Тези дни откривам поредното попълнение на колекцията ми книги от комунистическия кръжок по научен атеизъм. Помня много добре откъде дойде този интерес – преди много години, още като студент, участвахме в инициатива по събиране на библиография от изследвания върху исляма, писани в България – от Освобождението до съвременността. Тогава открих този стожер на агитпропа с афинитет към исляма – Николай Мизов – и неговия разгромяващ „заблудите на исляма“ труд „В света на исляма“. Или пък „Ислямът в България“. Или пък книгата на Бора Бозова „Ислямът и съвременният антикомунизъм“, от поредицата „Критика на буржоазната идеология и ревизионизма“, където за пръв път успях да прочета нонсенса за „светския характер“ на революцията в Иран 1979 г.
„Защо е лошо всички да искат да са равни?“
Нуждата да се паметува този позорен период от българската история става непосредствено явна, когато се опитвате да обясните на децата си какво е комунизмът и защо е лош. „Защо е лошо всички да искат да са равни?“, беше един от последните въпроси на сина ми към мен. С минаването на годините от българския „преход“ като че ли споменът започва да се губи. Избледняването тушира и уродливостта на режима, постепенното изчезване на преките свидетели поставя и безопасно сфумато между нас и „онова там, тогава“. Както се случва и с моето собствено поле – история на исляма. Историческата дистанция не просто смекчава усещането за миналите събития, често пъти тя служи и като средство за оправдаване на този или онзи момент от миналото под маската на „необходимостта на случването“ и смиването на ценностните оценки под прикритието на субективността.
„Кой знае дали така е било наистина“, „не за всички беше лошо“, „можеше да не може да се разказват вицове, но имаше хляб за всички“, „никак не беше зле, всяка година ходехме на море“, „е, не можехме да пътуваме навън, но пък нищо не ни липсваше“, „хлябът беше стотинки“, „поне нямаше престъпност като при „демокрацията“, са евъргрийни. Приличат по плакатността си на гротесковите „Комунизмът е неизбежен!“ „Повече камъни за народа!“. „25 години народна власт: 25 години цирк“.
Комунизмът започва да губи заплашителната си окраска
Превръща се в предмет на сувенирност, намерила израз в комерсиализирането на продукти в „неокомунистически“ стил. Търговският потенциал на носталгията по ретро-етикетите на бирения пазар в страните от бившия соц-блок влезе в полезрението дори на големи издания като The Economist. Наскоро преоткрих около „България-Израел. Разкази за две страни и две епохи“ колко малко има всъщност писано за епоха, която е толкова близко исторически.
Но покрай събирането на извори относно комунистическата рецепция на исляма, няма как да ми убегнат и паралелните усилия да се делегитимират останалите форми на религиозност като „ретроградни“, „буржоазни“, „консервативни“ и любимото ми – „реакционни“, в противовес на положителното „прогресивни“.
Затова и вчерашната книга веднага ме грабва, още със заглавието. „Протестантските секти в България“, издание на „Партиздат“, София, от 1972 г.
Поръчвам си я със смесица от любопитство и отвращение, нещо като човъркането на дупка в зъба с език. Авторският колектив също не звучи непознато; още с формулирането му личи фалшивата предпоставка на „просветения научен комунизъм“ да делегитимира религиозните заблуди от „обективна“ гледна точка: проф. Николай Мизов, к.и.н. Йордан Николов, к.ф.н. Петър Цветков, к.ф.н. Кръстю Н. Кръстев, к.ф.н. Стойно Баръмов. Покрай такива книги все повече разбирам нуждата от гражданско и историческо образование относно близкото ни минало. Не просто заради враждебното отношение към религиите; става въпрос и за подменянето на научността с мимикрираща пропагандност. Като че ли от самото начало се очаква да се впечатлим и убедим от авторитетния сбор на научни регалии.
Докато е очевидно, че антагонизмът спрямо формите на вяра прави съдържателна отлика между тях, както и количествено разпознава различна степен на представяне в страната, не може да се каже същото за ценностното отношение – те всички са еднакви от гледна точка на „потребността от теоретическа и практическа работа за преодоляването [им]“, в това число и най-малобройното спрямо останалите течения в християнството протестантство (с. 5). Книгата покрива разпространените „ереси“ в България, разпознавани като заплаха. Първа глава съдържа общ обзор на протестантството („Протестантизмът като разновидност на християнството“), докато останалите са посветени на отделни протестантски деноминации – имаме глави, посветени на баптизма, методизма, конгрешаните, адвентистите, и накрая – петдесятничеството в България. Липсва отделна такава за лутераните. Историческият обзор следва да остави у читателя впечатление за безпристрастност и познаване на материята. Подменянето на научните подходи и характерните за тях ограничения с тежък идеологически инструментариум обаче влече след себе си и типичните за комунистическата пропаганда противоречия, от които събирам набързо примери.
От една страна, „ересите“ възникват като популярни движения срещу феодалното, имперското, робовладелското (с. 11).
От друга пък, вместо да бъдат оценностени положително като предвестник на едни пролетарски патоси сред населението, те биват заклеймявани като носители на „буржоазни“ и „капиталистически“ ценности, доколкото при социалистическата обществена система „всички съществуващи религиозни образувания са извънсистемни“, разсъждава някой си А.И. Клибанов (с. 218).
От една страна, конгрешаните биват изтъквани като деноминация, поставяща ударение на грижата за „напредъка на науката“ (с. 136).
От друга, обаче, това определение явно съдържа доза мракобесност, доколкото те поставят под съмнение догмата на дарвинизма, представяйки го в „крайно карикатурна форма“ (с. 137).
Сетне, от една страна, критиката към петдесятното християнство е, че то не възпитава „любов към науката“.
От друга, при конгрешаните „любовта към науката“ е порицаема, ако не подкрепя господстващата инструментализирана научна догматика. Човек няма как да не се сети за евангелското „приличат на деца, седящи на пазара, които викат едно на друго, казвайки: свирихме ви, и не играхте; ридахме и не плакахте“. (Лука 7:32)
От една страна, комунизмът питае изключителна неприязън към православието като форма на реакционна „идеология“.
От друга пък, главно обвинение срещу протестантството е, че то, за разлика от православието, не работи активно в полза на националните интереси и независимост (с. 74). Така отношението към източната ортодоксия е двояко: порицаемо, но и похвално, заради връзките с Русия като необходима част от нашата национална независимост. Дали това отношение пък не осветлява настоящата натрапчива връзка между национализъм, православие, русофилия и прокомунистически патоси, понякога откривана сред българските православни, асоциативно се запитва човек?
Тинчевистите са удостоени със забележително внимание
Но последната глава е тази, която зачитам с най-голям интерес, най-малкото заради личните ми познанства сред наследниците на тинчевистките общности в Северозападна България, които са удостоени със забележително внимание:
Известни различия, предимно в петдесятническата култово-обрядна практика, са внесли отцепилите се след 1928 г. петдесятници-тинчевисти. Тяхното вероучение се отличава със схващането на една пълна божествена предопределеност в света [впрочем, характерно не само за тинчевистите, а за много по-исторически християнски деноминации като тях, още от калвинизма, бел. моя, А.Ш.]. Те отричат напълно намесата на човека в божието управление на живота, най-типичен израз на което е отказването от медицинска помощ при заболяване, от всякакви достижения на науката и просветата.
Тинчевистите се отличават също така и с едно особено разбиране за отношението между вярата и църковните организации. Те не признават никаква стройна организация [невярно, тинчевизмът признава ръкополагане на пастори, отговорни за отделните църкви, бел. моя.], под предлог че тя би се превърнала в нещо по-важно от създадената от Христа вяра и показания от него пример. На практика те показват един своеобразен религиозен анархизъм, според който главното е вярата, не организацията. […]
Понастоящем петдесятниците „тинчевисти“ продължават да съществуват без стройна организация и ръководство [невярно, разбирането за авторитет изключва формална, легализирана институционалност. И въпреки това, тинчевизмът е в основата на образуването на по-късната протестантска ББЦ (Българска Божия Църква)]. Общите молитви на „тинчевистите“ се провеждат много рядко, но траят винаги дълго и стигат до най-фанатичните си форми. Вестта за събиране и тяхното място се разгласява чрез писма, след като на някой от тях се „яви бог“ и каже, че в неговия дом трябва да се срещнат и молят всички. Силният фанатизъм ги кара да се отзовават на писмата, макар че това им струва скъпо и ги отклонява от работа за няколко дни.
Тинчевистите-мъже, за да демонстрират своята религия, носят дълги мустаци и стрижат косите си [определено детайл, който заслужава пълно порицание, но явно не заради формалното изражение, а заради „идеологическата“ му обосновка, която, впрочем, тук не се споменава; нещо подобно на дългата коса пък у хипарското съсловие, порицаема също по идеологически, а не просто „естетически“ причини, доколкото комунизмът страда от обсесия към идеологизирането на естетиката, бел. моя.]. […]
В никоя друга религия у нас няма такъв краен фанатизъм, както при тинчевистите. Всъщност тинчевизмът е един пример за това, накъде води всяка религия, ако се спазват неотклонно нейните превратни представи за света и човешкия живот [очевидно е, че води до резистентност към комунизма, съответно заслужава строго порицаване, бел. моя.].
Посочените особености на петдесятничеството и неговата разновидност – тинчевизма ги правят едни от най-устойчивите и най-вредни религии в нашето общество [най-вероятно заради невъзможността да бъде поставен лесно под контрол и потъването в дълбокия ъндърграунд; отделно, да се класира някой в списъка с архизлодеите на комунизма звучи като комплимент, бел.моя].“ (с. 200-202)
Следва онова, което втрещява най-много със своята уродливост
„Социално-демографската характеристика на съвременното петдесятничество“. Това е нашият шанс да наденем очилата на комунистическото чудовище и да разберем няколко неща. „Петдесятната секта“ за близо 50 годишното си съществуване в България не е имала редовен периоден печат. Преди 9 септември („оня“ 9 септември) е излизал неин вестник – „Петдесятни вести“, а по-късно и списание „Благовестител“. Оригинална литература е издавана много рядко, предимно в нередовен печат и ръкописи. Голяма част от необходимата литература се е доставяли и доставя след 9ти по „незаконен път от туристи, гости, чужди агенти“. Архивата е предимно разпръсната, скрита от общностите, не е запазена. Оттук и трудностите пред набирането на „фактическа информация“, което обуславя и употребата на разнообразни социологически методи. Тяхното прилагане, обаче, среща много сериозни затруднения. На първо място – избиране на обекта на изследването. Много от общностите нямат специални молитвени домове (с. 203), трудно е да се обхванат всички действителни членове на една общност. Методът на изследване също е проблематичен, признава авторът на тази част от книжката. Ето, голяма трудност представлявало това, че
„[…] психологията на сектантското съзнание и поведение е такава, щото при всеки пряко поставен анкетен въпрос сектантите-петдесятници реагират субективистично. Те не дават точна информация (колкото и анонимна да е тя) за своето разбиране към религиозните факти и нашата социалистическа действителност“ (с. 204) [Да, ако правиш такива проучвания и не си разбрал, че групите в уязвимо положение не може да ги обвиниш, че не ти казват всичко относно начина им на живот, значи имаш много сериозен проблем, бел. моя.]
Затова и при разкриването на социално-демографската структура се използва „косвен метод“ (Пак там), с помощта на анкетна карта, която разбираме от бележката под линия, че е разработена от секцията „Научен атеизъм“ на Философския институт на БАН; чрез нея е проведено изследването и на другите „секти“ в страната (с. 205). 3 петдесятни църкви през 1970 г. са попаднали в обхвата на проучването – най-старата, най-многочислената, съответно и най-активната – гр. Бургас, с. Меричлери, Хасковско, и с. Дивотино, Пернишко. А въпросите са групирани по следните характеристики: първо – социална и демографска, на второ място – отношение към обществения живот, труда, културата, образованието, общественополитическа дейност, и накрая, на трето място – „възпроизводството на петдесятничеството в поколенията и степента на неговата фанатична изява“ (с. 205).
Не съм специалист по социология. Смятам, че част от достойнството на един специалист се съдържа в свободата да каже „не разбирам“ от нещо. Ерата на просвещенските енциклопедисти отдавна е отминала, днешното познание е специализирано. Затова и Ахмад ибн Ханбал (поч. 855) в исляма, колкото и да е недолюбван от „прогресивните“, е някак уважаван от мен. В биографиите му казват, че когато го питали за нещо, от което не разбира, казвал: „Кълна се в Аллах, не знам“.
Но, ако говорим за количествени методи и тяхната употреба, разбирам от метрики в привидно напълно различна сфера – тази на „Управлението на информационни услуги“, често описвана като набор от добри практики в „Инфраструктурната библиотека за информационни технологии“ (по-познато като ITIL) и стандарта за „Управление на информационни услуги“ (по-известно като ISO/IEC 20000). Откъдето става ясно, че даден резултат може да бъде обусловен до голяма степен още на ниво „дефиниране на метрика“. Какво мерим. Как го мерим. Колко искаме да постигне. Как събираме данните за него.
Каква методология на анализ използваме
И най-важното: когато имаме готовите резултати според методологията, какво заключаваме на тяхна база. Възможно ли е да се стигне до твърде различни изводи. Каква методология на анализ използваме. Например, метриките, свързани с „разрешаването на инциденти“ в една нормално практика на управление на ИТ услугите. Ако възприемем метрика „брой на инциденти по инфраструктурата“, какво ни казва тя, освен простото съждение, че „дадена ИТ среда произвежда повече инциденти от друга“? Какво следва от това за успешното разрешаване на инциденти? От друга страна, ако въведем метрика от „средно време за възстановяване на услугите“ (т.нар. MTTR, „Mean time to repair“), дава ли ни това полезна информация за работното натоварване на всички, които участват в разрешаването на инциденти, оттук и средни разходи за разрешаването на един инцидент)? Ако въведем метрика „процент от „споразумения за ниво на услугата“ (SLA, „Service level agreement“), постигнати на месец за обща клиентска база“, които са постигнати на месец за даден брой клиенти, дава ли ни това прозрение относно финансовото отражение на тези споразумения, които не са постигнати от дадена ИТ компания? Отговорът на всички тези въпроси е „не“. Защото те са въпрос на дефиниция. Какво улавяме. Какво виждаме. Какво ни убягва. Каква ценност има то за нас.
На фона на това стои простото питане „ако мерим религиозните движения според метрики, избрани според нашата собствена идеология, какво научаваме за тяхното себевъзприятие“. И по-важното: „не пред-задаваме ли оценностяване на същите тези религиозни движения още в момента на определянето на категориите от анкетата“. Е, явно секцията „Научен атеизъм“ от философията в БАН е решила въпроса поръчково. Затова и там няма да откриете въпроси като „смятате ли, че християнството проповядва насилствена смяна на обществения ред, подобно на неизбежната революция по Маркс“.
На фона на тази методология се правят и уточнения от исторически характер. Социално-демографската структура на петдесятното движение било претърпяло „конюктурни изменения“. След 9ти септември 1944 г. там били навлезли много бивши капиталисти, съдени от Народния съд (да, това е „онзи“ Народен съд), което пък довело до изменяне на „класовия състав“ в ущърб на мнозинството от обикновени и бедни хора. Образователната структура също се била променила в полза на по-висока степен. Тази промяна обаче се схваща като „конюктурна, защото процесът срещу евангелистите пастори-шпиони [„онзи“ процес!] през 1949 г. сложи край на безпрепятственото използване на петдесятната секта за прикрити антинародни действия“ (с. 206).
Да, отново прословутите комунистически противоречия: ако има по-образовани хора, това непременно ще е лицемерно. Ако съставът на общностите е предимно от ниския образователен профил, то това отново е порицаемо (както ще видим по-долу). Явно вече по времето на изследването ще да е минала модата на комунистическите „парии презрени, роби на труда“ от „Интернационала“.
Пастирският процес е сложил край на използването на петдесятната „секта“ за антинародни действия. Но едновременно с това тя продължава да бъде „устойчива и вредна религия“ (както се твърди по-горе в цитата за тинчевизма).
Сега числата. Данните за социалния състав твърдят следното. Най-много от проучените членове на пе
тдесятното движение са „работниците в промишлеността“, пенсионери и домакини (с. 207). Оттук се твърди следното – основната част от „сектантите“ са хора, лишени от „най-активната социална връзка на личността с обществото – труда“. Следва и обвинението в лишеност от човечност:
Те не обменят никакви реални ценности с обществения колектив. Те нямат реални изява на истинските си човешки способности и не могат да почувствуват нейната наслада и смисъл. Трудът като истински смисъл на живота, особено неговата съвременна форма в социално и техническо отношение, като социалистически и технически въоръжен, няма път към сектантското съзнание за ценността и смисъла на живота. Реалната човешка потребност за общение, лишена от трудово-колективна основа, е много по-лабилна и фактически е сведена до извратено общение, при което между хората стои илюзорния бог“ (с. 208) Пак там в бележка под линия научаваме, че „Когато се посети петдесятно богослужение, може да се види как, пристигайки в молитвения дом, те не се поздравяват помежду си. Докато трае молитвата, те като че ли не се забелязват един друг. След това започва „жизнерадостно“ да се поздравяват. Това е така, защото, първо, трябва да се общува с бога, а след това помежду си.“ (Пак там).
Ок. Да погледнем към същностните измерения на този пасаж. По същата логика трябва да обвиним понастоящем всички български пенсионери, че „не обменят никакви реални ценности с обществения колектив“. О да, помните ли Маркс – онтологическите и телеологическите (по произход и цел) основания на човека са в труда. Оттук и ако той не се „труди“, (подобно на един протестант-петдесятник, особено пенсионер или домакиня, както ни казват цифрите по-горе), става по-малко човек. Губи от човешкото си. Обезчовечава се. Още ли мислите, че философските идеи са някаква абстракция, която не води до нищо? Хубаво. Спомнете си за обозначението на Държавна сигурност към „враговете на държавата“ – „бивши хора“. Лишени от измеренията, които ги правят пълноценни, пълноправни, истински такива. Направихте ли връзката с по-горната статистика?
На второ място, четем за възрастовата характеристика на петдесятното движение. Какво следва от данните? „Естественото“, в рамките на гореочертаната идеология. Петдесятничеството е силно застаряло, и против неговото бъдеще действат „не само социалните, но и чисто естествените закони на човешкото съществуване“ (с. 209). Да, ето го поредното ултимативно доказателство, че петдесятничеството е „противоестествено“, т.е. „нечовешко“. Но някак този извод е в противоречие на нещо, обобщено по-долу: имало категория от младежи до 29 годишна възраст, които посещават богослуженията и попадат в категорията „съмишленици“. Почти всички млади членове, при последвали данни, попадат в категорията „религиозни от първа степен“, т.е. „фанатично проповядващи своите идеи“, оттук и по-сетнешния извод, че „изживяването на петдесятничеството няма как да стане по-рано в сравнение с другите религии“ (с. 210). Разбрахте ли?
Образователното ниво също не е подминато. Ако образователната структура около 9 септември се променя, научихме по-горе, то това е „конюктурно“, защото всъщност „ниската грамотност, оскъдните научни и културни знания – това е най-благоприятният фактор за отчуждаването на последователите на петдесятничеството от обществото“ (с. 211).
Помните ли конгрешаните? Тяхното прегрешение пък се състоеше в разпознаването на ценностите на науката, без придържане към идеологизираните й догмати.
Данните за участие в политическия живот сочат, че „обществено политическата дейност“ е активна при 1,07 на сто, слаба при 10,75, никаква при 86,03 и непоказана при 2,15 процента. Обаче оттук лъхат подозрения към прикритост: тези данни не означата „абсолютна политическа неблагонадежност“, защото „редовно“ четат вестници само 13,97 процента, нередовно – 36,03, а никак – 50 на сто. Затова и, „както се вижда, интересът към политическия живот е по-голям, отколкото участие в него“. Това се възприема за естествено, тъй като четенето на вестници съвсем не означава полож
ително отношение към политическия живот в страната (с. 213).
Политическият профил е представен така. Отново, 54,30 на сто членство в ОФ не могат да заблудят никого, защото, твърди се, „членството специално в Отечествения фронт не може да бъде критерий за политическите убеждения и активност, тъй като то не предявява изисквания за разкриване на тези убеждения, за тяхното споделяне и защита“ (с. 214). Този факт може да се разбира и като прикритие на религиозната отчужденост от обществото, на принадлежността към петдесятната църква. (Пак там).
И тук постепенно се движим към причината за заглавието на публикацията ми. Данните за отношението на изследваните лица към „нашата социалистическа култура“ (с. 215). Поради липсата на отговори относно „чете ли лицето художествена и научна литература“, основният фокус е върху отговорите на други въпроси: посещението на кинопрожекции и притежаването на телевизори и радиопарати.
Често ходят на кино 1.61 процента от петдесятниците [какъв ли е бил изборът от филми в комунистическа България през 1970 г.?].
Ето го и големият хит, онази причина за вечно обвинение в лицемерие и ретроградност: радио притежават 69,89 процента, а телевизор: 20,43 на сто.
Нарочно, казва авторът, тези данни са съпоставени. За да стане ясно отношението на петдесятниците към „три много важни достижения на научно-техническия прогрес и много важни източници на политическата и културната информация“ (с. 216). Резултатите за радио и телевизия са много по-високи от очакваното. От една страна, имало „фанатично отношение към науката и културата“, и чести проповеди в това отношение, създали впечатление за отрицателно отношение към радиото и телевизията.
Въпреки това обаче радиото и телевизията проникват в домовете на петдесятните християни. С този обективен факт, продължава, се съобразяват ония пастори, които казват, че вярата не е против телевизора по принцип, а против непочтените предавания (с. 216) [каква ли е била програмата на БНТ през 1970 г., също се зачудвам?].
И тук анализът прави деформиран завой. Явно е, че петдесятниците предпочитат домашно ползване на източници на култура и информация.
Защо?
Отговорът не може да бъде различен: защото посещението на театри и концерти крие по-голям риск относно злепоставяне пред останалите „членове на сектите и пасторите, които ревностно следят проявите им“ (с. 217).
По същата логика на комунистическата злоупотреба с науката, трябва да мислим, че заключението е естествено. Този извод следва по необходимост от тези данни. Напълно устоим е, статистически и логически. Защото противоестествена може да бъде само религиозността.
Естествено е и че петдесятните християни, поставени под наблюдение от държавата, избягват обществени мероприятия, и се отдават на „невъздържана“, някак по подразбиране и „непочтена“, прикрита, телевизионна и медийна консумация вкъщи. Но защо това да не говори за похвално поведение, да продължим тази линия на разсъждение? Нали държавата контролира медийното съдържание? Подобно на примера с понятието „ерес“ – не е важно кое е „ерес“ или не (че откога комунистическата държава се е загрижила за правилността на Христовото учение?). Важното е идеологически държавата да монополизира говоренето за „истината“.
Направихте ли връзката – и този път?
Време е може би за една „ретро бира“. Или за „реакционно“ въздържателство по петдесятному.
