Тези дни на един от порталите за фетви, които посещавам често, се натъкнах на запитване от мюсюлманин, което ми напомни за любопитна история. Действително ли легендарният имам Ахмад ибн Ханбал от IX в., основател на една от основните правни школи в исляма, не е ял диня? Защото не е знаел за начина, по който Пророкът на Аллах Муххамад го е правел.
Въпросът отива още по-далеч: препоръчва ли се от шариатска гледна точка да му подражаваме? Дали тази практика представлява добродетел от страна на имама (оттук и достойна за подражение), или пък просто частно мнение, което е погрешно?
Запитването не идва отникъде. Може да ни изглежда карикатурно, но не е без основания. Помня, че преди години се натъкнах на тази история, разказвана за Ибн Ханбал, впечатли ме тогава като анекдот. Беше, по смътни спомени, в популярната биография на имам Ханбал от Кристофър Мелчърт.
Но ето, темата за динята изплува наново в мътната ориенталска видрица. Защото целта на едно запитване във фетва е в крайна сметка да способства схождането между религиозна норма и практика. Да каже в неясна ситуация как трябва да се постъпва праведно по ислямскому. И механизмът, при който отделният вярващ се сравнява с Пророка като върховен личен пример, се проектира върху религиозните авторитети. Благочестивият, страдал за вярата, харизматичен Ибн Ханбал, далечен вдъхновител на такива феномени като уаххабизма и „Ислямска държава“, събирачът на огромния сборник с предания за Пророка (Муснад), е избрал да не яде диня. Не следва ли оттук, че мюсюлманите, които искат поне малко да се равняват с неговото благочестие, трябва да сторят същото? Разбира се, при условие, че за мен Ибн Ханбал е по-значим авторитет от останалите трима основатели на правни школи.
Тук обаче отговорът ме разочарова
Достоверността на динената история се оказва съмнителна, ако и понякога да я откриваме да се тиражира ей тъй, безкритично и популярно. Не било вярно, че не бил ял диня, казва мюфтията. Не само това, ами обичал и други плодове. Да не се „фундаментализираме“ дотолкоз чак. И привлича на помощ друг наш любимец – Ибн ал-Джаузи (поч. 1201). Той пък, освен с изключително сериозни за исляма теми като единобожието (таухид) и божествените атрибути и имена (сифат), се занимава и с брадите на глупците. Което само може да подсили ролята му на инфлуенсер в Багдад през XII в. Това, което е важно в случая, е че пише биография на имам Ханбал под заглавието „Добродетелите на имам Ахмад ибн Ханбал“, вероятно това. И в него, продължава мюфтията, ясно е казано, че според сина на имам Ханбал, Салих, баща му е ял диня, която е измежду обикновените плодове:
Виждал съм баща ми да взима къшеи хляб и да изтръсква прахта от тях, после да ги туря в купата, и да им сипва вода, докато се накиснат, сетне да ги яде със сол. Никога не го видях да си купи нар, нито пък дюля, или пък други плодове, освен диня, която да яде с хляб, грозде или фурми.
Приготвял си ястие от леща и мазнина, продължава Ибн ал-Джаузи, но младежите му се смеели и не искали да ядат от купата, която понякога им предлагал. Много често си топял хляба в оцет (което ми напомни за спомена на Захари Стоянов как заптиетата, които са ги уловили и ги водят като затворници, ядат хляб с оцет1). А като му купели мазнина на стойност един дирхам, сребърната монета в халифата, ядял от нея цял месец.
Отговорът на мюфтията е категоричен, позовава се на утвърден извор и дори бетонира статуса на динята като плод на скромните и благочестивите аскети. А че този разказ за сдържаността на имам Ханбал е разпространен, свидетелства и преводът на много сходен откъс от Майкъл Купърсън. Той го приписва на биографията на имам Ханбал, списана от същия този Салих, сина му, споменаван и от Ибн ал-Джаузи2.
Апропо, ако отидете една стъпка по-натататък и ме питате „А откъде идват тези фейк нюз, че имам Ханбал не рачил да посяга към динята, кой първо започва да ги разпространява?“, ще ви дам отговора, който той самият уж използвал, когато не знаел нещо – „Кълна се в Аллах, не знам“. Но може би на свой ред произвеждам фалшива новина.
Бележки
- „При толкова ястиета, които той не беше и сънувал, поискал от кехаята да му намери една паница оцет, за който може би да е бил петимен едно време, когато е ял сутрин и вечер тархана. Подир ядене вече той надроби в паницата хляб, която тури между краката си, оттегли се настрана до една купа сено, седна сгърбом от другите и почна да лапа! Напредя му имаше един самун резерва, от който дроби няколко пъти. Той същият или друг някой негов другар, като му припаднало от многото ядение, по среднощ излязъл по двора да се разстъпва, като си въртял главата и пъшкал тежко-тежко.“
- Cooperson, Michael. Classical Arabic Biography: The Heirs of the Prophets in the Age of al-Ma’mun, Cambridge University Press, 2000, p. 114.
