Рядко за мен, признавам, но зачитам сайта на Главното мюфтийство в България. Издирвам репрезентативна българска рецепция на един кораничен стих. Все пак, ако човек се надява, че това е официалната институция, която представлява мнозинството мюсюлмани в България, може да очакваме, че нейният глас се чува най-силно сред тях (но доколко се ползва с безрезервна лоялност, е друг въпрос). Та нали при обсъждането на нови предложения за закон за вероизповеданията, например, се очаква, че те ще лидират усилията по налагане на контранаративи срещу „радикалните“ и „фундаменталистки“ чтения. Заради което се очаква подкрепата на държавата срещу „мегдана на хората с куфарчетата, които ще дойдат да финансират по сивия начин“. И така финансирането на мюфтийството и мюсюлманската общност ще се яви като „инвестиция не само в сигурността ни, но и в спокойните междурелигиозни отношения“, по смисъла на цитираната от мен статия в „Капитал“.
Но ако се върнем към първоначалното ми намерение, в кратка преводна статия със заглавие „Накратко за исляма и мюсюлманите“ откривам веднага това, което ми трябва. Ударно встъпление, начеващо показателно:
„Ислямът гарантира свободата на изповедание и избор на религия и казва: „Няма принуждение в религията.“ (ел-Бакара, 2: 256). Обосновавайки се на това ясно знамение не позволява хората да бъдат третирани да изоставят религията си и да приемат друга. Свободата на вероизповедание е в основата на мюсюлманската религия, което се доказва от самият Коран: „И кажи: „Истината е от вашия Господ. Който желае, да вярва, а който желае, да остане неверник!“ (ел-Кехф, 18: 29)
Сетне научаваме, че „Пратеника на Аллах (с.а.с.) става пример за човечеството, като дава пълното право на еврейте [оригиналният правопис, както и османотурското произношение на арабските имена на кораничните сури, са запазени, бел. моя, А.Ш.] да изповядват своята религия в новооснованата държава и им гарантира свободата на изповедание“ [изкланите Бану Курайза, прокудените Бану Надир и Бану Кайнука, обаче, не зная дали смятат така, за съжаление не може да ги попитаме].
От една страна, вярно е, че външни наблюдатели като нас нямат право да налагат норма върху изповядващите дадена религия въз основа на схващанията ни за нея. Не ни принадлежи и просветителски патос спрямо тях, що се отнася до тази или онази постановка от традиция, към която нямаме вътрешен ангажимент като нейни носители. Историкът на християнството не следва и не може по необходимост да бъде консултант на свещеника. Не е работа на арабиста да поправя имама в джамията по време на молитва. А от хората в дадена традиция, която се превръща в предмет на техните академични дирения, се очаква особен вид умствена дисциплина, която удържа полетата на верското и научното в разумна йерархия.
От друга страна, също така е вярно, че това не снема отговорността да имаме критично мнение за същата тази религия, за нейната историчност, както и за степента, при която дадено схващане вътре в нея – или твърдение на нейните носители – може да бъде разумно удържано. В противен случай ни чака бърза писта по плъзгавата тенекия, по която безрезервно приемаме всяко твърдение на представителите на традицията, независимо колко противоречиво е то в сравнение с други такива, също произхождащи от нейни носители. А както е ясно по правилата на логиката, поне от Аристотел насам, не може две противоречиви неща да бъдат едновременно верни, разбира се, ако въобще боравим с понятие за истина. Вкратце, силно съм усъмнен в разтегливата валидност на „дискурсите“ и възможностите безкрайно да предоговаряме религиозни съждения, особено за да удовлетворим секуларните западни очаквания към флуидността на една трансцедентално гарантирана норма.
Но ето го стиха, който ми трябва – и с който започва статията на българското мюфтийство. Целият изглежда така:
„Няма принуда (икрах) в религията. Отличи се вече истината от заблудата. Който отхвърли идолите и повярва в Аллах, той се обвързва с най-здравата връзка, която не се къса. Аллах е всечуващ, всезнаещ.“ (Коран 2:256)
Няма как човек, който е попадал в спор между християнин и мюсюлманин, да не се е натъквал на първата част от стиха. „Няма принуда в религията“. Звучи почти като пословичното „Прави каквото знаеш!“. Или „Твоя си работа!“, версия на нашенското „Аз не ти се бъркам!“, свързано с пословичното „Всеки си има мнение!“ [зад което неизменно прозира противоречивото „Но моето мнение е истинно, за разлика от твоето“]. Та нали така казва и самият Коран, отново цитиран от Главното мюфтийство: „Вие си имате своята религия и аз имам своята религия.“ (109:6, сура „Неверниците“). Това са емблематични откъси, чрез които често се осигурява идеологическа подплънка на тезата, че ислямът е изначална „религия на толерантността“. Защото, все пак, самата дума „ислям“ идва от арабския, всъщност общосемитски, корен „син-лам-мим“ (سلم), от който произхожда и думата за мир – салям, подобна на еврейската шалом. И ако самото откровено от Аллах Писание на исляма казва, че няма принуда в религията, то всяко набеждаване в подплатено от вярата насилие за разпространение на религията или удържането на рамките й, в по-общ смисъл, се превръща в клеветническо обвинение с кафеникав оттенък.
Първо, съществува явно противоречие с онези коранични знамения, които ясно препоръчват сражение срещу неверниците, и то „докато религията е на Аллах и платят данъка безусловно и с покорство“. И те не са въобразени от „ислямофобската пропаганда“, независимо от това дали ще ги обявим за „отменени“ (мансуха), в духа на мюсюлманската правнотеологична постановка за „отменящите и отменените знамения“, дали ще ги универсализираме, или пък обявим валидни само даден исторически контекст, който може да бъде реконструиран, например, с помощта на жанрове като „причини за низпославането“(асбаб ан-нузул). Ето например Коран 8:65:
О, Пророче, подбуждай вярващите към сражението! Ако сред вас има двайсет търпеливи, те ще надвият двеста; а ако сред вас има сто, те ще надвият хиляда от неверниците, защото са хора, които не проумяват.
Или 47:35:
И не падайте духом [при сражение], та да зовете за мир! Вие ще надделеете! Аллах е с вас и Той не ще погуби вашите дела.
Също 9:5:
А изтекат ли месеците на забрана, убивайте съдружаващите, където ги сварите, и ги хващайте, и ги обграждайте, и ги причаквайте на всяко място за засада! И щом се покаят и отслужват молитвата, и дават милостинята закат, сторете им път! Аллах е опрощаващ, милосърден.
А 9:29 е един от най-известните:
Сражавайте се с онези от дарените с Писанието, които не вярват в Аллах и в Сетния ден, и не възбраняват онова, което Аллах и Неговият Пратеник са възбранили, и не изповядват правата вяра – докато не дадат налога [джизя] безусловно и с покорство.
Може да добавим и 2:193:
И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах! А престанат ли, тогава да не се враждува, освен против угнетителите!
2:217 също е показателен:
Питат те за месеца на забрана, за битка през него. Кажи: „Тежка битка е тогава, но възпирането от пътя на Аллах, неверието в Него и в Свещената джамия, и пропъждането на обитателите й оттам е по-тежко пред Аллах, и да се заблуждава е по-тежко, отколкото да се убива.“
Второ, съществуват безспорно проблематични явления като наказанието за отстъпничество. Правному, както отдавна е ясно, то се възмездява с нещо, което не просто е насилие като форма на принуда, ами е и много ясно регулирано, предмет на обстойни дискусии, и поражда дълга историческа практика. Дали проучването на центъра „Пю“ от 2016 относно страните, в които има законови санкции за верско отстъпничество, не налива допълнително масло в огъня? Според него законите срещу вероотстъпничеството и богохулство са най-разпространени в района на Близкия изток и Северна Африка, където 18 държави от общо 20 (90%) криминализират богохулството и 14 (70%) обявяват отстъпничеството за престъпление.
Трето, припознаването на привидно споделена понятийна рамка между религиите може да ни изиграе лоша услуга. Кораничният Аллах, например, държи да напомни на християните да не казват „Троица!“ Престанете! Това е най-доброто за вас. Аллах е единственият Бог. Всечист е Той, за да има рожба!“ (Коран 4:171), с което очевидно става несъвместим със същностноопределящата християнската догма за Триединството, отречена и от коранични текстове като 5:73. Също така, ако продължим с примерите, не можем да кажем, че в исляма битува същото схващане за „грях“ като в християнството, „спасение“, както и за Божието естество и атрибути. И липсата на тъждественост в съдържанието на понятията е напълно очаквана, тъй като в нея отчасти се корени отликата между една религия и друга.
Нещо повече – оказва се, че всяка религиозна система покрива различен набор от ключови понятия или ги приоритизира по различен начин. Например, „справедливост“ (‘адл) в исляма не просто не съответства на християнското понятие за „справедливост“, но и заема много по-ключова роля, стъпвайки, но не изключително изградена, въз основата на кораничния текст. Оттук, йерархично надолу по понятийната пирамида, следва да бъдем предпазливи към невъздържаните паралели между ислямското право (фикх), християнското канонично право и юдейската халаха, власт, политика, и накрая – понятието за „принуда“ и „толерантност“. С други думи, не е нужно човек да е запознат със семиотичния триъгълник, за да бъде подозрителен към толкова бързо провъзгласената победа на кораничната търпимост въз основа на Коран 2:256.
Докато ме човърка тази отколешна интелектуална и морална болежка, зачитам превърналия се в класик Абу Джафар Мухаммад ибн Джарир ат-Табари (поч. 923), който очертава проблематичния периметър на тази част от Корана. Коментаторите, твърди ат-Табари, имат различни мнения. Някои казват, че стихът е низпослан по адрес на някои от поддръжниците (ансар) на Мухаммад от Медина, чиито деца били поюдейчени или похристиянчени. Та когато Аллах довежда исляма, искали да насилят тези деца към правоверието, но Аллах им възбранил. Второ възможно тълкувание засяга „Хората на Писанието“ (ахл ал-китаб), т.е. предимно юдеи и християни, като понякога към тях се добавят и зороастрийците (маджус). Тяхната насилствена конверсия е възбранена, доколкото отдават дължимото чрез плащането на данъка джизйа. Не е такъв случаят обаче в други случаи с неверници, които Пророкът насилил, докато не приемат исляма, и наредил онези, които не се обърнат към него, да бъдат убити. Трета пък група тълкуватели разсичат Гордиевия възел чрез обявяването на стиха за принудата за „отменен“ (мансух), тъй като е низпослан по-рано, преди да „бъде наложено [като религиозно задължение] сражението“ (кабла ан-йуфрад ал-китал).
Ако погледнем пък към съвремието, един от порталите за онлайн фетви и ислямски консултации, които следя, също дава нюансиран поглед към дилемата. Как, запитва читател, може да съвместим между стиха за липса на принуда във вярата, и онзи в сура № 27 („Мравките“), където се описва как пророкът Сулайман [Соломон] изпраща заплашително писмо със съдържание „Върни се [водачо] при тях! И ще отидем там с войски, за които нямат сили, и ще ги прогоним оттам унизени и жалки.“ (Коран 27:37)? Отговорът на портала, управляван от шейх Мухаммад Салих ал-Мунадджид, се разгръща по няколко линии.
На първо място се уточнява, че стихът „по никакъв начин не противоречи на повелята за сражение срещу неверниците [букв. „съдружаващите“, мушрикун, бел. моя, А.Ш.], които отвръщат хората от религията на Аллах, сеят развала по земята, разпростаняват неверие (куфр, оттук и „неверник“, кафир), езичество, многобожие (ширк) и корупция (фасад, „развала“), оттук и сражението срещу тях е едно от най-великите блага (масалих)“. Тъй като и самият Коран заръчва това чрез думите „И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах! А престанат ли – Аллах е зрящ за техните дела“ (Коран 8:39, сура „Придобитото във война“).
Сетне, липсата на принуда от стиха следва да се разбира в смисъл на това, че учението на исляма е толкова ясно, логическо издържано и необоримо откъм доказателствена сила, че няма нужда хората да бъдат насила конвертирани в него. Затова и онзи, който отказва да приеме исляма, е арогантен и възгордял се. А онези от „съдружаващите“, които отказват да приемат исляма и се сражават в защита на фалшивите си вярвания, следва да бъдат разгромени след като се води сражение срещу тях. Авторитетното мнение се изказва с позоваването на тафсир (кораничния коментар) на ас-Саади, а с препратка към аз-Заркани се пояснява, че стихът не означава, че трябва да се налага ислямът с меч, а просто да се опазят правоверните от въоръжените неверници и да се огради периметърът на общността (умма), в която безпрепятствено да се отправя призивът към исляма, „докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах!“ (Коран 8:39). Според други коментатори, например Ибн Кудама, стихът се отнася само за „Хората на Писанието“, които са под „покровителството“ (зимма) на уммата, и съответно плащат данъка джизйа. Те не бива да бъдат насилвани. Ибн Таймия обаче прави по-субтилна дистинкция – непозволено е да се конвертират хора, които плащат джизйа в мюсюлманска държава. Не е такъв случаят обаче с хора, които са в състояние на война с мюсюлманската общност (букв. „сражаващите се от Дома на войната“), пред които се поставя изборът или да приемат исляма, или да плащат данъка джизйа. Т.е. условието за насилствена и позволена конверсия е напълно валидно и препоръчително в случай на война.
И накрая, тъй като това са просто бележки, ще си позволя argumentum ad verecundiam от моята сфера. Патриша Кроун, лека й пръст, успява да обобщи противоречията по въпроса – каквито очевидно има, за разлика от масовото противоположно мнение. И поради популярния, но не и незадълбочен характер на това обобщение, си позволявам да го приведа тук. Този текст от „Аллаховия говор“ може да се разглежда по няколко начина:
- Стихът е бил отменен, по смисъла на вече посоченото правило за по-късните стихове, които отменят по-ранните. Някои тълкуватели твърдят, че той е откровен в Мека, където Мухаммад все още няма сила да принуди неверниците са приемат правоверието. Веднъж укрепил властта си в Медина след преселването (хиджра) там, постановката търпи промяна. Край на религиозната свобода;
- Стихът е валиден само за определени, уникални тогава исторически обстоятелства. В Медина, казват застъпниците на тази теза, някои хора оставят децата си за възпитание на юдеите или християните, а след идването на исляма желаят да ги конвертират насила в правоверието – което именнно се възбранява. В този смисъл стихът не е формално отменен, просто е невалиден, тъй като този тип отношения вече трудно могат да се възпроизведат наново, затова и този възглед представлява смекчен вариант на първия;
- Третото разбиране твърди, че знамението е откровено в Медина, и засяга правата на хорта под „покровителството“ на мюсюлманската държава (ахл аз-зимма), т.е. юдеи и християни, чийто права на вероизповедание се запазват, доколкото те продължават да плащат данъка джизйа, постановен от Корана [„безусловно и с покорство“, както казва преводът на Цветан Теофанов, но всъщност по-близкият превод е „с унижение“, както става ясно от кораничните тафсири]. Оттук и стихът не регулира отношението към мюсюлмани или принципно човечеството, а само към тези специфични отношения към „Хората на Писанието“;
- Четвъртото разбиране е някак по-софистицирано, и се отдалечава от прескриптивността на първите три. То е свързано с рационалното движение на муатазилитите, и твърди, че Аллах не насилва даден човек да бъде вярващ или неверник, не предопределя вместо индивида, тъй като той на свой ред притежава свободна воля. Това е свързано и с терминологията на арабски език – „предопределение“ е джабр, което означава също и „насилване“, „принуда“, а пък думата за свободна воля – или поне една от тях – е кадар, т.е. „сила“, „способност“;
- Второто муатазилитско тълкувание обаче допуска употреба на насилие като външна принуда – човек не може да измени вътрешното убеждение на друг човек, но може да го принуди да се държи като вярващ чрез външни изражения на това, доколкото човек постоянно ограничаван и принуждаван от външни обстоятелства. Това разбиране не отхвърля по никакъв начин задължението за водене на джихад или екзекуцията на отстъпници, напротив – то е съвместимо, доколкото някои муатазилити твърдят, че насилствените конверсии са добри, защото рано или късно децата на конвертираните ще изповядат вярата по автентичен начин, и така ще се спасят от страданията на адския огън. Тези две разбирания на муатазилитите, според Патриша Кроун, по-късно, дълго след като муатазилизмът е забравен, преливат както в суннизма, така и в шиизма, и се увековечават до ден днешен;
- И накрая, извън тези пет разбирания на стиха за „принудата“, стои шесто, според което конверсиите са забранени – но не на немюсюлмани, а на мюсюлмани, които не може да бъдат отвръщани от вярата им.
Ако трябва да сме кратки – „липсата на принуда в религията“ може да бъде мислена като силно условен конструкт, ограничаван от останалата част от нормативния текст на Корана и Сунната. Оттук твърде трудно може да бъде схващана като отменяща налагането на наказание за отстъпничество, повелята за водене на джихад в значението му на физическа война, или принудата към плащане на данъка върху немюсюлманите. Всеки опит за отмахването на тези ограничения взривява нормативния текст и отмахва континуитета във вътрешномюсюлманския дебат, който се води в контекста на останалите регулативни предписания. Тоест, представлява сам по себе си интерпретативно своеволие, вид принуда и насилие, ако трябва да се заиграем с арабските термини за това – икрах и джабр.
А илюстрацията в началото на тази публикация е от „Житие на Пророка“ от XVI век, и изобразява битката на Мухаммад при Ухуд през 624 г.
