Очевидно е, че при разглеждането на исляма възприетата от европейската историография периодизация не подпомага разбирането на ключови автори и процеси. Терминът „средновековен“ или „Средновековие“ се оказва неприложим, доколкото е обвързан със пейоративното заскобяване на европейската история между „бляскава Античност“ и Ренесанс, който представлява връщане към същата тази Античност. В настоящето може да съдим относно проблематичността на това възприятие за историята по начина, по който мюсюлманите гледат към своето собствено минало. Богословите (и тук не бива да ги разбираме само като „схоластици“, трябва да мислим едновременно „прависти“ и „политически теоретици“) от „Златната епоха на исляма“ по времето на Аббасидите (750-1258) все още представляват валиден авторитет за религиозните мюсюлмани, които се връщат към тях като начин за обосноваване на практики или вярвания от съвремието. Ярък пример са дебатите около легитимноста на халифата, обявен от „Ислямска държава“ в Сирия и Ирак, които отново привличат аргументи като тези на ал-Мауарди (поч. 1058).
Както става ясно, авторитетите на ислямската конституционна теория не могат да бъдат ориентирани по оста „фундаменталистко-умерено“, „традиционно-модерно“, „закостеняло-реформаторско“, „салафизъм-умерен ислям“; нито пък могат да бъдат зачеркнати като представители на „мракобесно ислямско средновековие“, с което да бъде омаловажена валидността им в съвременните дебати около изграждането на едно вдъхновено от исляма управление. И ако очакваме, че превърналите се в своеобразна „класика“ суннитски автори като ал-Мауарди в неговото съчинение „Основи на управлението“ (Ал-ахкам ас-султания) задават модела на изградена върху исляма държавност, отчитаща разделението между реална политическа и религиозна власт за столетия напред – но без да нарушава интегритета помежду им – може да очакваме, че същите тези автори ще бъдат и използвани от мюсюлманите за обосноваването на опитите им за връщане към интегралния идеал за управление, представен първо от пророка Мухаммад, сетне „Праведните халифи“ (632-661), а после и халифатите на Умаяди (661-750) и Аббасиди (750-1258); може да очакваме и че призивът към изграждане на идеалното съчетание между политическа власт и религиозен авторитет по примера на пророка Мухаммад не е загубил своята притегателна сила. Установеното върху шариата политическо управление в този смисъл се възприема като норма, а не отклонение от нея. Затова и връщането към изворите води до изненадващ извод: възможно е те да се окажат по-актуални за разбирането на процеси в съвременната мюсюлманска общност (умма), отколкото секуларният човек на западното съвремие си представя. С оглед на това публикувам тук и кратък откъс от съчинението на ал-Мауарди, в който се говори за отношението към неверниците по време на джихад – тук схващан не като абстрактно, езотерично „върховно усилие във вярата“, а буквално като неговото упражняване в сферата на политическото: т.е. война, доколкото воденето на джихад представлява едно от задълженията на управника над мюсюлманската общност.
Раздел относно втора част: от постановленията на управлението (“емират”, имара), свързани с воденето на война.
Неверниците (мушрикун) в “Дома на войната” са два вида: първият са онези, до които е достигнал призива (дауа) относно [приемането на] исляма, те са го отхвърлили и са повели сражение срещу него. Затова и повелителят (“емир”, амир) на армията има избор да води сражение срещу тях по два начина, като избере този, който е от най-голям интерес за мюсюлманите и най-увреждащ неверниците – да ги изненадва посред нощ и през деня с нападение и опожаряване, или да ги предупреди чрез обявяването на война и да води война срещу тях в редици. А вторият вид неверници са онези, до които не е достигнал призива за [приемане на] исляма. Те днес са малко, тъй като Аллах го е изявил чрез призива на Пратеника си, освен ако не са измежду народите отвъд тюрките или ромеите, в най-далечния изток и най-далечния запад, за които не притежаваме знание. На нас ни е забранено пристъпването към сражение с тях, без да са известени, изненадващо, през нощта и чрез опожаряване, преди да им бъде изявен призивът към [приемането на исляма], и да им се извести за чудесата на пророчеството, както и да им се оповестят доказателствата (худжжа), които да ги напътят към приемането му. А ако останат утвърдени в неверничеството си (куфр) след като им бъде оповестено, трябва да се води война срещу тях, тъй като стават като онези, до които е достигнал призивът. Всевишният Аллах е казал: “Призовавай към пътя на твоя Господ с мъдрост и хубаво поучение, и спори с тях по най-хубавия начин!” (Коран 16:125). Сиреч, призовавай към религията на твоя Господ чрез мъдрост, относно което съществуват [различни интерпретации]: първата, че [мъдростта е] пророчеството, или пък втората – Коранът. Ал-Калби е казал: и относно “хубавото поучение” има интерпретации: първата е, че това е Коранът заради мекотата на думите му (и това е мнението на ал-Калби). А второто е, че това е “повелята [на одобряемото] и отхвърлянето [на порицаемото]”. “И спори с тях по най-хубавия начин”, сиреч, да им изяви истината, и да им поясни доказателството. И ако пристъпи към нападението им преди да ги призове към [приемане на исляма], и да ги предупреди чрез доказателството, и ги убива изненадващо през нощта, трябва да плати кръвнина (дия) за тях; и най-правилно тук е мнението школата на аш-Шафии (поч. 820), според която се плаща като кръвнината за [убийството на] мюсюлмани. Някои пък казват, че кръвнината е като кръвнината за неверниците заради доктриналната им отлика. А пък Абу Ханифа (поч. 772): за тях не се дължи кръвнина [от повелителя (“емир”)] заради убийството им, и за живота им не се понася отговорност. Ако редиците се сражават помежду си във война, се позволява на онзи мюсюлманин измежду тях, който иска да се отличи измежду редиците и да изпъкне измежду останалата част от армията като язди петнист кон, докато жребците на останалите хора са кафяви или светли. Абу Ханифа възбранява подобен начин на отличаване или язденето на петнист кон, но за забраната му няма причина, тъй като Абд Аллах ибн Аун е казал, предавайки от Умайр, който пък от Ибн Исхак, че Пратеникът на Аллах, Аллах да го благослови и с мир да го дари, е казал в деня на [битката при Бадр]: “Сторете разпознавателен знак за себе си, тъй както ангелите са го сторили”. Позволява се някому да откликне на призив към дуел, ако бъде призован към това, тъй както Абу ибн Халаф призовал Пратеника на Аллах, Аллах да го благослови и с мир да го дари, в деня на битката при Ухуд, той възлязъл и убил [Ибн Халаф]. А в първата война, на която Пратеникът, Аллах да го благослови и с мир да го дари, станал свидетел – тази при Бадр – възлезли измежду достойните на племето Курайш Утба ибн Рабия, синът му ал-Уалид и брат му Шайба, та призовали към дуел, след което към тях възлезли измежду поддръжниците [на Пратеника, ансар] Ауф и Масуд, двамата сина на Афра, и Абд Аллах ибн Рауаха. А онези казали – да възлязат срещу нас достойни, защото не ви разпознаваме! Та срещу тях възлезли трима от [племето] Бану Хашим: възлязъл Али ибн Абу Талиб [зетят на Пророка, бел. прев.] срещу ал-Уалид и го убил, Хамза ибн Абд ал-Мутталиб се възправил срещу Утба и го убил, а Убайда ибн ал-Харис се сражавал с Шайба и двамата си разменили удари срещу противника си. Шайба умрял на място, а Убайда бил отнесен жив, но кракът му бил отсечен, та после умрял в ас-Сафра, и Кааб ибн Малик съчинил поезия за него. […] (сс. 50-53)
Позволява се на мюсюлманина да убие който и да е от бойците на неверниците, над когото надделее, без значение дали той в момента се сражава или не. Има различно мнение по въпроса за убийството на старците им, както и монасите в обителите и манастирите. Някои твърдят, че не бива да бъдат убивани, ако не се сражават, тъй като са под защитата на споразумение. Според други трябва да бъдат убивани, дори и да не се сражават, тъй като е възможно да разпространяват мнения, които са по-вредни за мюсюлманите от сражението срещу тях. Дурайд ибн ас-Симма е бил убит в битката срещу Хауазин при Хунайн (630 г.) – тогава е бил на повече от сто години – а Пратеникът на Аллах, Аллах да го благослови и с мир да го дари, видял това и не отправил упрек […]
Не се позволява убийството на жени и деца по време на война или извън нея, докато те не се сражават, защото Пратеникът, Аллах да го благослови и с мир да го дари, е възбранил убийството им. Пратеникът, Аллах да го благослови и с мир да го дари, е възбранил и убийството на слугите и робите. А ако жените и децата се сражават, трябва да се води сражение с тях и да бъдат убивани лице в лице, не докато са обърнали гръб [в бягство]. Ако по време на война използват жените и децата си като щит, трябва да се избягва убиването им. Но ако не може да се достигне [до враговете], освен чрез убиването на жените и децата им, тогава убиването им е позволено. Ако обаче използват като щит пленници мюсюлмани, тогава не се позволява тяхното убиване. А ако въздържането от убийство води до обкръжаването на мюсюлманите, трябва да се опитат да се избавят, доколкото може, но като внимават да не убият мюсюлмани с ръцете си. Защото ако [мюсюлманин] бъде убит, тогава убиецът му дължи кръвнина (дия) и компенсация (каффара), ако е знаел, че убитият е мюсюлманин; а ако не е знаел, дължи само компенсацията (каффара).” (сс. 56-57)
Преводът е направен според изданието на ал-Мауарди, Абу ал-Хасан Али ибн Мухаммад ибн Хабиб, Ал-ахкам ас-султания, ред. Ахмад Мубарак ал-Багдади, Мактабат Дар ибн Кутайба, Кувейт, 1989.
