Когато човек е свикнал да използва утвърдилия се като стандартен превод на Корана на български език от 1997 г., е склонен да пропуска историята на преводите на мсююлманското „четиво, рецитация“ (каквото си значи и арабското кур’ан) на родния му език. Въпреки че тази история не е толкова богата, колкото тази на преводите на западни езици, не може да кажем, че е лишена от любопитни нюанси. След първия цялостен превод на Корана, дело на протестантски мисионери, издаден около 1930 г., следва няколкодесетилетно затишие по въпроса. Очевидно комунистическата държава след 1944 г. не проявява интерес към нездраво просвещаване на мюсюлманското население относно основите на вярата му, пък било то с цел тяхното разгромяване – нещо, характерно за протестантските мисионери преди това.
Ако човек зачете документите на Държавна сигурност от периода, остава с впечатление за точно обратното. Целта на държавата, обяснимо, с оглед на комунистическата идеология, e да делегитимира религиозните авторитети, да подтисне религиозното образование сред мюсюлманите, и да изтласка „реакционното влияние“ на Мохамедовата вера, някак парадоксално свързвано и с влиянието на турския национализъм1.
Едва през 1981 г. изглежда, че държавата стига до идеята, с цел по-нататъшно ограничаване на вредното идеологическо въздействие на ислямската религия, да се предложи от ЦК на БКП на Института по балканистика при БАН да направи превод с критичен коментар на Корана на български език. Той да се отпечата в ограничен тираж [sic!] и представи за ползване на ОК на БКП в окръзите с компактно население български турци и на МВР2. Преписката не разкрива детайли относно реалното изпълнение на задачата, то остава забулено в мистерия. През 1991, малко след падането на режима през 1989 г., се появява и превод на Корана, финансиран от отвън, от ахмадитите – това индийско мюсюлманско движение, възникнало през XIX в. и възприемано от мнозинството мюсюлмани като „секта“, каквото и да означава това в исляма. Сетне, през 1993 г. се появява преводът под редакцията на Недим Генджев, финансиран от саудитска фондация, 1997 е публикуван този на Цветан Теофанов, който се превръща в академичния стандарт, а през 2009 бива публикувано издание на превод на Корана от турски, направен от Иван Добрев – впрочем, член на комисията по превода на Недим-Генджевия Коран.
Така се оказва, че най-вероятно по време на социалистическата власт в България не съществува превод на Корана, публикуван с нейно одобрение – ако не допуснем, разбира се, че поръчителството от ДС към БАН по някакъв начин не бива изпълнено. Това обаче не изключва шедьоври на самиздата, промъкнали се през цедката на държавната цензура. Измежду тях е опитът за превод на целия Коран „от арабски на български“, както твърди първата му страница, правен от някой си шейх Мохаммед Шемсуддин, и то в две издания – на второто, озаглавено „Кор-ани к-е-р-и-м /П-О-Ч-Т-Е-Н-И-Я К-О-Р’-А-Н/“ откриваме годините 1986-1989, а предговорът към него е притурен към издание, наречено „Будилник на мослиманите“ /И-К-А-З-У-Л-Ь М-О-С-Л-И-М-И-Н-Е/, с информация, че е преведено от турски и арабски, от същия шейх, и години 1983-1986. Изданието, чийто текст изглежда набран на пишеща машина, не притежава нито информация за издателство, нито място на издаване, само надпис „България“.
Но пък има изключително показателни встъпителни текстове и заключителна молитва.
Качеството на превода е достойно за предмет на отделна научна студия
Тъй като арабистиката е сравнително млада дисциплина в България, и до ден днешен в полето някак като че ли има пробойни в изграждането и възприемането на единен терминологичен апарат, поне до степента, в която това е налице в други области, да речем история на философията. Защото терминологията се стандартизира с натрупването на авторитетни преводи на извори – например, Корана – и специализирани изследвания върху тях. Някой да е виждал консистентни преводи, например, на понятия от областта на ислямското право (фикх) на български? Та дори понятието за мюсюлмански юрист (факих) на български се предава ту с „правовед“ [малко лъха на Москва, подобно на русизма „считам“, сетихте ли се за бай-Тошовото „ние требва да се считаме с реалностите!“], ту „законовед“ [звучи някак ретроавторитетно, почти езотерично, като вариант на шариатски сърцевед], ту „юрист“, или пък най-простото „правист“. С оглед на това, не може да очакваме, че преводач от турски и арабски през 80те години ще се нагърби с тежката задача да транслира консистентно кораничната, оттук и фундаменталноислямската, понятийна рамка на български език.
Ето така изглежда първата, може би най-важната сура от Корана
„Откриващата“ (Фатиха) глава от оригинала на изданието:
В случая, освен че съм придирчив потребител на съдържание, съм и читател с късмет. Мога да чета оригинала на Корана в Мохамедовия език, а и зная наизуст първата глава. Инак, ако бях просто читател, който тепърва разгръща „Четивото“ от любопитство, не бих разбрал твърде много.
На пръв поглед се откроява твърде силното присъствие на арабски термини в турскоезичното им чтение [„еузу“ вм. „а’узу“, от араб. أعوذ, „еш-шейтан“ вм. „аш-шайтан“ от араб. الشيطان, „суре“ вм. „сура“ от араб. سورة]. Отделно, голяма част от превърналите се в част от мюсюлманските ритуали изрази остават непреведени или свободно преразказани – „еузу билляхи“ бива предадено с „гуше се към Аллах“ [sic!], вместо по-логичното и естествено „прибягвам към Аллах“, „търся убежище при Аллах“, „зова Аллах за помощ“ и пр. Архизлодеят в Корана, вместо с утвърденото и естествено в българския език „дявол“ или „сатана“, впрочем, от същия общ семитски корен като еврейското „Сатан“, тук се предава с „шейтанина“. Формулата „В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!“ тук си остава транскрибирана, без превода й, вариант на който се появява чак в стих 3, където арабското ар-рахман, ар-рахим от оригинала зазвучава като странното „Милостивият и ще бъде Милостив“. Въпреки, че е пояснено, че „това суре се нарича така [Фатиха], защото Кор-ани керим започва с него“, не става ясно, че реално Фатиха в арабския текст означава „откриваща“, „отваряща“, „встъпителна“ глава (сура) на Корана, което и обезсмисля коментара. Стих 2 се увенчава с добавка, която липсва в оригиналния текст – след донейде логичното „Всякаква Слава и Хвала се отнася Лично за Аллах – Създателя на световете“ [доста протяжен, почти преразказвателен превод на синтезираното арабско الحمد لله رب العالمين, букв. „хвала на Аллах – Господа на световете“], изведнъж съзираме фразата „Аз хваля и благодаря на Аллах“, която откровено липсва в арабския оригинал на Корана, известен на мен. „Стопанин на Къяметския ден“ е друго постижение, при условие, че арабският оригинал казва малик йаум ад-дин (ملك يوم الدين) – „Владетеля на Съдния ден“. Убогото откъм звучене „Къямет“ обаче тук е турцизиран арабизъм, от арабското кийама, т.е. „възкресение“, което не присъства по никакъв начин в оригинала. Т.е. арабският оригинал е преведен с турцизъм, и то от друг арабски корен. В стих 5 откриваме, че според преводача въвеждащото допълнение местоимение, отнесено към Аллах „ийака“ [т.е. „към Тебе“, „Тебе зовем за помощ“] е предадено със звателното „Ей мой Аллах“, от което най-вероятно стигам до заключението, че „ийака“ е употребено в значението на звателната частица от арабския „аййуха“ (أيّها), „йа“ (يا). „Пътят справедлив“ от ст. 6 пък е предаването на арабското ас-сират ал-мустаким (الصراط المستقيم), букв. „правия път“, превърнало се исторически в синоним на исляма. И накрая, в ст. 7, кой знае защо фразата „пътя на онези, които си дарил с благодат“ – в оригинала сират ал-лазина ан’амта ‘алайхим (صراط الذين أنعمت عليهم), се появява като „по пътя, който си го дарил на тях“, без разбирането, че ако и да може да преведем глагола ан’ама (أنعم) – „дарявам с благодат“ – като простото „дарявам“, то преводът по този начин би очаквал наличието на „възвръщащо местоимение“ в оригинала, обозначаващо „пътя“ като пряко допълнение, съответно фразата би следвало да звучи сират ал-лазина ан’амта-ху ‘алайхим (صراط اللذين أنعمته عليهم). А отново сбитото арабско гайр ал-магдуб алайхим (غير المغضوب عليهم) [букв. „[на] онези, на които си се разгневил“, „онези, на които е показан гняв“], отново е разгърнато в двоен превод, и то отрицателен – „който неса заслужили твоя Яд и Гняв“. Но напротив, тук става въпрос за онези, които са „заслужили“ гнева на Аллах. А както знаем от ранните коранични коментатори, това могат да бъдат само омразните юдеи. Заключителното „Амин“, появяващо се тук в превода, също не е традиционна част от арабския оригинал.
Но стига езикови пипкавости, да се върнем към предговора в изданието
Тук преписвам целия встъпителен текст, а [коментарите ми са вътре в квадратни скоби]. Запазил съм оригиналния правопис.
Обръщение на писателя [доста е съчинителствал като за преводач, да. Но се надяваме, че поне не е съавтор.]
Драги читатели,
Кор-ани керим е една велика книга, която няма равна на нея никаква книга изработена от човека. Защото много и много поети-неверници са се мъчили да издокарат съчинения и поезии да приличат на айетето [от араб. айа, „знамение“, стих от Корана. Оттам идва и титлата на върховния духовен лидер в Иран – „аятолах„, което значи нищо по-малко от „знамение на Аллах“ (айат Аллах)], но не са могли. [Така е. Човек, освен, че се сеща за Коран 2:23 („донесете една сура, подобна на неговите“) с неговото „предизвикателство“, няма как да не си спомни и злощастния Надр ибн ал-Харис, който се прощава с главата си изпод меча на зетя и братовчед на пророка Али през 625 г. Да твърдиш, че стиховете ти са по-добри от „айетето“ може да бъде въпрос на живот и смърт.]
Кор-ани керим е вечен закон, чиито съдебни решения са в сила по всяко време на нашия земен живот. [Очевидно преводачът е „фундаменталист“, защото смята, че текстът на Корана е неразривно, извънвремево свързан с ислямското право. Най-вероятно чрез „съдебните решения“ е предадено значението на кораничния термин хукм, мн. ч. ахкам, обозначаващ „отсъждане“, „власт“, „авторитет“, „съдба“, но и „шариатско постановление, регулация“, неотменимо свързани с идеята за Аллах като суверен.] Както преди 1400 години е разрешавал спорните въпроси, така и в момента ги решава, и ще ги решава до края на света най-справедливо. [Да не би шейхът да намеква, че, независимо от „контекста“, същността на Корана остава непроменена?] Няма човешки закон, който да издържи да не се промени. Това поне е очевидно.
Кор-ани керим е сладко четиво само да го четеш, но още по-сладко е, когато изпълняваш всички законни постановления в него. [Питайте Надр ибн ал-Харис или юдейското племе Бану Курайза.] Ние сме се стремили с нашия скромен принос за исляма да бъде достъпен Кор-ани керим до всеки член на обществото ни. Да го чете на разбираем език и да размишлява по съдебните решения публикувани в него, от Аллах д.ш.
Кор-ани керим не може да се превежда от неверник, както е преведен преди 1944 г. от некои си християни-атеисти. [Страхотно попадение. В стремежа си да обвиним християните в пристрастност и некадърност, ние им приписваме греха на атеизма. Звучи почти толкова противоречиво, колкото да кажем „некои си християни-мюсюлмани“.] Той трябва да се превежда от истински мослиманин и то компетентен както с арабския език, така и с литературата на Исляма. [Забележете трите условия: 1. принадлежност към вярата, 2. познаване на езика на откровението, 3. познаване на ислямската традиция.] За да може да тълкува айетето, които са в резюмирана форма [Да, въпреки че Коран 16:103 и 26:195 твърдят, че текстът е на „ясен арабски език“, остава съмнението доколкото „резюмираните айети“ могат въобще да бъдат консистентно разбрани, с оглед на Коран 3:7: „Той е, Който низпосла на теб Книгата. В нея има понятни знамения – те са основата на Книгата, – и други – неясни. А онези, в чиито сърца има изкривяване, следват неясното в нея, като се стремят към смут и се стремят към тълкуването му. Ала никой освен Аллах не знае тълкуването му.“]. Ако преводача не е остроумен той ще даде превод погрешен и ще се провини пред Аллах. Ето както е направен превода на Мевлиди шерифи през 1990 г. от некомпетентно лице. [Мевлид-и шериф е османската поема от Сюлейман Челеби от XV в., която се рецитира по случай празника, отбелязващ рождения ден на Мухаммад (ар. маулуд, осм.-тур. мевлид). Тук обаче става ясно, че реално второто издание на този превод на Корана е по-късно, или уводът е добавен около или след 1990 г.] Докато Мевлиди шерифи е лесен за превод и колко грешно е преведе[н], а да не говорим за превода на Кор-ани керим. Той е на висок стил в резюме. Ако беше Човешка книга, щеше да се преведе най-лесно, но тук, не [Дилемата на преводача на Корана много ясно личи тук, доколкото двусмислеността, неяснотата се възприема като присъща на текста, доколкото представлява частично доказателство за божествен произход].
Кор-ани керим е лично слово на Аллах. Той не е съчинен от Мохаммед а.с. както някои се въобразяват [вж. напр. Коран 7:157, даващ основания за вярването в „неграмотен“ (умми) Пророк или пък 17:88 като доказателство за неподражемостта на мюсюлманското Писание]. Дори и днес има такива, които казват, че това е история на арабите. Колко наивно си представят атеистите нещата, както за Кор-ана, така и за Мохаммед а.с. така и за Исляма въобще.
Кор-ани керим е изпращан в продължение на 23 години време, айет по айет, сюре по сюре [от араб. сура, глава от Корана], чрез Джебраиль а.с. едно от големите меляикета [ангели], като психически го предава на Мохаммед а.с. и той го запаметява, след което го предава на своите писатели, които го записват точно [Салман Рушди doesnt’like this.]. И днес ние го пазим от подправки.
Аллах д.д. заповядва в едно съдебно решение, „Ако Мохаммед бе променил нещичко в Кор-ана, добавил или отнел, щеше да му одрежем шийната вена“ [вероятно препратка към Коран 38-46: „Ала не! Кълна се в това, което съзирате и в това, което не съзирате, наистина то е слово на достоен Пратеник, а не е слово на поет. Но вие малко вярвате. И не е слово на гадател. Ала малко се поучавате. Низпослание от Господа на световете. И ако той Ни приписваше някакви слова, щяхме да го сграбчим с Десницата, после да му прережем аортата. И никой сред вас не ще Ни възпре от това.“] от тук ние виждаме ясно, че промяна няма да има в Кор-ани керим, нито е имало. Заповедите на Аллах, както са свалени [днес по конвенция терминът е „низпослани“], така са запазени. Никой няма право да промени една точка в него. Ако промени, той е извършил страшно престъпление пред Аллах и ще бъде съден жестоко. Ако обаче е дал погрешно тълкуване без да иска, то това ще му прости Аллах, ако иска [Да, определено това не е постмодернизъм. Нормативният текст винаги стои над тълкуванието и съществува независимо от постоянните опити за предоговаряне и реконструиране на значението му, затова и посягането върху цялостта му е много по-тежък грях от грешното тълкувание].
Ние сме извършили този превод, но не искам да кажа, че е съвършен, въпреки нашия стремеж. [Нищо. Нали е с правилната мотивация. Тя ще покрие прегрешенията.] Превода е консулидизиран с другите тълкуватели-Мослимани. Но ние работим и ще работим ако има позволение от Аллах, за да усъвършенствуваме превода. Но незнаем до кога Аллах ще ме остави жив.
Милия Аллах да ве упъти: Шейх Мохаммед Шемсуддин.
Но тъй като почнахме с рестриктивната политика на ДС спрямо религиозните малцинства и мюсюлманите в частност
Искам да се спра на няколко забрани и ограничения, чийто източник не е външният политически натиск, упражняван от държавата чрез репресивния й апарат.
Първата от тях присъства единствено имплицитно, доколкото е обусловена от характера на публикацията, която представлява именно опит за превод на Корана, а не арабския му оригинал. Знаем, че „чудото на Корана“ (и’джаз ал-Кур’ан) заема централно място във възгледа за откровението в исляма. Ако Писанието е едновременно неповторимо, и вечно, несътворено – възприятие, което се оформя постепенно исторически, и води до наказанието на упорити богослови по време на изпитанието (михна) от IX в., то арабският език е неотменна, същностна част от него. Оттук и преводът му на друг език винаги би се явявал низкопоставен спрямо оригинала, доколкото представлява продукт на човешки труд, за разлика от изначалния текст, отражение на небесния оригинал, „съхранявания скрижал“ от Коран 85:22, „Книгата-майка“ (13:39).
Смята се, че първите преводачески усилия са направени от Салман Персиеца, съратник на Пророка, който превежда „Отварящата“ глава от Корана (ал-Фатиха) през VII в. В същото време не може да не споменем, че и до ден днешен преводите на западни езици залагат на безопасни формулировки, които ясно да подчертаят неповторимостта на арабския оригинал и съществуващия непреодолим зев между него и крайния текст на друг език. Оригиналът и преводът съществуват във своеобразна диалектика на преводаческата динамика: изходният текст става възможен в примиряването между две наглед противоречиви положения. От една страна, преводът следва да бъде правен от „остроумен“, по думите на шейха, преводач, който да не допуска грешки. От друга, твърде голямото приближаване към входния текст следва да бъде отричано и избягвано, за да не се накърни неповторимостта на оригинала. Така преводът става възможен единствено чрез натъртването, че при всички случаи в ценностен аспект той не може да замести оригинала. В този дух и преводът на Арбъри (поч. 1969) се нарича „The Koran Interpreted“ (Коранът разтълкуван). Този на Мармадук Пиктал (поч. 1936) носи названието „The Meaning of the Glorious Koran: An Explanatory Translation“ (Значението на славния Коран: един обяснителен превод), а този на друг конверт към исляма – Мухаммад Асад – се нарича „The Message of The Qur’an“ (Посланието на Корана). Тенденцията не подминава и превода на Цветан Теофанов, или поне второто му преработено и допълнено издание, което в момента държа в ръцете си. На арабската корица съзираме надпис „Свещеният Коран и превод на неговите значения на български език“ (Ал-Кур’ан ал-карим уа-тарджамату ма’анихи ила л-луга ал-булгарийа)3. С други думи, „Свещеният Коран“ може да бъде само арабският оригинал. Останалото е добавка, вторичен текст, подпомагащ онези, които не могат да четат Мохамедовия език.
На второ място стои възбраната, както четем в предговора, Коранът да бъде превеждан от неверници. Легитимността на преводаческото занимание в случая не се удържа само и единствено от условието за познаване на арабския език и мюсюлманската традиция. Нужен е и погледът на вътрешен спрямо вярата човек, доколкото външният поглед се оказва винаги по подразбиране ущърбен.
Съжалявам, Сейл, съжалявам, Арбъри, съжалявам, Руди Парет. Съжалявам, Ернст Макс Хопе.
И в същото време – κῦδος, Мармадук Пиктал и Мухаммад Асад. Тъй се прави. Докато се казваш Леополд Вайс, не става. Коранът се превежда, след като си се конвертирал през 1926 г. Което ни навежда към мисълта за верската идентичност на преводачите на българските издания на Корана. Това от 1930 г. очевидно не е превеждано от мюсюлмани. Ахмадитското издание няма как да не е превеждано от мюсюлмани. Недим Генджевото – също, доколкото носи одобрението на саудитска комисия. За Иван Добрев не зная, а за версията на Цветан Теофанов, също под егидата на фондация „Тайба“ и Главното мюфтийство, предвид и легитимността му като превод, придобил официален статус, следва също да направим допускане относно верската принадлежност на преводача. Може би и тук дължим κῦδος.
Самоличността на преводачите пък ни води към третата забрана, свързана с изображенията. Съзираме снимка на самия преводач, който пояснява:
Драги мослимани,
Страхувам се и се срамувам от Аллах, защото сложих образа ми на този свещен китаб. Но какво ме накара да направя това? Не че съм красив, за да ме видите. Красиви сме всички кулове на Аллах. Той е заповядал на много места в Кор-ани крим, това. А за да знаят читателите-мослимани, че този китаб е написан от истински мослиманин – предан кул на Аллах и да нямат съмнение в него. Защото много книги по Исляма има издадени в миналото, за които казваме, че са ги писали евреи и християни. Ето за това искам да потвърдя, че този китаб не е написан от такива подобни. Потвърждавам го това с образа ми. Защото Кор-ани керим е преведен преди 1944 година с груби изменения на съдържанието му. Както и превода на Мевлиди шериф 1990 г. Подобни преводи на Ислямската литература не трябва да се правят от некомпетентни лица. /Есселямун алейкюм ве рахметуллахи/.
Неприязънта на суннизма към изображенията на живи същества не е нещо изненадващо, ако и тя, подобно на въпроса за сътвореността на Корана, да търпи историческо развитие. Един от най-въздействащите хадиси за мен винаги е бил онзи, в който пророкът напомня, че „Измежду онези, които най-силно ще бъдат измъчвани в Деня на Възкресението [Къямета, ако следваме почина на шейх Шемсуддин], са изработващите изображения (ал-мусаууирун)“. Защото единствено Аллах може да бъде истинския „ваятел“, „придаващ форма“, „изобразител“, едно от 99те му имена му е „Ваятелят“ (ал-Мусаууир). Всеки опит да се подражава на Него в това му качество не просто крие риска да произведе идоли, обекти на обожание, но представлява многобожие, „съдружаване“ (ширк) на друг авторитет към Неговия. Мястото на всеки, който изработва изображения, е в Ада, и ще бъде измъчван там за всяко едно изображение, създадено от него. Затова и се препоръчва в същия хадис, ако трябва да се рисува, да се рисуват „дървета, и онова, що няма жива душа [букв. дух, рух] в него“. Също така от Сунната може да научим, че ангелите на Аллах не навестяват къща, в която има изображения – предание, изречено по повод посещението на Мухаммад в Каабата, където открива изображения на Авраам (Ибрахим) и Мария (Мариам).
Знаем, че както наказанията, така и забраните са инструмент за очертаването на границите на допустимото, и в крайна сметка – на религиозното – в исляма. В крайна сметка, нали именно за обозначаването на наказанията за сериозни простъпки в шариата се използва термина за „граници“ (худуд)? Та нали и основната задача при разглеждането на феномените в живота на мюсюлманите от шариатска гледна точка, например в жанра на фетвата, е те да бъдат правилно класифицирани в петстепенния спектър от ислямското право, простиращ се от възбранено, грях (харам), през порицаемото (макрух), позволеното, неутрално (мубах), препоръчителното, похвалното (мустахабб, Сунна), и накрая до задължителното (фард, уаджиб).
Затова и симпатизираме на болежките в съвестта на „писателя“-преводач тук. Но как успява да жонглира между различните ограничения?
Ако трябва да степенуваме възбраните дотук йерархично: външните определено не са такива, с които вярващите следва да се съобразяват, доколкото те са отвъд границата на вярата, не са продукт на религиозно санкциониран авторитет. Затова и от вътрешномюсюлманска гледна точка не е проблем външните ограничения, наложени от властта в лицето на ДС, да бъдат заобиколени чрез произвеждането на донейде „апокрифен“, несанкциониран от властта превод.
„Страхът и срамът“, обаче, продиктувани вероятно от възбраната за изображения и действието пряко скромността, могат временно да бъдат изтласкани на заден план, за да се очертае границата нещо по-съществено – невъзможността значението на Писанието да бъде схванато и предадено от външния на исляма преводач. Та не са ли именно външните на исляма хора на Писанието тези, които са обвинявани постоянно в „изопачаване“ (тахриф) на предните Писания, с което се обяснява и несводимостта между текста на Корана и този на Библията? А както е ясно, това „изопачаване“ в очите на мюсюлманските богослови може да бъде или съдържателно, на значението (тахриф ма’на), или формално, на самия текст (тахриф лафзи). „Такива подобни“ – т.е. хора на Писанието, евреи и християни, сякаш твърди шейхът тук, са неспособни да изкажат истинни съждения относно исляма, затова в израз на гаранция срещу изопачаването на текста на Корана се появява и образът на преводача, който недвусмислено свидетелства за принадлежността му към мюсюлманската общност (умма) и така снема евентуални обвинения към качеството на превода. Верският интегритет – а не просто познаването на исляма от вишката на външния наблюдател – се превръща в същностна част от преводаческите умения.
Остава въпросът „откъде да сме сигурни, че единствено по образа може да се разбере, че това е истински мюсюлманин“. Не носи ли това твърдение дискриминативна отсянка спрямо всички останали „кулове на Аллах“, които не изглеждат така, без това да нанася ущърбност на вярата им и принадлежността им към уммата? Та ако тук Шемсуддин намеква, че истинският мюсюлманин притежава непогрешимо отличими визуални черти, кои точно са те и дали са същностни [определен вид нос?, особен поглед?, шапчица?, вратовръзка?, мустак?, определена дреха?]. Но затова тук може само да гадаем. Налага се да спрем, преди да позволим на допущението ни да се подхлъзне в неподходяща линия на размисъл. В крайна сметка, ако публикувам моя снимка тук, ще стане ясно, че не съм мюсюлманин. Оттук насетне, как въобще бих могъл да изразя легитимна критика към едно толкова трудоемко преводаческо начинание? Грешките в превода, съзрени от мен, не могат да бъдат определяни от мен като такива. Те или не са съществени за смисъла на текста, оттук и вярата, на мюсюлманите, или ми изглеждат такива единствено заради духовната ми, интелектуална и преводаческа ущърбност, сиреч – озовавам се сред изброените от шейха „некомпетентни лица“. Затова и първият превод на Корана на български от 1930 г. не може да бъде обявен за легитимен, доколкото бива иницииран и изработен от християни. И реалното им прегрешение се заключава не толкова в „грубите изменения на съдържанието му“, доколкото, както видяхме, изменения има и в този превод.
Но се оказва, че за измененията от мюсюлманите има надежда, като отворим заключителната молитва. А цялото сканирано копие на превода може да свалите оттук.
Бележки
- Тук почти комично може да припомним за справката от 1952 г. относно някой си Мустафа Абдул Азизов, който служи като мюсюлмански духовник в Пазарджик, Видин, Хасково, София, Крумовград и Орехово. Обрисуван като враждебно настроен към турския национализъм под формата на кемализма [„Мустафа Азизов е голем анти кемалист“], в същото време е „силно веруйш“, а „за оправляващите турция се изказва, че са евреи и неодобрява постъпката на изселващите се в Турция“. И все пак, въпреки отрицателното отношение към порицаемия в очите на ДС турски национализъм, „Азизов с своето силно фанатезирано религиозно чуство си остава враг на всичко прогресивно“ [запазил съм оригиналния правопис, бел. моя. А.Ш., Справка за служителите при Главно мюфтийство и мюфтиите и секретарите в страната, София, [януари 1952 г.] АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 13, оп. 1, а. е. 275, л. 14-23].
- Държавна сигурност и вероизповеданията, част II, Мюсюлманско изповедание и Католическа църква в България (1944 – 1991), Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (КРДОПБГДСРСБНА), София, 2017, с. 308.
- Превод на Свещения Коран, преведе от арабския оригинал Цветан Теофанов, второ преработено и допълнено издание, Благотворителна фондация „Тайба“, София, 1999.