Тук мисля, че двама души ще ме разберат, единият от които съм аз, а другият сигурно го има някъде, ама едва ли, дето бил казал Пената, легендарният Стратег, лека му пръст, „и оня третия и четвъртия, дет не му помня името“.
Фалшивите докторати никога не са били по-близко, а пък вие, дето сте средното поколение научни работници между това на соца и сегашното, се сърдихте навремето за закона на Сергей Игнатов, заради който масово щели да се произведат доктори, някъде там по пътя се премахна и Светая Светих на академичната бюрокрация, ВАК, демек.
Смешен плач на фона на това, което вече се задава.
То е като в оная песен на моите любимци от Мейдън,
The impending disaster it looms
And the whole of the village is doomed
Демек, голямото а̀ко надвисва, аха-аха да удари вентилатора, както казват на английски, и цялото село е обречено, академичното село де. Дето е като олимпийското, ама академично.
Но почвам да разбирам защо някои колеги от академията, които никога не са бъхтали сериозно съдържание от стари извори на оригиналните езици, ръкописи и на терен, се притесняват за позициите си.
От няколко дни гледам калиграфски албуми, нещо, което съм правил през последните 28 години, кои добри, кои лоши. Човек трябва да подхранва калиграфския си вкус с всякакви образци, за да може да изгради добър критерий. Необходимо, но не достатъчно условие.
И ето тук любимия ми шрифт сулюс, само че в източен, персийско-индийски вариант. Ръкопис Garrett no. 102Ge от колекцията на Принстън, фолио 13а. Всъщност, не изцяло по моя вкус, малко дървено и несръчно, но интересно изпълнение.
На подписа чета, че е написано (машакаху) от някой си Мухаммад Бади’ ал-Исфахани (от Исфахан ) през 1121 година по хиджра, т.е. някъде около нашата 1709 г. На първия ред има басмала, т.е. формулата „В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!“. На втория има известно предание, което се приписва на зетя на Пророка, Али ибн Аби Талиб, и гласи: „Трябва да имате красив почерк, защото той е измежду ключовете на препитанието“. В някой друг свят, да. На третия ред е подписът на писаря, гореспоменатия калиграф от Исфахан.
А тази интерпретация на сулюс стои доста на изток, калиграфът е от Исхафан, но в крайна сметка надписът се приземява в индийски албум.
Вижте как изглежда една басмала в по-късния, станал вече класически, османски вариант, представете си го географски по средата между Магреба, Персия и Индия. Изписана е от Мустафа Халим Озязъджъ през XIX в. и днес е част от колекцията „Сакъп Сабанджъ“.
На запад нещата изглеждат по-различно. Вижте сулюс в Северна Африка. Отново басмала, този път от учебник по магрибски шрифтове на Мухаммад ал-Муаллимин, издание на Министерството на религиозните дарения и ислямските дела в Мароко през 2012 г.
Хубаво, казвам си, я да подбъзикна изкуствения интелект.
Тъй като работя за международна ИТ корпорация, имам шанса да използвам платен абонамент. Да ми направи сравнение между османския и индийския вариант на шрифта сулюс.
Машината го взе присърце. Разля се. Направо като курсова работа в арабистиката стана. Или като семинар в културологията.
Направи таблици, точки, подточки. Ужасно досадно и наукообразно, може да си го свалите оттук. Даже цитирало и източници.
Но пускам само обобщението.
Няма да коментирам съдържателно резюмето, тук не целя това. Въпреки че е забавно човек да поразсъждава върху основанията на определения като „съвършенство чрез ограничение“, противоставено на „експресивна адаптация“ и „културни приоритети на своята цивилизация“.
А накрая предлага „да ми направи визуално сравнение“.
Ми хайде. Давай.
Произведе нещо. Изфантазира го. Гледам го и ми прилича на татуировка на батка по Черноморието. На бицепса или на гърба.
Отляво, казва, османски сулюс, Отдясно индийски. Подредена работа, пригледна.
Само че пише пълни глупости.
Не пишете такива неща. Не ги четете. Не им вярвайте. Ни от езикова, ни от визуална гледна точка.
На това, което е „османски“ сулюс чета нещо като „саммиму ли-ллах ар-рахбаку л-лах“, примерно. Направо си е правдоподобно. Ако не четеш арабски. На това вдясно даже не смея да гадая. А не е като да не съм виждал калиграфия. И, естествено, пускат ни по мазната пързалка на липсата на ангажимент спрямо ценностна оценка.
Това си е направо за отлична оценка като за курсова работа. Само да не разбира човек от материята. Тогава е смешно. Но не много. Защото изглежда правдоподобно, без да е.
Лека нощ, че още си суша чорапите на радиатора. Все пак днес по новините казаха, че „не бива да се предприемат пътувания, освен по крайна необходимост“, а пък аз взех че предприех.