Днес съм по-кратък от обикновено, и няма да ви препращам към твърде много външни източници. Да погледнем схемата, която набързо начертавам:
- В полето „А“ седи самата религиозна норма. Какво казва тя. Съдържателно. „Трябва да правим това“, „забранено ни е онова“. Да си мислим шариата в исляма, юдейската халаха, каноничното право в католицизма и православието, например.
- В поле „Б“ стои практиката, която е породена, свързана, продиктувана от религиозната норма. „Ако нормата „А“ твърди нещо, какво правят вярващите, за да го изпълнят“.
- В поле „В“ пък се намира практиката, която прилича на тази, породена от религиозната норма, но не е. Просто съвпада с нея.
- В поле „Г“ се намира онова, което не ни интересува. Целият сбор от практики, несвързани с конкретната религиозна норма.
Трябва да внесем малко яснота, когато говорим за дадена религия и носителите й.
А именно, какви отношения между практиката и нормативността на вярата може да прокараме. Когато твърдим нещо за „исляма“ или за „християнството“, е редно да разберем защо го твърдим. Защо използваме аргумента „ислямът не е такъв или онакъв, тъй като познавам много мюсюлмани, които пият ракия и ядат свинско, или пък са гейове“. Или „християнството не изповядва моногамие и забрана на предбрачен секс, защото мнозина, определящи себе си като християни, не се придържат към тези постановки“.
Това повдига въпроса за каузалността, в същината си много прост, за разлика от отговора – е ли дадено поведение на конкретен носител на религията продиктувано от религиозната й норма, или напротив – тези конкретни действия се реализират извън и независимо от нея. И докато въпросът за мотивацията на индивидуалния „социален агент“, както колегите от обществените науки обичат да ги наричат, остава скрит (с отговор единствено по „Вертикала“, да погледнем набожно нагоре като един Бойко Борисов, който обяснява защо дава Разпети петък за почивен ден, „Не може Господ да казва, че не се работи, а държавата да работи!„), то има заключения, които може да направим. И въпроси, които може да зададем, преди прибързано да кажем относно дадена религия, че „тя не е такава, защото познавам едни нейни представители, практикуващи неща, обратни на тези, които твърдим“.
С оглед на горната подредба имаме и въпроси към дадените полета, от които най-много ни интересуват „А“ и „Б“, доколкото всеки религиозен човек се стреми да приближи максимално „Б“ до „А“, а не обратното, тъй като не „битието определя съзнанието“ за него.
Първият ни въпрос би бил „Каква точно е нормата?“
Нормата може да се промени, нормата може да се „предоговаря“, нормата може да варира във времето. Но тъй като религиозността не борави с понятието „дискурс“, не може да бъде размивана безкрай. Самите носители на тази норма не я възприемат като такава.
Религията не е постмодернизъм. Тя е точно обратното. Истината е трансцедентално гарантирана. Не произтича от човека. Разчита на отвъден на човека авторитет. Какво този авторитет казва, може да подлежи на рационално усилие. Как се изгражда и удържа този авторитет (текстуален, институционален), е сериозен въпрос, свързан с този за приемствеността и същността (каква е връзката между Мухаммад от VII в. и движението „Ахмадия“ от XIX в., например). Но отговорите не могат – и не бива! – да релативизират казаното безкрай, защото тогава съдържателната част на авторитетите би била отменена. Което, в един reductio ad absurdum вид на аргумента би означавало, че съдържанието на Корана, и на Библията, раздуто и предоговорено до безкрай, би означавало едно и също, а оттук и би 
произвеждало едно и също социално действие. Очевидно това не е така. И очевидно съвсем не произволно множеството мюсюлмани, поне ако вярваме на форума „Пю“, изповядват възгледа, че има една, а не множество, камо ли противоречиви, „интерпретации на шариата“.
На второ място
Ако „социалният агент“ извършва нещо, дали то може да бъде сведено към нормата „А“. Винаги, разбира се, може да кажем, че той „злоупотребява“ или „инструментализира“ нормата „А“. Но ако предполагаме, че 1. религиозният човек се стреми в идеалния си свят да приближи „Б“ към „А“, и 2. съдържателно „А“ винаги твърди нещо конкретно, би следвало, че 3. той прави „Б“, за да се приближи към „А“. Затова и предполагаме, че когато „Б“ прилича на „А“, то вероятно е продиктувано от религиозната нормативност. Бръснем космите на съмнението си с бръснача на Окам.
Тук винаги сме хванати между две крайности. От една страна стои въпросът „Трябва ли да вярваме безрезервно на всяко твърдение, идващо от носител на дадена традиция, респ. изповядващ дадена религия?“. Ако трябва да сведа този въпрос до конкретен казус, „Когато един българомохамеданин от Централните Родопи твърди, че няма проблем да бъде мюсюлманин, и в същото време да стои в кръчмата на чашка с ракийка, това значи ли автоматично ислямска религиозна санкция над алкохола?“ Явно не.
От другата страна стои: „Трябва ли безкрайно да се съмняваме в казаното от него, не налагаме ли така изкуствена външна гледна точка, която не бива разпознавана от носителите на дадена религия?“
Което, разбира е, е свързано и с валидността на „контра-наративите“ в исляма. От строго ислямска гледна точка, може ли да възприемаме начинания като на фондацията „Куилиъм“ на Маджид Науаз, или писмото на улемите против ал-Багдади от ИДИЛ, за успешни и авторитетни. Или напротив, те почиват на секуларното допускане, че религиозната норма може да бъде обтекаема до безкрай, и се опитват да градят авторитетност върху мнения, неразпознавани от тяхната собствена историческа традиция, в която твърдят, че безпроблемно могат да се впишат. При което загубват същностните си основания, оттук и легитимността си.
Но защо ви го пиша това, приятели.
Защото предлагам, преди да ми кажете „не всички мюсюлмани са терористи“ [което очевидно е така, не зная кой твърди обратното], „не всички християни ходят на църква“ [очевидно е така, въпросът е дали заради християнската норма или въпреки нея?], „аз познавам един мюсюлманин, който яде свинско и не му пука“ [аз познавам такива, които не отказват и уиски, но какво ни говори това за ислямската норма?], „ИДИЛ не са представителни за исляма“ [дали не са непредставителни относно нашата представа за исляма, най-вече?], „всички религии споделят еднакви ценности“ [дали това не е така, защото подхождаме към тях от гледната точка на секуларната парадигма, за която всички така или иначе са еднакви], или „познавам един готин гей-християнин, който ходи на църква“ [дали ходи на църква, защото Църквата го одобрява, или въпреки това?], да помислите какво означава всичко това в светлината по-горните отношения.
Какво твърдите относно нормата, откъде идват основанията й, защо го твърдите, и как е свързано с практиката на хората, които използвате като пример относно твърденията си.
