„О, мюсюлманино! Зад мен има юдеин, ела и го убий!“: за ислямския антисемитизъм и един хадис – inscriber

Тази вечер явно всички са се наговорили да злоупотребят с „бизнес мрежата“, за каквото се представя LinkedIn

Поводът е арестът на палестинската активистка Ахед Тамими след нашумелия случай на атака срещу израелски войници. Случката става и причина за надигането на медиен и социален шум относно несправедливостта на израелската държава спрямо палестинците. Попадам на част от изражението му под формата на публикации от западна активистка, защитничка на правата на палестинците, която обвинява „нелегалната израелска държава“ в „геноцид“ и „апартейд“, докато публикува редовно новини относно положението в съда, където се води дело срещу Ахед, как тя е „истински борец“ и пр. Под една от публикациите съзирам отдолу редовната тълпа от араби и мюсюлмани, които използват това като трамплин към вентилиране на редовната им омраза към „ционистката държава“, пословичното „ционистко образувание“ (ал-кийан ас-сахйуни).

Правя грешката да коментирам

Това отприщва вълна от коментари със съдържание, сходно на това върху изображението отляво. Набързо се озовавам с членство в тълпата „зли ционистки сатанисти“, „мръсна измет“, „педофили“, „изнасилвачи“ и „расисти“. Явно това е толерантен израз на солидарност с онеправданите, защитавани от русите западни активист[к]и, под чиито публикации се засичаме.

И както често става в подобни случаи, публикацията отхлупва капака на врящата тенджера под налягане, в която бълбукат ред въпроси. Дали Ахед е справедливо арестувана? Каква ще бъде съдбата й? До каква степен палестинците са склонни да използват собствените си роднини като медийно оръжие? Защо западните активистки [да, тук ударението е върху женския род, заради исляма и отношението му към жената], се наемат да защитават хора, които не биха ги търпели незабулени в обкръжението си дори и за миг? Дали някой си прави труда да мониторира палестинските медийни дискурси спрямо еврейската държава? Но това, което ме вълнува – и периодично, някак неизменно изплува на повърхността в такива моменти – е малко по-различно.

Ожесточението на арабския и ислямски антисемитизъм

Като че ли има същностни възражения към еврейското, без значение неговите вторични измерения, характеристики, политики. И при сблъсък с него реагира неотменно по един и същ начин. Да сте се натъквали на проучването на „Антиклеветническата лига“ (Anti-Defamation League) относно антисемитските настроения в държавите по света? Основана през 1913 г. в САЩ, организацията има за цел да се противопоставя на проявленията на антисемитизма по света чрез разнообразни инициативи. Проучването е проведено през 2014 г., актуализирано през 2015 чрез добавянето на нови страни, и цели идентифицирането на антисемитските настроения чрез т.нар. „антисемитски индекс“, изработен въз основа на разпространени 11 на брой стереотипи спрямо евреите. Ако погледнем към цифрите, виждаме интересен регионален поглед:

Отдолу нагоре, най-нисък е процентът на споделящите антисемитски възгледи в Океания: 14. После идват САЩ с 19. Сетне Азия – 22, над тях са Субсахарска Африка с 23, Западна Европа с 24, Източна Европа – 34. И начело на класацията със смазваща преднина, с повече от вариацията между Океания и Източна Европа, с цели 40 пункта над Източна Европа, е Близкият изток и Северна Африка – 74 процента. В България 44 процента от населението „хранят антисемитски нагласи“, което пък ни поставя над средното за региона.

Краткото обобщение съдържа още интересни данни, посветени на специални проучвания сред мюсюлманите – относно корелацията между степен на образованост и антисемитски нагласи (при мюсюлманите е обратна спрямо християните и атеистите), мненията на мюсюлмани в шест европейски страни, сравнени с общия показател за страната (68 процента сред мюсюлманите в Белгия, сравнено с 21 процента общо за държавата), съответно 49 срещу 17 за Франция, 56-16 за Германия и пр.

При цялата им многозначителност, социологическите резултати не са основната ми тема тук. Не са и отношенията между евреи и мюсюлмани през столетията. По тази тема мога да препоръчам отлични четива като „Евреите на исляма“ на Бърнард Луис¹ или пък по-обхватната „Енциклопедия на евреите в ислямския свят“². За колегите с професионален интерес към темата „Библиография за евреите в ислямския свят“³ представя обзор на съществуващите първични и вторични източници. Библиография на изследвания по въпроса може да откриете и тук, съставена от Джоузеф (Юсеф) Мери, или пък относно „евреите при класическия ислям“ на Рос Бран. Ако търсим теологичните основания за мюсюлманското отношение към евреите като част от „защитените“ (реално „покровителствани“, в смисъл на „поставени в неравностойно положение“) хора“ (ахл аз-зимма), може да открием добри кратки справки в „Енциклопедията на исляма“⁴ или „Енциклопедията на Корана“⁵. А за по-изкушените от изворови текстове „Изгнание в Магреба: евреите под ислямско управление. Извори и документи (997-1912)“⁶ е направо безценна.

Предпочитанието ми обаче винаги е било към религиозната норма, доколкото тя притежава идеален, по-устойчив характер спрямо практиката. А основните извори на ислямската норма – Корана и Сунната – са щедри на препратки към „юдеите“ (ал-йахуд). Разлиствайки произволно копие (мусхаф) на мюсюлманското Писание, откриваме, че общността на „синовете Израилеви“ (Бану Исраил) се ползват с противоречиво внимание от страна на Пророка Мухаммад. От една страна, отделя им се специален статут на „хора на Писанието“ (ахл ал-Китаб) (Коран 2:121, 3:113, 3:199), получили Тората и Писанието (5:44, 40:53, 45:16), причислени са измежду „онези, които вярват“ (2:62), самият Мухаммад е напътен да се обърне към „дарените с Писанието“ преди него (10:94), за тях се говори като „обсипани с благодат“ от Аллах в миналото (2:47, 2:122). От друга, изрично се препоръчва правоверните да не вземат ближни от „дарените с Писанието“ (5:51, 5:57), те са обрисувани като прокълнати от Аллах, превърнати в „маймуни и свине, служещи на сатаната“ (5:60), обвиняващи Аллах в стиснатост, отново прокълнати, „разпалващи огън за война“, „сеещи развала по земята“ (5:64), „лукавстващи“ (3:54), изопачаващи Писанието, хулещи религията (4:46), „измъчвани от Аллах заради греховете им“ (5:18), „сред хората, най-силни по вражда към вярващите, са юдеите“ (5:82).

Ако говорим за Сунната, анализът на антисемитското съдържание там, направен от Жорж Вайда (поч. 1981) през 1937 г. все още притежава емблематична стойност⁷, сканирано копие ще откриете тук. От по-новите изследвания излязлото под редакцията на Андрю Бостъм си заслужава⁸. Студията от съставителя, посветена на „Антисетимизма в хадисите и ранните мюсюлмански биографии на Мухаммад: мотиви и проявления“, може да бъде открита тук.

Моят принос днес е по-скромен. Измежду целия изворов материал се спирам върху една конкретна извадка от основните нормативни текстове на исляма. Бърз поглед към Сунната ме убеждава, че

Хадисното съдържание често полага ислямското отношение към евреина в есхатологична рамка

Това може би озадачава, защото повдига въпроса „е ли нормално поведението на един вярващ да бъде обусловено от есхатологичен мотивационен фактор“. Прибягването до есхатологични основания за действие в настоящето проява на „фанатизъм“ ли би било, или проява на верски интегритет, който възприема насериозно текстовете на вярата си, независимо дали са исторически или есхатологични? Предоставя ли ни есхатологията на една традиция ключ към разбирането на политически действия в настоящето? Или напротив, позоваването на подобен аргумент представлява насилена, неестествена, нелогична инструментализация на религиозния текст за политически цели? Ако трябва да бъдем по-конкретни, предоставя ли ни разглеждането на Корана и Сунната ключ към основанията на една „Ислямска държава“ да именуват списанието си „Дабик“, или на един Бен Ладен, позоваващ се на „черните знамена от Хорасан“? Възможно ли е да разглеждаме призива към джихад в светлината на наближаващия според ислямския възглед за времето „отвъден свят“ (ахира) и наградата за „мъчениците“ (шухада’) в него, умрели в сражение „по пътя на Аллах“? Или по-скоро следва да отхвърлим подобен начин на говорене просто като „апокалиптични фантазии“, както представители от българския колегиум ги наричат.

Подобно питане обаче би могло да изходи единствено от вкоренен в настоящето, гледащ към миналото, атеистичен дискурс. За вярващите, независимо от религията им, въпросът не притежава особена валидност. Историята – независимо дали говорим за юдаизма, християнството или исляма – е заскобена от две събития – Сътворението като нейно начало, от една страна, и Съдния ден като неин край, от друга. На свой ред, историческият процес е дефиниран пророчески. Настоящето не просто бива информирано от миналото, от случилото се, но и бива променяна от предсказаното относно бъдещето, края на историята, кулминиращ в апокалиптичен есхатон. На фона на такова разбиране, текстовете от Корана и Сунната, които се използват за регулация на живота в този свят (дунйа), биха притежавали също толкова голяма значимост за мюсюлманите, колкото и есхатологично напрегнатите, говорещи за „Белезите за настъпването на Часа“ (‘Аламат ас-са’а). По-скоро разделянето на първите от вторите би представлявало изкуствено, външно насилие върху нормативния компендиум, доколкото представлява проектиране на собственото ни разбиране за отношението между минало, настояще и бъдеще, политически и религиозно.

Ако се върнем към есхатологичното съдържание в Сунната, сигурно най-известният хадис, свързан с евреите там, е този. „Пратеникът на Аллах, Аллах да го благослови и с мир да го дари, е казал:

Часът [на Съдния ден] няма да настъпи, докато не се сражавате срещу юдеите

И камъкът, зад който има юдеин, каже, „О, мюсюлманино! Зад мен има юдеин, убий го!“

Хадисът в този му вариант го откриваме в „Достоверния“ сборник на ал-Бухари (поч. 870), един от двата най-авторитетни такива. В него именно се схождат и двете теми, които ни интересуват тук – тази за „свещената война“ (джихад), доколкото преданието е част от „Книга за джихада“ в сборника на ал-Бухари, и есхатологичния материал, препращащ към края на времето. В сборника на Муслим (поч. 875), другият авторитетен компендиум с хадиси, откриваме простото споменаване на „Има юдеин зад мен„, в „Книга за изпитанията и поличбите за Часа“. Вариант на хадиса откриваме отново при ал-Бухари, в „Книгата за благородните качества на Пророка“: „Юдеите ще се сражават с вас, вие ще надделеете над тях, а сетне камъкът ще рече: „О, мюсюлманино! Зад мен има юдеин, ела и го убий!“. Откриваме го и в сборника на ат-Тирмизи (поч. 892), в „Книга за изпитанията“, раздела „относно знаците за лъже-Месията (ад-Даджаал)“, където, по думите на Пророка, „[…] ще се сражавате с юдеите, та ще надделеете над тях дотам, че камъкът ще каже „О, мюсюлманино! Зад мен има юдеин, ела и го убий!“ Има споменавания на подобно съдържание отново в Муслим, в „Изпитанията и поличбите на Часа“:

„Часът няма да настъпи, докато мюсюлманите не се сражават с юдеитте, и ще ги убиват, докато юдеинът не се скрие зад камък и дърво, а камъкът и дървото ще рекат: „О, мюсюлманино, о, рабе на Аллах! Тук има юдеин зад мен, ела и го убий. Освен [дървото] гаркад (Lycium shawii roem?), защото това е дървото на юдеина“.

Същото споменаване на „дървото на юдеина“ откриваме и в предание в „Градината на праведниците“ (Рийад ас-салихин) от ан-Науауи (поч. 1278). Съществуват още няколко идентични споменавания, отново при ал-Бухари и Муслим.

Любопитно и показателно за начина, по който есхатологични текстове мотивират политически действия, е и хадисът, който се появява в чл. 7 от основополагащия документ на движението „Хамас“ от 1988 г. Разбира се, успоредно с щедри обвинения в духа на теориите на конспирацията към „ционистката инвазия“ (чл. 28, 32), и настояването, че „Движението за ислямска съпротива е хуманистично движение. То се грижи за човешките права и е движено от ислямска толерантност [sic!] в отношението си към следовниците на други религии“ (чл. 31).

Но как ли тази част от ислямското предание се възприема от коментаторите, потърсвам набързо?

Ибн Хаджар ал-Аскалани (поч. 1449) в авторитетния си коментар към сборника на ал-Бухари⁹ отделя внимание на хадиса. От него научаваме, че думите „ще се сражавате“ в хадиса са обръщение към мюсюлманите, става ясно, че се отнасят за време, което тепърва ще настъпи в бъдеще (мустакбал аз-заман), утвърждава се пребъдването на исляма до времето, когато „ще се спусне Иса [кораничният Исус], мир нему, защото той е този, който ще се сражава с лъже-Месията (ад-Даджал), и ще изкорени юдеите, които са последвали лъже-Месията“¹⁰. В същия коментар¹¹ в „Книгата за добродетелите на пророка“ отново се споменава хадисът, а сетне се коментира в подобен смисъл: ислямът пребъдва до края на времето, когато се появява лъже-Месията, следван от 70 000 юдеи. С тях се сражава Иса след спускането си на земята, при което юдеите биват разгромени, въпреки че се скриват за камъни и дървета. Обсъжда се възможността изразът „дървета и камъни“ да е преносен, в смисъл на „няма да успеят да се скрият никъде“, и се предпочита възможността да се тълкува буквално. Те ги предават, с изключение на дървото гаркад. Пояснява се, че изразът „ще се сражавате“ не се отнася към съратниците на Пророка, а става въпрос за обръщение към онези, които ще дойдат в далечното бъдеще (ман йа’ти ба’дахум би-дахр тауил)¹².

Същият авторитетен ан-Науауи, който съставя известния сборник с хадиси под името „Градината на праведниците“ (впрочем, преведен и на български език), е автор на дълъг коментар върху „Достоверния“ сборник на Муслим¹³, в т. 18 е частта, която коментира „Белезите на Часа“ от Муслим. Той пък посвещава лапидарен коментар на хадиса в частта му относно „дървото на юдеите“ – „ал-гаркад, пояснява той, е вид бодливо дърво [храст], известно в земите на Ерусалим (Байт ал-Макдис), където ще се случи убиването на лъже-Месията (ад-Даджжал) и юдеите“¹⁴. Тук хадисът изглежда подразбиращ се, освен в ботаническата му част. Тя обаче съвсем не е без връзка с настоящето, доколкото на нея се градят разпространяваните по мюсюлмански сайтове конспиративни слухове за властите в Израел, които засаждали преднамерено въпросния храст, „за да се опазят от нападенията на мюсюлманите“. Може да откриете новината на сайтове като „Мъдрецът на Цион“ (очевидно препратка към фалшивите антисемитски „Протоколи на ционските мъдреци“, любимо четиво в арабския свят), да се обсъжда по религиозни форуми, новинарски или религиозни сайтове, става обект на ирония от страна на произраелски новини. И покрай дървото гаркад да научите, че около 73 процента от палестинците са съгласни със съдържанието на хадиса.

От съвременните употреби на същото предание съм подбрал още две. На популярния ислямски сайт IslamQA , основан от главния му редактор, саудитския богослов Мухаммад Салих ал-Мунаджжид (р. 1960), през 2015 се появява запитване от читателка:

В хадисите се казва, че Пророкът, Аллах да го благослови и с мир да го дари, е казал: „Часът няма да настъпи, докато не се сражавате с юдеите, и докато юдеинът не се скрие зад камък и дърво. И тогава камъкът и дървото ще рекат: „О, мюсюлманино! О, рабе на Аллах! Този зад мен е юдеин, ела и го убий – освен [дървото] гаркад„. Докато – според онова, което зная – мюсюлманите в продължение на историята са се отнасяли добре с юдеите и са приемали присъствието им, тъй като ислямът е религия на любовта и мира. Защо хадисът тук споменава, че трябва да ги убиваме, и защо мюсюлманите са правели това преди?“

Отговорът на шейха следва в три пункта. На първо място, изтъква се, че ислямът действително е „религия на милостта и мира“, тъй както го описва задаващата въпроса читателка. Той е постановил възможността юдеите и християните да останат в земите на исляма без да бъдат изселвани или убивани, под условията на договореност (му’ахада), и докато я спазват. Затова и съществува религиозният закон (шари’а). На второ място обаче позицията се втвърдява:

„Да, мюсюлманите са приемали съществуването на юдеи и са се отнасяли добре с тях, докато те са се придържали към условията за тяхното пребиваване. Но евреите са си евреи! [sic!] Скоро те се завръщат към вероломството и предателството им. И достатъчно е да знаете, че Пратеникът, Аллах да го благослови и с мир да го дари, когато се се преселил в Медина, там имало три племена юдеи – Бану Кайнука, Бану ан-Надир и Бану Курайза – с които той сключил договореност и примирие. Но те постъпили вероломно и всичките извършили предателство! Затова и Пратеникът, Аллах да го благослови и с мир да го дари, се сражавал с тях и убил колкото убил, прогонил някои и им възбранил да живеят там.“

И на трето място. Хадисът в разновидностите му, пояснява богословът, според някои разкази се отнася за края на времето, когато се появява лъже-Месията и Иса се завръща. Сражаването с юдеите се налага, защото те заемат (десетки хиляди от тях), страната на лъже-Месията, когото, с позоваване на Ибн Таймия (поч. 1328), те очакват, за да последват. Иса, от своя страна, последван от мюсюлманите, ще го убие в Палестина, близо до Ерусалим (ал-Кудс), а мюсюлманите ще убиват масово юдеите. Иса ще ги призове към приемане на исляма, а който не го стори, ще бъде сразен в битката така, както Пратеникът на Аллах описва. Затова битката ще бъде справедлива, позволена от шариата, несъмнено обична на Аллах, тъй като е водена срещу лъже-Месията, под командването на Иса.

Друг влиятелен богослов на съвремието – Юсуф ал-Карадауи (р. 1926), също не пропуска да коментира преданието на основания от него портал:

„Споменатият хадис е достоверен (сахих), но той не ни призовава към инертност и пасивно седене, докато камъкът и дървото не ни известят за мястото на юдеина, но ни подтиква към действие и проучване на причините, докато не се изпълнят в нас условията за поклонническо служение на Аллах, за да ни призоват камъкът и дървото, и да ни кажат – „О, мюсюлманино, о рабе на Аллах, зад мен има юдеин, ела и го убий!“

А шейхът доктор Юсуф ал-Карадауи казва:
[…] Юдеите са били под покровителството (зимма) и закрилата на мюсюлманите, били са преследвани по всички краища на земята, от всички народи, без да открият дом, която да ги подслони и защити, освен Дома на исляма, без да има кой да ги опази, да се погрижи за тях и техните религиозни и граждански свободи, извън мюсюлманите [sic!], които са ги смятали за хора на Писанието (ахл ал-китаб), и са им дали покровителството (зимма) от Аллах и Пратеника му, както и покровителството от страна на общността на правоверните. И как тогава би се случило сражение между тях и мюсюлманите? Как някой би се сражавал с онзи, който ги защитава и живее в неговата защита? Откъде биха имали силата да се сражават с мюсюлманите?

Сражението вече е започнало в действителност между мюсюлманите и юдеите, откакто те несправедливо са изтръгнали и присвоили (игтасабу) земята на Палестина, прокудили са народа й от домовете му, насилили са всички жени, а от утрешния ден джамията ал-Акса ще бъде пленник в ръцете им, като планират нейното разрушаване, за да построят Храма им върху нейните развалини […]

Но ние вярваме, че битката, за която известява пророчески достоверният хадис, се задава, без съмнение. Тази битка, в която мюсюлманите ще надделеят над юдеите, след като те самите са надделели над мюсюлманите, тази битка, в която „мюсюлманите ще се сражават с юдеите, и мюсюлманите ще ги убият“.

Антисемитски ли е този надисторичен образ на парадигмален сблъсък между мюсюлманите и евреите?

Дори без да сме отгръщали в детайли Корана, коментарите (тафасир) към него, и останалите препратки към „юдеите“ в Сунната. Без да сме търсили и исторически записи за практики спрямо еврейската общност под мюсюлманско управление.

Въпросът зазвучава реторично, ако вземем простото определение на „Антиклеветническата лига“, според което антисемитизъм е

„Убеждение или поведение спрямо евреите само защото са евреи. Може да приеме форма на религиозни учения, които прогласяват, например, низкопоставеност на евреите, или политически усилия да изолират, подтиснат или по друг начин да ги наранят. Може да включва предразсъдъчни или стереотипизирани възгледи относно евреите.“

Подкрепата на везседъщите „антисемитски предразсъдъци“ (antisemitische Vorurteile) по думите на един Мориц Щайншнайдер (поч. 1856), спорещ с тезата за превъзходството на „арийската“ над „семитската“ раса на Ернест Ренан (поч. 1892), може да намери легитимните си, устойчиви основания в поне един хадис. Както се вижда, той никак не е единствен.

А пред мюсюлманите и членовете на академията, които настояват върху не-антисемитската същност на Корана и Сунната, винаги ще стои непреодолимото предизвикателство към радикалното реинтерпретиране на тези откъси от нормативните текстове извън тяхното значение и традиционно историческо разбиране.

Което не служи за утешение при сблъсък със сатанизацията на евреина и Израел в социалните мрежи, но отваря пролука, през която да надзърнем в дупката на заека. Разбирам ви, мои виртуални събеседници. И предполагам защо тази сатанизация може да бъде толкова неизкоренима.

Бележки

Lewis, Bernard, The Jews of Islam, Princeton University Press, Princeton, 1987.
Stillman, Norman A., Encyclopedia of Jews in the Islamic World, Brill, 2010.
Bibliography of Jews in the Islamic World, ed. by Gallego, María Angeles, Heather Bleaney and Pablo García Suárez, Brill, Leiden and Boston, 2010.
EI2, „Yahud“, vol. 11, pp. 239-242.
Encyclopaedia of the Qur’an, „Jews and Judaism“, Brill, Leiden–Boston–Köln, 2003, vol. 3, pp. 21-34.
Fenton, Paul B. and David G. Littman, Exile in the Maghreb: Jews under Islam, Fairleigh Dickinson University Press, Madison, 2016.
Vajda, George, „Juifs et Musulmans selon le hadith“, Journal Asiatique, 1937, pp. 57-127.
Bostom, Andrew G., The Legacy of Islamic Antisemitism: From Sacred Texts to Solemn History, Prometheus Books, 2008.
Фатх ал-барри, ред. Абд ал-Азиз ибн Абд Аллах ибн Баз, Мухаммад Фуад Абд ал-Баки, Мухибб ад-Дин ал-Хатиб, Дар ал-марифа, Бейрут, б.д., т. 6.
с. 103.
с. 605.
с. 610.
Сахих Муслим би-шарх ан-Науауи, Ал-Матбаа ал-мисрийа би-л-Азхар, Кайро, 1930.
с. 44.