Калиграфската сцена в България е доста затворена и не особено оживена, затова и всяко нещо, свързано със занаята, си заслужава да бъде посетено и отразено. В сравнително кратък интервал се оказа, че в София се организират две събития около арабската калиграфия, на които дори успявам да отида.
Първото е филм: „Следи от душата“
Продукцията идва в София като част от станалия вече редовен фестивал „Masters of Art„. Режисьор е Мартин Купър, а от публичния анонс научаваме, че представя света съвременната калиграфия през погледа на 12 международни калиграфи. Чрез него разбираме как изкуството, философиите и животът на тези художници, чиито разнообразни творби имат общи корени в древните традиции на калиграфията, отразяват и се свързват с модерния свят. Филмът е много добре сниман – както разбираме и от интервюто с режисьора, в продължение на много години, преди да започне да прави филми сам, той монтира чужд видео материал за различни продукции. Интервюто допринася и за общото ми усещане около филма – много личен, човешки, ориентиран не просто към калиграфията като форма на художество в един все по-дигитализиращ се свят, но и към историите на избраните за филма калиграфи. Което за мен като практикуващ калиграф е по-ценно.
Продукцията представя три големи полета – това на японската калиграфия, свързаните с арабоезичната калиграфия артисти, и практикуващи калиграфия на латиница. Очевидно е, че филмът отдава превес на японската калиграфия, което и, предвид беглото ми познаване на практиката в Далечния изток, е обяснимо. Японските калиграфи носят своите лични истории, свързано предимно с емоционалното преживяване на изкуството, стабилно вкоренено в историческата и религиозната традиция на региона им. Ригоризмът на вече установените техники от векове се допълва от говоренето за ритъма, оттласкването от твърдото спазване на канона, спонтаннността като условие за постигане на калиграфско съвършенство, връзката между калиграфията и дишането. Впечатлява разказът на един от калиграфите – който и успява да ми стане най-симпатичен – за съня му, в който той пише върволици от букви, само за да дойде накрая Бог и да му каже, че Той винаги може да напише по-съвършени, и вече е написал всичко. Духът на импровизация намира израз в постоянните експерименти с размери и материали: от четки, по-големи от парцал за бърсане на под, до добавяне на вино в мастилото, както споделя един от китайските калиграфи, след като установява, че виното не е по неговия вкус, за разлика от по-твърдите алкохоли като уиски.
Калиграфите от западната традиция пък са по-еклектично представени. Любим ми става този, който миксира между техники от графитите и готическия шрифт като част от неговата борба с депресията. Но признавам, че върху тази част от филма не успявам да се съсредоточа, защото съм там за друго.
За човек като мен най-голям интерес представляват арабските калиграфи
По разбираеми причини подхождам и най-критично. Подборът на артисти очевидно е продиктуван от външния поглед към толкова непроницаема за западния човек калиграфска традиция. Защото тя, наред с всичко, и не е толкова емоционално напрегната, както е далекоизточната. Отношението към спонтанността е напълно различно, езиковата бариера стои плътно спусната, саморефлексията се разгръща по съвсем неразгадаеми линии. Веднага наум кръщавам арабските калиграфи „протестиращите“. Точно обратното на тези от Далечния изток, филмът представя образ на творци, хванати между историческата традиция на арабоезичния Близък изток и модерността. За тях калиграфията е точно обратното на традиционния начин на писане в историческата перспектива на мюсюлманите, оттук и антитеза на приемствеността, толкова видима при тези от Далечния изток.
Сорая Сийед, чийто неща познавам отпреди, стои най-близо до дисциплинираната, високостандартизирана форма на занаята, която практикувам. Изписаната във филма дума „свобода“ (ал-хуррийа) на арабски, около която гравитира интервюто с нея, е сносно изпълнена в монументален шрифт сулус (сулус джали), красящ много от османските джамии. В същото време е напълно скандално оживена чрез пърформанса на полугол мъжки танцьор. Радостта от това, че Кемал Ататюрк при превръщането на Св. София от джамия в музей не успява да изхвърли медальоните с имената на Аллах, Мухаммад и четиримата Праведни халифи, просто защото са големи, любопитно резонира с реторичното й питане „Къде е душата на старите майстори?“ В това питане се крие голяма част от напрежението в калиграфията й – за човек, запознат с изключително богатата собственомюсюлманска саморефлексия върху калиграфията, отговорът е ясен. „Душата“ и „сърцето“ на калиграфите, от които самата Сорая желае да се оттласне, докато спазва формалните изисквания на занаята при тях, е в придържането към шрифтов стандарт, религиозно осмислен от високия статус на писмеността в исляма. Чрез него те стават част от калиграфския континуитет, връщащ се към зетя на Пророка Мухаммад – Али, и в крайна сметка към Пророка като реципиент на божественото откровение чрез Корана. Възгледът за красота не минава през мисленето за „душа“, „емоция“ и „себеизразяване“, а по-скоро през придържането към идеалната форма на буквата, мислена като израз на словото на Аллах, вечносъществуващо край трона Му под формата на „съхраняван скрижал“ (Коран 85:22).
Центробежното движение от калиграфия към други форми на художествено самоизразяване във филма се допълва от Ел-Сид – калиграфити артист, чийто творби също са ми известни. Вече доста видим, идва от Франция, но е с тунизийски произход, и разгръща очарователна и лична история около употребата на арабската азбука в уличното изкуство. Имиджът, който изгражда, е доста лъскав за моя вкус, наум се сдобива от мен с прозвището „Банкси на арабските калиграфити„. Но дългите, усукани вертикали, изписани с плоска четка, наистина отстоят далече от чара на същинската калиграфия. Най-впечатляващият му проект е такъв не защото е шедьовър на калиграфията, а защото е пример за кохезия с местната общност в Египет. Филмът ни представя и персиецът Галамдар – свеж младеж в средата на 20те си години – при когото калиграфската практика напълно се разпада в абстракция, графичните компоненти заимстват вдъхновение от арабски букви, без да изписват свързани фрази, а целта е ясна. Протест срещу режима в Иран. Срещаме и Диа Батал – идеологически натоварен артист с ясно заявена политическа програма, чийто неща бих сложил по-скоро в графата lettering (т.е. рисувани букви, които не са резултат от естественото движение на пишещ инструмент върху повърхност), нежели калиграфия.
Но филма го препоръчвам на всеки, който иска да получи рядката възможност надзърне в света на практика, толкова далече от съвременното ежедневие.
Второто събитие е напълно различно.
Оказва се че в рамките на София Хартиен Арт Фест има лекция и работилница на Абд Масуд, директор на Виенския център за калиграфия. Събитието е организирано в сумрачния в съботен предиобед НДК. Попадам там измежду двадесетина присъстващи, които като мен проявяват интерес. Самият Абд Масуд на приличен английски уточнява от самото начало – „не съм добър калиграф, определям себе си по-скоро като артист“. Което и за мен веднага говори, че преднамерено се дистанцира от големите калиграфски школи в Близкия изток – измежду които тази в родната му Йордания, или пък в Багдад, Кайро, Истанбул. И това ясно личи по еклектизма в творбите му, изложени в рамките на фестивала – големи по размер платна, изписани с форма на сгъстен източен куфи, предимно начертан или изписан с рапидограф. Но това ме кара да се замисля за вечната дискусия относно разликата между художници и калиграфи. Винаги заемам консервативната страна на калиграф, познаващ историческата арабоезична традиция. В нейните рамки, както твърдят големите майстори в Османската империя, добрият шрифт не може да бъде развален от лоша орнаментална украса към него; лошият шрифт не може да бъде поправен дори и от най-безупречния орнамент. Тоест, писането на ръка винаги стои отгоре в ценностната пирамида на мюсюлманските художества, заради сакралния му статус.
От друга страна, този възглед за калиграфията изисква твърде много четене и практика. Не е по вкуса на западния читател. Той предпочита по-смилаеми форми като пъстри акрилни фонове и странно изглеждащи букви върху тях, пред строгите критерии на традицията, която разчита на т.нар. „геометрия на буквите“ (хандасат ал-хуруф). Лекцията отделя доста внимание и на компютърни калиграфски шрифтове, изпозвани като илюстрация чрез хендаути, различните варианти на арабските букви (начален, среден, краен, самостоятелен), се демонстрират посредством неествени, геометрични шрифтове като разчертавания с инструменти геометричен куфийски шрифт. Нивото е популярно, като за широка публика, напълно разбираемо, и често разчита на твърде анекдотичен подход за вкуса ми. В този дух научаваме, че най-добрите приятели на традиционния калиграф са двама души. Пекарят, защото в комина на пещта му се събират сажди, нужни за мастило. И керванджията, защото мехът, в който има сложени сажди и вода, се поклаща дълго време върху камилата, за да може да се разбърка в нужната хомогенна смес.
Но колкото и събитието да не съвпада с очакването ми, атмосферата е дружеска, отворена и приятна. Прелива в практическата част, по време на която лекторът показва как се подостря тръстиково перо – доста амбициозна и трудоемка част, аз не бих подбрал точно нея при практическо упражнение като това с мои колеги, например. Сетне с рапидограф се изписват имената на част от присъстващите. Те пък имат шанса да се опитат да направят същото. Правя няколко снимки, запознавам се с лектора, надрасквам с калиграфския му маркер неговото име върху ръката си и си тръгвам. Ако някой ме пита, бих препоръчал малко по-различен подход при подобни събития, но идеален свят има само при Платон.
