на една Надя Шобаш, чийто превод на “Пречупени криле” на Джубран таман излезе, но наистина времето ще покаже. Машината на времето работи по-лесно в посока бъдеще, нежели ли минало – просто се возиш зорлем на влака на времето и чакаш да настъпи утрешният ден. Ако доживееш.
Но уви, дотук Аллах не е бил твърде благосклонен и от преводаческа гледна точка на кораничния принцип, че “За всяка общност има срок” (Коран 7:34). Дотогава представителите на полето ще си седят безопасно на дебела сянка с наргиле и кафе с кардамон под шатъра на собствената си експертност. Очевидно има нужда от ново и активно присъствие, но за жалост, съдейки по медийното участие и авторитетност, арабистиката в СУ не успява засега да изгради нито преводаческия, нито публично-аналитичния капацитет да се позиционира адекватно извън тесния си кръг. А в един по-общ план винаги съм смятал, че в момента, в който академията почне твърде много да се съобразява с това “какво ще кажат хората”, ангажира се твърде много във властови игри, или се инструментализира, губи смисъла си по дефиниция. Може би поради липса на свежи ресурси, дефицит на меки и твърди умения, на страх, липса на компетенции или интерес, Аллах знае най-добре, както казват мюфтиите в края на всяка своя фетва.
Все пак полето е “сложно”, трябва да признаем, че вече цитирах и крилатата фраза от “Бялото слънце на пустинята”, съветската кинокласика от 1970 г.
Само че кое поле не е сложно?
Като че ли ИТ индустрията е много проста (особено ако говорим за електронно гласуване, примерно, за информационните услуги за военния сектор, телекомите, банките или държавната администрация). Или да говориш за историята на българското Възраждане и Македония, или за спасяването на българската еврейска общност през Втората световна война, са прости неща. Може да бъде също толкова “чувствително”, ако не и повече. Да, винаги съществува възможността някой да се обиди, да се изложиш, да спре да те харесва, да врътне финансовото кранче, да не канят вече по приеми, да не ти пращат бутилка уиски или поздравителни картички от посолствата, да влошиш отношенията си с представителите на някои религиозни общности, които да спрат да ти участват в проектите, или като цяло да останат недоволни. Па и в един по-непосредствен план все още помним злощастната съдба на Тео Ван Гог от 2004 г.
Може да си пожелаем някой ден нашенската арабистика стигне до поуката от изказването, приписвано на Стив Джобс, че ако искаш да ощастливиш всички, не бъди лидер, стани продавач на сладолед. Но тепърва предстои да го видим.
Любопитен случай е Тодор П. Тодоров, който представлява философската школа в СУ, и разработва теми около арабската философия. Има книга за метафизиката в арабското средновековие, която, доколкото ми е известно, е неговият хабилитационен труд. Ала тук имайте предвид, че изследванията на арабската философия изискват едновременно познания в областта на историята на философията и арабистична лингвистична дисциплинираност. Която арабистична компетенция колега тепърва предстои да изгради. За сметка на това от него може да чуете за Лакан и Фуко, а казват, че художественият му роман “Хагабула” е добър, което ни насочва към мисълта, че предпочитанието му е по-скоро към развиването на литературна кариера.
Ако гледаме извън СУ, трябва да посочим и Инна Рудолф, която представлява по-младото поколение арабисти, изградили се навън и на запад от София. Нямаме много такива, затова си заслужава да я споменем. Дъщеря на арабиста дипломат от старата школа Здравко Велев, Рудолф специализира в управление на конфликти, политически движения и военни изследвания, и е научен сътрудник в Катедрата по военни науки в Кингс колидж в Лондон. Съвсем прясна е и книгата й за шиитските военни движения. Диляна Минчева пък е колега, която се установи в университета МакМастър в Канада като експерт по мюсюлмански феминизъм и изследвания на джендъра, след като преминава през културологията и арабистиката в СУ.
Димитър Къцарков е академичен проеврейски глас от младежта (ако аз съм аршина де), също изграден предимно извън пределите на татковината. Колегата използва иврит, което го прави интересна и различна добавка към общността, все пак е специализирал в Израел. Започнал като част от “Консерваторъ”, отдавна се е еманципирал от властната, насилствена маскулинна прегръдка на българския консервативен кръг, но беше кандидат за депутат от ППДБ. Понякога ще откриете негови статии в медии, като цяло може да го четете и в профила му във “Фейсбук”. Оттам ще да научите доста неща за Израел, ала имайте предвид, че някой го беше нарекъл “ционист на годината”. Възприема се като ученик и последовател на дипломата Димитър Михайлов от старата школа.
В НБУ има изследвания по Близкия изток и исляма под шапката на Департамент “Средиземноморски и Източни изследвания”. Там са Мариана Малинова, арабист, чудесен преводач и специалист по средновековното преводаческо движение, и Велин Белев, добър арабист с интереси към суфизма и отличен фотограф. Впрочем, на него дължим превода на „Избавителя от заблуждение“, фундаментален текст на ал-Газали като част от докторската му дисертация. Но и двамата предпочитат да стоят встрани от светлината на прожекторите. Пак в НБУ е Евгения Иванова, антрополог и балканист, който пише за тукашните лица на Мохамедовата вяра на терен, има няколко книги. Споменаването на антропологичната призма към исляма не може да мине без Антонина Желязкова, известна с концепцията за “спешна антропология”. Директор на Международния център за малцинствата и културните взаимодействия (ИМИР), хоноруван преподавател в СУ и НБУ, тя е един от стожерите при отразяването на исляма на балкански терен от 1990-те години насетне.
От гледна точка на сигурността също има академичен ресурс, който отразява процесите в мюсюлманските общности.
Тъй де, някой трябва да пише за тероризъм и да се занимава с рисковете, помним нуждата от експертен потенциал покрай делото за радикализъм срещу имамите в Пазарджик отпреди години. Татяна Дронзина от политологията в СУ пише за радикализацията (книга от 2023 г.), тероризма, че даже и за жените в ислямска държава (едноименна книга от 2016 г.). Искрен Иванов, също от политологията се изявява предимно с коментари относно управлението на конфликтите в Близкия изток, заставайки на умерени произраелски позиции. Струва ми се, че трябва да споменем и един Тихомир Безлов, анализатор от Центъра за изследване на демокрацията, експерт по сигурност и престъпност, и лектор в Софийския университет, Академията на МВР и Дипломатическия институт към Министерството на външните работи. Понякога може да натъкнете на негови материали относно приходите на Главното мюфтийство, например.
Ивелина Карабашлиева-Дундакова е професионалист по темата за терористичните заплахи, но за жалост много рядко може да я четете някъде навън от професионалните й занимания в МВР. Бивш стратегически съветник към Националния координатор за борба с тероризма и за сигурността (NCTV) към Министерството на правосъдието в Хага, от 2016 г. година е служител в нашенското МВР, че беше дори и зам.-министър 2023-2024 г. Интересното е, че споделя една институционална шапка като асоцииран изследовател с Владимир Чуков в Центъра за изследване на екстремизма и тероризма към Военна академия “Г. С. Раковски”, където наред с други експерти, увенчани с регалии на проф., д-р, полк., подполк. и комисар, откриваме и Клара Тонева, дбн (доктор на богословските науки). Тя заема щатна позиция в Богословския факултет на СУ, където е преподавател от много години. Тонева е тамошният специалист по ислям с дисертационен труд за доктор на науките, посветен на доктриналното противоборство между християнството и исляма по Йоан Дамаскин (“добре дошла, Троеручице!”), и дисертация за положението на мюсюлманската жена в съвременния ислям. Ако някой си мисли, че православно богословие, история на исляма и контратероризъм, една модерна интердисциплинарна “троеручица”, не могат да бъдат събрани в едно, ето ви живото опровержение. Към лоното на нашенската Военна академия принадлежи и Йордан Баев, който има книга за българо-израелските отношения и близкоизточният конфликт. Не съм я чел.
Гергана Йорданова от Висшето училище по сигурност и икономика в Пловдив пък е пример за изследвания на ръба на шариата и сигурността чрез проучванията й в областта на мюсюлманската система за превод на пари (хауала), за която има публикации и цяла монография. И тук за куриоза ще спомена, че бившият ни главен прокурор Иван Гешев също се отърква в областта на изследванията на исляма чрез негови публикации като докторант в ЮЗУ по темата за превеждане на пари чрез системата хауала.
Тъй че – следете и хората, които работят в институции като МВР, прокуратурата, Военната академия, ДАНС и други подобни. Ако и да не принадлежат изначално към арабистичното поле, от тези храсти понякога изскача някой (шариатски, сигурно обрязан) шавлив заек със свой оригинален принос към изследванията на исляма, естествено, оцветен методологически и идеологически от особеностите на биотопа, който го е пръкнал.
Имаме обаче отлични изтоковеди на дипломатическото поприще.
Там обаче поради особеностите на професионалните им занимания не бихме очаквали видими публични аналитични изяви. Киряк Цонев, лека му пръст, освен дипломат от старото поколение, изследовател на българо-арабските отношения и писател, беше и отличен преводач. От негово име излезе преводът на “Хиляда и една нощ”. Макар и да се говори, че основната част от превода е дело на починалия преди Киряк Цонев гениален преводач арабист Славян Русчуклиев. Здравко Велев, лека му пръст, Венелин Лазаров, Александър Олшевски и Ангел Орбецов, впрочем, иранист, не арабист, са също пример за старата школа, получили образование в СССР.
Димитър Михайлов, освен, че е доктор по стара арабска история, изключително деен и ерудиран, е също и хебраист. Бил е посланик в Израел до 2018 г., след това в Йордания и Катар. Има поне две книги, които са ми известни. Пламен Цолов, ръководител на мисията ни в Мароко, също е арабист с широки интереси. Но няма да го видите да пише много или да се появява, освен в кратки включвания като “Мнението на дипломата” в тази книга за Сирия. Славена Гергова (понастоящем посланик в Израел), Деян Катрачев (посланик в Египет) и Петко Дойков, и той автор на книги за Близкия изток, допълват арабистичната кохорта, напъхана в костюма на дипломатическата бюрокрация. Съжалявам, че Камен Величков, изключително образован и аналитичен ум, не се решава на публични участия. Беше дипломат в Израел 1990-те, външнополитически съветник на президента Желев, после посланик в Нидерландия. Но за мълчанието му може и да има професионални и лични причини. Мирослав Зафиров, бивш дипломат от ООН и част от дипломатическата академия на ОАЕ, завършил история на Близкия изток в Санкт Петербург, е арабист с голям опит на терен. Доста активен е в интервюта и човек може да научи много от тях, например едно от последните неща, които слушах за Иран и иранската държавност по БНР.
Разбира се, не всички дипломати, които работят в Близкия изток и арабския свят, са арабисти по образование, но участват в публичното говорене в полето по силата на професионалния им опит. Ето например един Николай Младенов с дълъг опит в региона, последно избран през януари 2026 за водещ пратеник на Съвета за мир за Газа. Измежду дипломатите Милен Керемидчиев също се появява по медиите, все пак е учил Кувейт, бил е зам.-министър на външните работи около 2007 г. и наш генерален консул в Дубай, и беше изкушен от политиката, че даже и от партията на Слави Трифонов. Любомир Кючуков, бивш зам.-министър на външните работи и посланик в Лондон отпреди години, допълва представителите на дипломатическата общност, които активно се ангажират в публични коментари на международното положение, в това число и Близкия изток. Тодор Тагарев като военен експерт и политик, заемал поста министър на отбраната, коментира специфично политически теми във връзка с конфликтите в Близкия изток. Струва ми се към подобен профил на военни експерти с участие в политиката принадлежи и един Велизар Шаламанов, заемал постовете на министър и зам.-министър на отбраната, който понякога коментира региона и участва в координацията на кризисния щаб за прибиране на българите в затруднено положение от Близкия изток тази година.
Боян Чуков, и той бивш дипломат и офицер от разузнаването (не знам дали има бивш такъв), понякога отразява Близкия изток и мястото му в световната политика. Ама него го четете за куриоз, ако искате да надзърнете в бездната на разузнавателните дискурси от старата школа. Все пак кой друг може да измисли книга със заглавието “Матрицата отвътре”? Звучи малко като Елрондовото “Аз бях там, Гандалф. Бях там преди три хиляди години”. В случая червеният „Елронд“ е идеологически жив фосил от епохата, когато говоренето за исляма и религиите ставаше под строгия надзор на Партията и службите. Спомнете си само едни Николай Мизов и Бончо Асенов, шампиони на кръжока по научен атеизъм, сплавен с апарата на Държавна сигурност.
А природата не търпи празно пространство, са казали по-велики от нас умове.
Пазарът на идеи се обживява допълнително от по-младите и активни анализатори от новото поколение. Те са отраснали в ерата на Web 2.0-3.0, смартфоните в джоба и социалните медии. Младите, младите, те да са живи!, ама те докато са млади спрямо мен, са стари спрямо най-младите, та тука малко по Аристотел, всяко нещо е по средата между своите крайности отгоре и отдоле.
Тази група анализатори, особено активни сега, понякога споделя една характерна черта заедно с неарабистите между дипломатите и другите участници. Не знам как носиш регалиите на анализатор на Близкия изток без да владееш поне един от езиците на региона (арабски, персийски, турски, иврит, кюрдски, примерно). Абсолютно задължително в моите очи, но и без това някои си мислят, че съм филолог, защото съм бъхтал граматика и речници на арабския през руски и английски, и съм работил като преводач в чужда дипломатическа институция в София. Само че не се определям нито като филолог, нито като преводач.
Няма как да обработиш дневника на един Бен Ладен, примерно, или намерените документи на “Ислямска държава”, без да боравиш с езика на Пророка, съжалявам. Локални арабски вестници, радиостанции, телевизии, новинарски уебсайтове – забравете. Няма как да слушате петъчната проповед по радиото в Газа, примерно. Арабски форуми, дето суннити хвърлят плюнки срещу шиити – забравете да ги четете. Групи в социалните медии на местните езици – довиждане. Портали за фетви на арабски – абсурд. Да не говорим за разбирането на предмодерни реалии и термини, където все още дори и изкуствения интелект, който използвате за превод на общо съдържание, не може да ви помогне. Но хайде да не очакваме твърде много, че и без това “човечеството не може да понесе твърде много реалност”, е казал любимият ми Т. С. Елиът. Та като няма риба и ракът е риба, е казал народът или, ако трябва да употребя един термин от мюсюлманското право, “колективният иснад”.
Мартин Табаков е такъв пример за доста ясно заявено анализаторско присъствие от това средно поколение. Наричам го средно поколение, защото е горе-долу моето, а аз нито съм от старите институционални мастодонти, нито съм тик-токър от поколение “З”, малко съм “на попрището жизнено в средата”, че даже и попревалил. Ерудиран, свръхпродуктивен и витиеват, колегата Табаков си пада маниерно реторичен, понякога твърде много за вкуса ми. А времената, когато словесната усукана претрупаност печели широк фронт от последователи, са минали отдавна, останали са някъде в историческия зев между Цицерон и Викторианска Англия. Също проявява обществено-политически амбиции. Все пак беше член на клуба “Консерваторъ” и съветник към политическия кабинет на Даниел Митов в неговото амплоа на външен министър преди години.
В противовес на витиеватата аналитичност, блогърският тип журналистика и говорене за Близкия изток си имат едно име – Руслан Трад. На него дължим и приноса към онлайн журнала De Re Militari, както и изключително активни, да не кажа хиперактивни, медийни изяви. Без съмнение съумява да събере и обобщи редица разузнавателни данни и кратки новини, особено що се отнася до тактическа военна информация и политически детайли. Но, Боже мой!, Аллах!, как може, например, да напишеш книга за войната в Сирия (“Убийството на една революция”), или да си коментатор и анализатор на Близкия изток, без да използваш активно арабски? Опирането на вторични и третични преводни източници винаги те бави и обрича на зависимости, които отнемат от аналитичната ти задълбоченост. А и е добре да размислим, че негови критици, връстници и бивши съмишленици като представителя на сирийската диаспора Дахер Дахер периодично го обвиняват в защита на джихадистите в Сирия и манипулация на информация.
Самият Дахер, впрочем, е пример за инфлуенсер относно разбирането на политиките в Близкия изток, активен, клонящ към застъпничество за властта в Сирия преди падането на Башар ал-Асад, както и защитник на християнската общност там, свободно боравещ с арабски (едно изключение сред коментаторите). Пада си твърде напрегнат и изнервен за моя вкус на водене на разговор, което също намалява аналитичната му стойност и го прави труден, дори невъзможен за диалог, питае изключителна неприязън към Израел и много лесно реагира изключително крайно. Но при всички случаи, ако може да понесете изключително емоционално незрелия патос, предоставя храна за размисъл, често пъти от кухнята на арабската общност или медии. Още по-вляво седи и Мариян Карагьозов, анализатор с докторат от БАН, специализиращ по история на Балканите. Като си говорим за проарабския, пропалестински лагер, следете и Ралица Трифонова, когато успеете да откриете нейни материали – тя е специалист по финансови санкции. Между това може да разберете как изглежда една пропалестинска, промюсюлманска, понякога дори активна про-Хамас и антиизраелска гледна точка, но кой е казал, че да си седите в ехо стаите е непременно добро.
Тук трябва да спомена и един тип публично представяне на Близкия изток, което е встрани от академичните и анализаторските усилия, но оказва изключително силно влияние върху формирането на нагласи и опознаването на културата на региона, както и върху формирането на устойчива общност. От 2009 година кинофестивалът „МЕНАР“ има за цел да запознае българската публика с културата и традициите на мюсюлманския свят и го прави с удивително постоянство. Вече превърнал се в културна институция, фестивалът е организиран от Здравко Григоров и Ангел Хаджийски, известни като сдружение „Позор“.
Журналистическият фронт също може да сложи на масата кулинарен фюжън.
Там участниците носят по няколко шапки едновременно – журналисти, анализатори, политически инфлуенсери. Не може да минем без споменаване на Мохамед Халаф. Вероятно защото е с арабски произход, роден в Ирак, много често го канят и списва аналитични материали, последно даже за иранските писателки. Много недолюбван вляво е, тъй като като цяло има атлантическа, прозападна ориентация, та от една проарабска, проруска, пропалестинска гледна точка може да изглежда като апостат. Като хоноруван преподавател в СУ с курсове по Близкия изток, медиите, глобализацията и сигурността, той е и автор на книги (“Фауда – колапсът на Близкия изток” и “НЕподчинение, Ислямът на реформаторите”). Все си мисля, че трябва да поработи върху устния си български език.
Георги Милков е другото дългогодишно присъствие на полето. Не говори арабски, но има изключително богат опит и голяма видимост при отразяване на региона на Северна Африка, Близкия и Среден изток на терен. Заема откровено проарабски и антиизраелски позиции. Разказва увлекателно за широката публика, изявява се и като автор на популярни пътеписи и мемоари. Води и предаването “Религията днес” по Националната телевизия, онова, което замести “Вяра и общество”, прекратено като формат при предишния му водещ Горан Благоев. Това, както и щедрите възможности през годините да пътува из Близкия изток, ако трябва да си позволя лично подозрение, създава впечатление, че е институционален и държавен храненик. Което е тлъстата муха в меда на заявената експертност.
Светослав Иванов, награждаван и изключително видим (от много години известен като водещ на предаването “120 минути”) също се фокусира върху Близкия изток, има филми и книги за региона. Следя понякога предаването му, особено коментара на водещия, който се поднася със сериозен тон на фона на драматична музика. Последно попаднах на отзива му за книгата на Чуков за евангелизма и джафаризма, който е намерил място на задната корица на изданието. В който отзив незнайно защо началото възпроизвежда част от увода на автора, но “Съвършенството принадлежи единствено на Аллах” (العصمة لله وحدة), казва старата поговорка.
Севда Шишманова като журналист има дългогодишен опит в отразяването на събитията в Афганистан, Пакистан, Ирак, Турция, имаше добри материали и документални филми, вече останали доста назад в миналото. Като че ли истинският арабист сред журналистическата общност си остана един Иво Инджев, но той също принадлежи на старата школа, само че с ясен антикомунистически, произраелски и антируски уклон. Калоян Константинов, главен редактор на News.bg и представител на едно по-младо поколение, стои от по-различна страна на бариерата. Без да е арабист, работил е на терен, познава добре Близкия изток, особено Иран, и може да научите доста неща от анализите му. Ако успеете да отсеете фактите от личната позиция. Като го четете, например, твърде бързо научавате за неприязънта му към Израел, например. Наскоро (април 2026 г.) защити докторат за отношенията между Иран и Балканите 1990-2021 г.
Юлия Ал-Хаким също се вихри в полето, има изяви във вестник “Дума”. Там четете не с едно наум, ми с пет. Ако английският израз “with a grain of salt” (“със зрънце сол”) описва препоръката ми към вас, тук ще имате нужда от цяла торба. Но няма лошо човек да излиза от време на време от собствения си балон. Въпросът е къде ви е границата на хигиена или интерпретативен толеранс. При мен явно беше прекрачен, защото отдавна спрях да я следя. Тъй като така и така гледаме лявото, Елена Йончева години наред отразяваше региона на Близкия и Среден изток, включително и в доста филми, но след отдаването на политическа кариера не предлага ново съдържание.
От по-новите лица, пак вляво, но без да има общо с вестник “Дума” и БСП, опазил Господ (и Аллах)!, седи Мария Черешева, която носи едновременно журналистически и активистки шапки. Разследванията й за трафика на бежанци през българската граница са интересни, но активистката адженда с оценъчен патос и експертната гледна точка стоят винаги в динамично равновесие с непредсказуем превес ту на едното, ту на другото. Все пак прави и ляв подкаст (“Денивелация”) с Димитър Кенаров, друг наш самоопределящ се като ляв интелектуалец, журналист, поет и писател, който заема явно антиамерикански позиции (въпреки че дълги години е живял и работил в САЩ, “неговата втора родина”, по негови собствени думи), и откровено недолюбва политиките на Израел в региона. Към недолюбващите Израел и ревностни застъпници на палестинската кауза може да добавим и Диана Хюсеин. Критиките срещу Израел се допълват и от Виктор Лилов, книгоиздател и процудент. Впрочем, и той завършва арабистика навремето, но става по-известен като активист в областта на правата на малцинствата и ЛГБТ общността. Пак по въпросите на малцинствата, но с фокус върху бежанците от Близкия и Среден изток, е Диана Димова от Фондация „Мисия криле“.
А Капка Тодорова, понастоящем живееща в Германия, извървя път към много ясно произраелски гледни точки, и тя на ръба на пропагандното. Тайфур Хюсеинов е добър (откъм качество на работата, не знам дали е “добър човек”, разбира се!) журналист, който отразява предимно процесите в Тюркие. Така и не мога да свикна с новото име на Турция, но той се изявява по различни медии и дава полезни перспективи. Като говорим за познаване на Тюркие, и с кратко завръщане към академията, Димитър Бечев си струва да се проследи. Владимир Митев пък е много самобитен журналист в полето, който говори румънски и персийски, и съответно поддържа блогове за българо-румънските отношения и тези с Иран („Мостът на приятелството“ и „Персийският мост на приятелството„).
Смятам, че във връзка със журналистиката и обществения активизъм тук трябва да спомена и Абдулрахман ал-Халиди, от години задържан от ДАНС, саудитски дисидент, чийто материали понякога излизат по български медии и предоставят просаудитска и антииранска призма на размисъл. Той поне може да черпи информация на арабски от съответните източници, идвайки от региона. Константин Вълков, дългогодишен програмен директор на “Дарик” до 2025 г. и понастоящем Директор “Специални проекти и външни партньорства” в НБУ като един универсален коментатор, клонящ вдясно (“капиталист”, по негови думи по време на откриването на изложбата му със снимки на Женския пазар в София от ноември 2025 г.), също обича да отразява процесите в тази част от земята. Там впечатлението ми е, че сериозната аналитичност се смесва с лайфстайл говоренето и инфлуенсерството.
Което ме навява на мисълта, че имаме и една тълпа от публични авторитети, почти като философската тайфа от Лукиановите “Диалози”, които не пестят щедри коментари, просто защото се изживяват като католически doctor universalis. Ако и да яхват вълната на горещите политически събития и да коментират какво се случва “По света и у нас”, те няма да намерят подробно място в този преглед, доколкото основният им ресор не са въпросите на Близкия изток и исляма. Вземете например един дълговечен (почти като управлението на Рамзес II) яркочервен шаман Андрей Райчев, Явор Дачков, изключително жълтият пропагандист и корифей на “Гласове”, от когото пахне на русофилска партенка, и Александър Симов, пак със сходен оттенък и мирис.
Или седящи вдясно политолози и анализатори като Явор Сидеров, Огнян Минчев, Георги Харизанов, добавете и убогия откъм “експертиза” Кристиян Шкварек. Всички те имат какво да кажат, просто защото се изказват за всичко. То на същия принцип аз мога да се изказвам и за ремонта на асфалта по пътя между моето село и съседното. И съм го правил де, даже и съм подавал сигнали наживо към АПИ, “Добър ден, АПИ, тук едни хвърлят асфалт с лопатата в кална яма, това не е добра практика за ремонти, по поему”. Което почти ме прави експерт по ремонти на пътища, нали?
Та като гледам, на журналистическия фронт не успяваме да произведем и нашенския Томас Фридман. Но да не не бъдем твърде строги, защото Евангелието казва, че с “с каквато мярка мерите, с такава ще ви се мери”.
Накрая, но не по важност, както казва клишето.
Да не забравяме и гласовете на самите етнически и религиозни общности.
Те се чувстват съпричастни с процесите в Близкия изток по исторически, географски, идеологически и идентичностни причини. Следете изказванията на Главния мюфтия на нашенското Мюсюлманско вероизповедание Мустафа Алиш Хаджи. Ариф Абдуллах е публично активен като академично лице на мюсюлманската общност, записва видеа и участва в университетски формати, включително и като хоноруван преподавател в НБУ и СУ. Еврейската общност е представена основно от две организации – Централният израилтянски духовен съвет и организацията на евреите в България “Шалом”. И двете институции поддържат страници в социалните медии. “Шалом” са изключително активни в публикуването на позиции относно значими събития в България и Близкия изток, понастоящем председател е Алина Леви. Предишният, Александър Оскар, е изключително гласовит онлайн. Максим Делчев, председател на духовния съвет, също е активен публично. Трябва да добавим и София Коен, която представлява една вътрешна, произраелска гледна точка, когато става въпрос за войната в Газа и Иран. Не забравяйте обаче, че гласовете на общностите често пъти, колкото и понякога да бъдат аналитично структурирани, самите те представляват вътрешна гледна точка и често вход за по-нататъшен анализ и наблюдение.
След изреждането на този списък “поколения”, за които арабският има термин – табакат – пейзажът не е толкова скучен, нали?
Както обичам да казвам, положението с отразяването на Близкия изток, арабския свят и исляма тук е малко като в протестантското малцинство в татковината. Общността е малка, но за сметка на това изключително фрагментирана и поляризирана. Ако се заиграем с кулинарната метафора, масата ни прилича на файн дайнинг ресторант по броя ястия и тяхното количество, не непременно и по качеството. Или да снижим още малко нивото, на кулинарен кър-карашък по подобие на българската кухня от Възраждането. Там станалият традиционен боб споделя място на трапезата с “таук кебабѫ” и “бутовете по вестфалскый маниер”, по кулинарната книга на дядо Славейков от 1870 г.
Знам, знам. Веднага ще питате защо не съм следвал по-систематичен и строг подход в изложението си, който се разгръща исторически. Или защо “поколенията” не са по-прецизно групирани в по-ясно отличени области – по специалности ли, по основна институция на афилиация ли. Къде започва и свършва Близкия изток? Защо тюрколозите са малко? Не трябва ли да включим и историците на Балканите и Османската империя? Къде са индолозите и хората, които се занимават с Пакистан и Афганистан, или с бившите съветски републики? Няма ли да има повече православни? Или блогъри и пътешественици? Вечното „може ли да не е в такъв стил“ и „защо има повече от това, а по-малко от онова“? Може би и най-огрубеното “Защо мен ме няма”? Или защо няма достатъчно за мен? Или защо точно това?
Да не ставаме като децата от Евангелското “Свирихме ви, и не играхте; ридахме и не плакахте”. Идеален свят няма, освен ако не сте Платон. Сигурно и читателите на Диоген не са били доволни и са имали методологически или съдържателни забележки. Гледайте на настоящия текст като част от един по-голям, потенциално безкраен списък по смисъла на едноименната книга на Умберто Еко. А и както била казала Нобеловата лауреатка Тони Морисън, ако има книга, която искаш да прочетеш, но все още не е написана, ти си този, който трябва да я напишеш.
И тук е времето и мястото да се извиня на всички, които съм пропуснал.
Може да си мислите, че не ви смятам за достатъчно значими, ала не го възприемайте непременно като проява на римското damnatio memoriae, колкото и някои да си го заслужават. Ако толкова държите, гледайте на неспоменаването като възможност за подобрение и за мен, и за вас, както казват индустриалните рамки на Международната организация по стандарти. В крайна сметка, ето, тук не споменавам и себе си. Именно защото този текст не следва плътно Диоген, който ни занимава с личността си като част от философските dramatis personae. Даже прекалява. А прекомерността (първо написах “прекоремността”), е вредна, пак според автора на “Живота на философите”.
Сега да се върнем към Аристотел.
Диоген може да говори зле за него, ама „Свойствата на животните“ на арабски от XIII в. го изобразява в една много по-достолепна светлина.
