При своето възникване мюсюлманската общност (умма) и халифатът (хилафа) като близкоизточна империя възприемат ислямската религия като основен регулатор на обществено-политическия и духовния живот. Ранноислямската парадигма на отношенията между отделните компоненти на властта и управлението се задава от Корана и фигурата на пророка Мухаммад (поч. 632 г.), в чиято личност духовният авторитет се съчетава с политическо лидерство. Връзката между религията и властта е логична с оглед на схващането за Аллах като Господар над цялата вселена, и най-вече над общността на мюсюлманите като средоточие на историческия процес . Коранът употребява четири термина в значението на „власт” . На първо място стои терминът султан, който обозначава външната власт, или господството, „сила” над хората, която същевременно не е лишена от духовен, морален характер (срв. Коран, 14:26) . В този смисъл султан може да бъде и авторитет, който позволява да се правят легитимни от гледна точка на религиозния закон (шари‘а) съждения.
Вторият термин е хукм, който се употребява, за да изрази властта да се произнася присъда или вземе решение. Третият термин е мулк, който отразява схващането за власт чрез притежаване на имущество, оттук и светска или царска власт, а на четвърто място стои кораничната концепция за амр – „повеля”, „заповед”, която има като следствие конкретни действия или събития. Тези термини обаче не са синонимни, а по-скоро отразяват разнообразието на видовете власт, притежавани от Аллах. На свой ред, основната коранична доктрина за единството и неделимостта на Аллах води и до разбирането за неделимостта на неговата власт. Подобно на Аллах, който съчетава в себе си всички видове управленчески прерогативи, и личността на пророка Мухаммад притежава и упражнява няколко вида власт . Този възглед върху управлението е двояк. От една страна, теократичната епоха на Пророка и неговите четирима приемници-халифи (хулафа’) се превръща в идеал, към който мюсюлманите се стремят да се „завърнат”, изживявайки го отново в хода на своята по-нататъшна история. От друга, коранично заложеното разнообразие на видовете власт се оказва съществена предпоставка за тяхното разделяне в по-нататъшния ход на еволюцията на мюсюлманската държавност.
Идеалът на ранния ислям обаче се оказва исторически неустойчив. Предизвикателствата пред така очертания модел започват още с установяването на Омеядския халифат (661–750) и усилията за обосноваването на установилата се практика на унаследяване на властта от страна на халифите. С отдалечаването от времето на ранната умма в управлението настъпва диференциация, довела постепенно до практическото разделение на властите. Този процес, очертал се с особена острота при наследниците на халифите ал-Амин (809–813) и ал-Мамун (813–833), по чието време се забелязват признаци на дезинтеграция на империята, се задълбочава при халифа ал-Мутасим (833–842). Кризата на първоначалния мюсюлмански идеал за съчетанието между религиозен и политически авторитет се засилва по времето на шиитската династия на Буидите (945–1055), които поемат фактическата, политическа власт и достига своята кулминация с установяването на Великия селджукски султанат (1055 г.) в Багдад от Тогрул Бег (990–1063). Все по-ярко се открояват фигурите на владетели, които държат в ръцете си реалната политическа власт в империята. Сред тях особено важна историческа роля играят персийските „емири на емирите” (амир ал-умара’) и тюркските „султани” (султан). Функциите на халифа остават все повече и повече чисто религиозни.
