Посещението ми в Джумая джамия в Пловдив е един от малките ми ритуали по време на градските разходки. Почти винаги като се озова във Филибето, се отбивам там. Дори навремето мислех да пиша дипломна работа за калиграфските образци там. Слава Богу, Аллах ме възпря!, но пък обичам да гледам шарените арабски букви със стиховете от Корана. Този път съм се озовал там навръх Великден, не е петък, навън е душно, слънчево и горещо, но вътре е прохладно и няма тълпи от молещи се мюсюлмани.
Идеално време за обиколка, докато отвън туристите набиват баклави и кадаифи с турско кафе в сладкарницата.
За жалост не съм взел подходящ обектив и си личи по снимките – ръчнофокусен SMC Pentax-M 50mm f1.4 е оптичната ми дружка в този ден. Не е най-доброто за снимане на интериори, защото на Sony a6400 с кропнат сензор обективът е по-скоро портретен откъм дължина, отделно, че не е автофокусен, оправяй се на ръка с фокуса и блендата. А вътре в джамията интериорът е много контрастен – там където има светлина от прозорците, е много светло, там, където няма светлина, е много тъмно, голямо предизвикателство откъм динамичен обхват на кадъра.
Всъщност, жалко е, че най-добрата калиграфия в джамията е скрита.
Орнаментите са плътни, закъдрени, растителни, шарени и улавят окото.
Придават една ориенталска пищност на обстановката. Но аз съм капризен. Предпочитам да се придържам към снобското изказване на някои османски калиграфи, че добрата калиграфия няма нужда от допълнителна орнаментация. Тази орнаментация на османотурски е тезхип, идва от буквалното значение на „позлатяване“, на арабски му казват тазхиб. А пък добрата орнаментация не може да поправи лошата калиграфия. Пълен примат на калиграфията. Тук примат ще да значи „първенство“ като в израза „примат на папата“, не като човекоподобната маймуна, за която си мислите. А може би съм пример за логическа грешка от групата на склонността за потвърждаване. Харесва ми хора от моята област да казват на глас това, което мисля. И не е ясно дали ги припознавам като авторитети извън този им възглед и те някак по конвергенция твърдят това, което смятам и аз, или ги набеждавам за авторитети, защото мислим еднакво. Но никога не съм се вълнувал твърде много от рисуването на геометрични или растителни орнаменти. Не са естествен продукт от движението на скосено плоско тръстиково перо по хартия, каквото е по дефиниция арабската калиграфия.
Снимам малко детайли от тях, ей така за обща представа. Да не е без хич.
Но калиграфията е истински интересното.
Винаги съм казвал, че в Джумая Джамия калиграфските образци са със средно качество. Не искам да казвам „посредствени“, но си го мисля. Тук няма да се занимаваме с историята на самата сграда, надписите, както и реставрацията им от преди години. Сега ще си говорим си за качеството на буквата от калиграфска гледна точка.
Надписите са типично джамийски откъм подредба.
Организирани са в няколко пространства – около нишата (михраб), която сочи посоката за молитва (кибла), както си подобава на всяка джамия, по колоните има тук и там правоъгълни композиции в панели (осм.-тур. левха, на ар. лауха, букв. „дъска“, но също „картина“, „артистична композиция“), в най-високата точка на куполите има овални медальони с надписи, по барабаните на куполите има ленти с шрифт и в основата на куполите има кръгови медальони с единични думи, например имената на Аллах.
Шрифтът е любимият ми сулюс, царят на османската калиграфия. Представете си, например, медальоните с имената на Пророка, Праведните халифи Абу Бакр, Умар, Усман, Али, внуците на Пророка Хасан и Хусайн в Ая София, този „символ на исляма“, както с патос го представяше един мюсюлмански екскурзовод на арабски по време на конгрес преди години. Да, правени са от Мустафа Иззет, не кой да е. Или пък шрифта на Мустафа Раким върху джамията Фатих в Истанбул. Разгледайте как може да изглежда един монументален (джали) сулюс в Истанбул тук, има нелоши неща. Там се подвизава и Ариф Баккал ефенди, известен още като Филибели, защото идва от Пловдив – също майстор на сулюс. За жалост калиграфията в Джумая джамия не е негова. И си личи на снимките.
Но хайде, да бъдем по-неутрални и да обособим две категории мои размишления.
На първо място, положителните.
В крайна сметка, историческият паметник е такъв, какъвто е. И не може шрифтът да е безкрайно лош. Не се очаква, предвид централното място на джамията и епохата, през която е изградена.
Ето пример за нещо добро. Шрифтът на калиграфиите е четивен. Старите арабски калиграфи казват, че едно от най-важните качества на калиграфията е да се чете лесно. Да се разпознават същностните характеристики на отделните букви. Те да образуват думи и фрази, които могат да бъдат възприемани и като текст, по смисъла на термина „калиграфия“, т.е. краснопис. Не е просто красиво, а съдържа думи. Това изказване на старите арабски калиграфи на моменти звучи доста лицемерно, трябва да признаем. Особено ако гледаме оплетени подредби на различни нива, където дори носителите на езика се объркват. Калиграмата понякога говори по-скоро с композицията и външния си вид, отколкото с текста. Оттук и, подозирам, практиката думи за особено важни реалии (Аллах, Мухаммад) да се изписват по специален начин, различен от механичния сбор от съставящите ги букви.
Ето и друго нещо. Текстурата. Калиграфските образци в джамията образуват плътна текстура в определените за това пространства – медальоните, шрифтовите ленти по барабаните на купола, правоъгълните компоции по колоните. Усвояват добре интериора и изпълняват добре орнаменталната си функция.
В комбинация с орнаментите и с тази цветова схема създават подобаваща ориенталска пищност, както вече беше отбелязано по-горе. Не просто празното пространство е сведено до минимум, но и цветовете допълнително насищат интериора. На снимките са с една степен по-тъмни, впрочем. Аз съм пословично известен с липсата на усет към цветове. Интересува ме калиграфската форма.
А помислете за усърдието и размаха. В крайна сметка, говорим за десетки квадратни метри калиграфски надписи и много дни висене на скелето в подкуполното пространство в неудобна поза. И тук зазвучава вечният аргумент на практика срещу критичния теоретик – „А ти колко квадратни метра калиграфия върху стена си направил?“
Но ето, да погледнем и към „възможностите за подобрение“, както ги наричат по корпорациите.
Нещата, за които не може да си затворим очите от калиграфска гледна точка.
Ето го и първото. Липса на сигурност при буквените очертания. Казано с прост език, треперливи букви. Един калиграф винаги има чудене кое е по-добре. Буквата ти да бъде сигурна и енергична, без треперливи прекъсвания и откловения, но пък да не следва каноничната форма. Или да следва каноничната форма, но с известна треперливост и несигурност в линията. Разбира се, най-добре е да има и двете, но тая лъжица не е за всяка уста. А тук най-вероятно ефектът на треперливост се дължи на няколко фактора, вероятно на калиграфски умения, от една страна. Може да се дължи и на самото изписване на буквите, когато надписът първоначално се е пръкнал върху стената. Много рядко калиграфите пишат направо върху стената. Или правят по-малък надпис, който чрез квадратна мрежа пренасят на стената, или направо върху стената начертават очертанията на буквите с двоен инструмент – представете си два свързани молива, примерно. И после запълват очертанията на буквите с четка. И това води до нарушаване на енергичността на линията, която не може да се сравни с директното изписване на калиграфската буква върху хартия с помощта на тръстиково перо и мастило. А може да се дължи и на начина, по който е направена реставрацията. Буквите да са повторени с четка в очертанията им (отново, след като това е направено в началото), и то обикновено от човек, който не разбира от естествената и стандартна форма на арабските букви с присъщите на шрифта редувания на тънко и дебело. Оттук може би и другият дефект.
Противоестествени удебелявания на буквите в места, където такива не се предполага да има. Калиграфията, също по дефиниция, е редуване на тънки и широки линии в точно определена последователност, постигано чрез движението на тръстиковия калем или друг плосък инструмент. И тези тънки и широки линии по точно определен начин изграждат буквата във всеки шрифт. А там, където има нужда, се дорисува. Тези места на дорисуване също са точно определени. Ако постоянно замазваш и дорисуваш буквата впоследствие с четка, нарушаваш този ритъм на буквите и получаваш усещане за огрубеност. Буквата загубва естествения си характер. Гледайте надолу отбелязаните места със зелена точка за улеснение на хората, които не се чувстват съвсем комфортно с арабската азбука.
И тук стигаме до друго опущение. Отклонения от стандартните правила за буквите в шрифта сулюс. Не се прави така. Не изглеждат така. Така не бива. Примерите са безброй, но да посегнеш на Аллах по такъв начин не върви.
Липсата на дисциплина личи и при нееднакви изписвания на елементи, които трябва да бъдат еднакви. Част от обучението по арабска калиграфия и т.нар. „геометрия на буквите“ се състои в разбирането на принципа, че буквите споделят определени форми в дадени техни части. Вертикалната буква алиф, първата буква от азбуката, е основен вертикален компонент от буквите лам или каф в техните самостоятелни форми. Долната част на буквата ра’ е като долната част на буквата уау, независимо дали са във вариацията удължено-заострена (мурсала) или заоблена (маджму’а). Това спомага за изграждането на композиция и ритъм. Е, тук определено не е така. Вижте само дал (вдясно) и уау (вляво). Или напълно скандалната разлика в изписването на най-стандартната част от една калиграфска композиция, която едновременно е и основното средство за нейната стандартизация – ромбичната калиграфска точка.
Но хайде, да не бъдем в позицията на вечните мрънкачи.
За награда откривам и истинското калиграфско съкровище.
Напълно различно от другите надписи. Защото е от друг калиграф. И е на хартия в рамка. Виси в горния ъгъл на стената, на която е входа. Ако влизате в джамията с лице срещу михраба, се пада горе вляво, на закътано над женското помещение в много тъмно кьоше. Почти не се вижда. Може и да не го забележите. Трябва или да знаете къде е и да го търсите, или да се качвате в женското помещение и случайно да се натъкнете, ако обхождате внимателно. Жълто мастило върху черна хартия, много популярна техника сред османските калиграфи, шрифтът е монументален персийски. Турците го наричат джели талик, въпреки че талик по на изток, от Иран и нататък, не е точно персийският шрифт, наричан с името наста’лик или несталик. Друг шрифт е.
Тук текстът е Коран 4:103. „За вярващите молитвата е предписание в определено време.“, много стандартен текст по джамиите, който напомня за времето за задължителната молитва. Има дата и подпис на калиграф. Някой друг път ще се занимаем и с тях. А светлината е толкова оскъдна, че с максимално широко отворена бленда и на висока светлочувствителност едва успявам от ръка, без статив, да щракна два детайла. Отбелязвам си наум, че и затова ще трябва пак да се върна. А ритъмът, подредбата, изпълнението – всичко е класи над надписите по стените. Е, надали е изгубена картина на Ван Гог в кокошарник, сигурно някой от колегите османист вече го е описал. Но е изключително приятна разтуха.
Само вижте как предната част на каф прилича на основната част на уау (осм.-тур. вав). Или колко изящна „чашка“ на нун имаме. Или колко са еднакви точките, впрочем, изключително характерни в този си вид за персийските шрифтове. И колко еднакви са изписаните букви алиф.
И накрая един съвет.
Ако искате добри калиграфии в сулюс, идете в Имарет джамия. Не е толкова популярна, позавехнала е, но се намира много близко. И там са струпани надгробни камъни с много по-добър шрифт от този, който може да видите в голямата джамия горе на главната улица.
