„Жребецът и нощта, и пустинята ме знаят, също мечът, копието, хартията и калемът!“, бил казал поетът Ал-Мутанабби от X в.
А който е газил блатото на българската арабистика, неизменно се е сблъсквал с българския превод на седемте класически поеми от предислямската епоха, така наречените Ал-Му’аллакат, т.е. „висящи, окачени“. Защото техни преписи висяли в Каабата в Мека преди тя да стане символ на исляма.
И там винаги се появява по някой жребец като символ на геройство и престиж. След появата на исляма положението е същото, жребецът е част от джихада, конете препускат и пръхтят в Корана, в пророческата Сунна също. Пък и неслучайно Патриша Кроун, лека й пръст, имаше монография за арабските роби-воини със заглавие „Роби на коне„.
И ненапразно мистериозният арабски поет Халид ибн Шиник от епохата на късните Абасиди, чието побългарено име било Шиников, набеден от някои ту за дьонме, юдеин, приел исляма, ту за повлиян от арабите андалуски християнин, мосараб, дето му викали, ту за мориск, т.е. криптомюсюлмански християнин, а понякога за езичник, зиндик или направо неверник, невярващ в нищо, мулхид, но Аллах знае най-добре, бил казал:
Бедуинът потен, прост, юначен
Без камила той не може.
За да влачи меча, щита си обаче
От жребец има нужда тоже.
Та затуй днес мисълта ми е да сведа до знанието ви едни неща за арабския кон.
И то през един определен ръкопис. Ето го и него, част е от колекцията на Френската национална библиотека (Arabe 2817). Арабите пишат за конете, не е като да не пишат.
„Туй е книга относно науката за възпитанието на жребеца на Уахб ибн Мунаббих, Всевишният Аллах да се смили над него“, ми казва заглавката.
Пък и гледам, горе вдясно пише 1172 година по мюсюлманското летоброене, което е нейде 1759 по нашето летоброене, а в заглавието „възпитанието“ е арабското сийаса, дето значи днес „политика“, ама иначе значи сто хиляди неща, включително „възпитание“, „поведение, че чак и старомодното „обхода“, та с коня се отнасяш по един определен начин, демек, уважавай го, за да те уважава той. Тоя Уахб ибн Мунаббих е много съмнителен, не може да е класическият мюсюлмански авторитет от втората половина на седми век и началото на осми по нашето летоброене, да ме прощава мюсюлманската историопис, ама тогава нямаме дори основни корпуси на ислямската доктрина фиксирани, та камо ли трактат какво да правим с коня, тъй че да го оставим настрана като име, то затова и описанието на ръкописа на сайта на Френската национална библиотека казва, че заглавната страница е „апокрифна“. Там обаче датировката е странна, пише, че е от 1180 г. по хиджра (това е ок, защото тази различна от заглавката дата присъства в колофона, крайния подпис на последната страница на ръкописа), ама 1180 година по мюсюлманското летоброене не е 1670 г. по нашия календар, поне според моите сметки, ми се пада някъде през 1766, а и да не се отвличаме по дати, ми да си гледаме коня.
А по коня има какво да се гледа.
По картинките е малко набит, тлъстоват. Не е много елегантен.
Ние знаем и как изглежда в очите на старите араби газелата, а и може твоята представа за красота да не съвпада с описаните в старите арабски поеми жени, които са толкова сочни, че, поиграят ли малко с дружки, изнемощяват, и оплитат деликатно камилска лой в пръстите си, докато показват тънките къдрави косъмчета по краката си, ама проблемът си е изцяло твой.
Интересното е, че схемите не само описват какви телесни части има, ами и какви болести могат да ги поразят.
По ушите може да го удари глухота. По главата – главоболие. Надолу по крака – изкривяване на копитото. Вижте спираловидната структура на текста. Много е типична за арабските ръкописи, че даже и Бринкли Месик го беше отбелязал като символно натоварен подход в правните ръкописи в Йемен. Имаме и един червен кон, ей така, но със сплетена опашка. Малко, сучещо от майка си. Надписът на страницата казва „кон“, ама обяснението в придружаващата страница намеква, че е муле. Не знам, на мен малкото по муцуната ми прилича на лама, ама Аллах знае най-добре, казват винаги мюсюлманските авторитети. Има един бял кон, който на кестерме, дето викаше дядо ми, демек по диагонал, накриво, върви през страницата. Според пояснението на сайта на ръкописа, изглеждало все едно качва стръмен склон, ама то всеки като го завъртиш, ще изглежда така, а пък ако завъртиш моя снимка, ще изглежда все едно се гмурвам в главата надолу, което е и единственият начин, по който мога да плувам. Кон с куче в краката. Чудиш се защо, докато не видиш пояснението. Бяс. Върви по кучетата и по конете, и трябва да ги убиеш. Вижте колко си приличат в муцуните. Отново картинка на коня с телесните му части и пак болестите, които може да ги сполетят, в различен стил и почерк дори, мисля си, че може да е вмъкнато после, телата на ръкописните книги понякога са като чудовището на Франкенщайн. Вижте двете очи, положени на една и съща равнина, които гледат към теб. Приличат на женски портрет от Пикасо. Схематично изображение на скелета на коня. Да ме прощава, но ми напомня на великденското агне след като сме го изяли. Костите („кокалите“, както казват студенти в медицината първи курс, които искат да ги скъсат на изпитите по анатомия) са надписани. Кост на бедрото. Плешка. Джолан (не се яде!). „Тук са тестистите“, е много интересен коментар, при условие, че говорим за скелет на кон, а те определено не са кокал, нито boner по смисъла на английския израз.
И накрая оставям моето най-любимо изображение.
Червеният кон с крила, вписан в кръга, подобно на мандала.
Навява ми мисли за друго любимо чудовище, „Древния Психичен Двоен Боен Слон“ от „Време за приключения“. Толкова е чудноват, че си проси да се зачетеш в ръкописа. Стига сме гледали само картинки. Може да си мислите за мистериозния Бурак, който носи Мохамед на гърба си до трона на Аллах по време на нощното пътуване, описано в Корана, но не би. Това се оказва изображение на самия Хайзум, коня на ангела Джибрил, такъв, какъвто са го видели съратниците на Мохамед по време на битката край Ухуд между тях и племето курайш.
Разбира се, това ще да е Конят на конете, Жребецът на жребците, самата идея за жребец, идеалното ездитно добиче. Защото е небесно създание, а не земно като останалите. И онтологически, мисля си, следва да ги превъзхожда. Та нали според самия Платон и най-грозният човек е по-красив от най-хубавата маймуна. Остава въпросът също защо един от най-могъщите ангели, самият Джибрил, библейския Гавраил, Пазителят на Откровението (Амин ал-уахйи), който според Сунната има шестостин криле, би имал нужда от крилато ездитно животно.
Но ако е Аллах ти е казал, че си кон, и ще летиш, ще летиш.
И дори и да ти е поверил криле и те е направил да носиш откровението, ама ти е казал да яхаш крилато добиче, ще яхаш.
