В популярен, но оспорван хадис пророкът Мухаммад постулира, че „различията в моята умма представляват [божествена] милост“ (ихтилаф уммати рахма). Без значение дали е достоверно или не, преданието изразява стремеж да се легитимират историческите различия в интерпретацията на ислямската доктрина. Част от тях са и правно-религиозните школи в суннитския ислям, обозначавани с термина мазхаб. На пръв поглед тяхната роля в практическото приложение на религиозното право и доктрина илюстрира горния принцип. Разпространено схващане е, че съществуващите четири школи на шафиити, ханбалити, маликити и ханифити са „еднакво правоверни“ и еднакво изразяващи доктриналното единство на суннитската умма.
В същото време анализът на изворовия материал показва, че самоочевидните твърдения често пъти са подвеждащи. Историческата еволюция на религиозно-правните школи разкрива дълъг и противоречив процес, при който постигането на консенсус и преодоляването на различията често пъти става по пътя на яростните спорове, нерядко прерастващи във физически конфликти. С оглед на това, целта на настоящия доклад е да разгледа някои аспекти от публичните конфликти между мазхабите в периода от края на X–XI в. сл. Хр. и да осветли по какъв начин и до колко нормативните текстове на исляма фигурират в историческите хроники от периода като използвани за валидирането на определени схващания като „ортодоксални“ или „еретични“. В тази връзка ще разгледаме и по-късни артикулации на схващането за суннитска „ортодоксия“, като работната ни дефиниция на „нормативен текст“ включва първичните текстуални извори на исляма, т.е. Корана и корпусите хадиси, признати за достоверни в суннизма.
Трябва да се отбележи, че към средата на IX в. школите претърпяват развитие от обособени на географски принцип към съсредоточени върху учението на отделни единични улеми . Този период е белязан и от друг основен момент в развитието на ислямското право. Тогава се налага „класическият“ (по терминологията, използвана от Йозеф Шахт) възглед за правото. Според него степента на употреба на хадисите като база на правото започва да зависи в голяма степен от консенсуса (иджма‘) и индивидуалната интерпретация на богословите в рамките на отделните школи , сиреч от механизми, положени извън рамките на „нормативните текстове“ на Корана и хадисите. Благодарение на аш-Шафии (поч. 820) и неговия „Трактат“ (Рисала) се разработва в детайли наука за „корените на правото“ (усул ал-фикх). Нейната цел е да регулира употребата на новопоявилия се източник на правото в лицето на аналогията (кийас) „без да омаловажава прерогативите на Писанието и преданието, и да ограничи произволното му приложение“.
