В августовския следобед се връщам към това, което най-често описвам като „хобито ми“: арабската калиграфия.
Подбирам за калиграфското упражение бамбуков писец, доста твърд и широк, който съм си направил сам. Упражнението в шрифтове с по-големи размери имало по-благотворно влияние върху уменията, защото грешките веднага си личат. Вярно е. Веднага установявам, че ръката ми е загубила гъвкавостта си, дори не съм изненадан. Идеалният образ на буквата, който съхранявам в ума си, доста мъчително намира своя несъвършен отпечатък върху листа хартия. Ум-ръка-тръстиково перо-мастило-хартия малко трудно си говорят. Избирам за упражнението сравнително лесна буква – арабското „н“ (нун), а шрифтът е любимият ми сулус. Онзи, който ще откриете почти навсякъде по джамиите върху външните фасади, куполите, на барабана на купола, над нишата, сочеща посоката за молитва (кибла), по калиграфските „панели“ на стените. Включително и в софийската Баня Баши.
Мастилото е Calli, калиграфско, кафяво, което придава на шрифта визуална мекота, особено ако е върху кремавата, грапава хартия, която съм подбрал. Не е лошо. Притежава малко по-голяма от нужната гъстота, която да осигури покривност, но не е и твърде рядко, за да се разлива. Тръстиковото перо в арабската традиция е своенравен инструмент – не задържа много мастило, единственото, което помага донякъде, е това, че е разцепено по средата. Фазите в неговото оформяне са четири – „отваряне“ (фатх, косото срязване на тръстиката), „оформяне“ (нахт, „скулптиране“ отстрани, за да придобие длетообразна форма), разцепване (шакк), и подрязване (катт) на пишещия ръб, който, погледнат отгоре, е винаги скосен отдясно-наляво, противно на инструментите в западната практика. Няма допълнителен резервоар за мастило. Арабите не са измислили писалката в модерния й вид. Затова и консистенцията на мастилото е толкова важна; важна е и хартията, която трябва да бъде тънка, жилава и гланцирана, за да осигури по-лесно движение на ръката отдясно наляво.
Няма как човек да започне да пише буквата „нун“, без да се сети за най-известния стих в Корана, начеващ с тази буква (68:1):
„Нун. Кълна се в калема и в онова, което пишат!“
Виждам, че преводът на Цветан Теофанов прави кратка пояснителна бележка към загадъчния стих:
Нун“ се тълкува като един от онези буквени знаци, смисълът на които е известен само на Аллах. „Нун“ означава и „голяма риба, кит“, и още – „мастилница“, и тогава клетвата тук се изрича в името на мастилницата, на калема, и на онова, което той пише. Така се подчертава ролята на грамотността и познанието“ (Превод на Свещения Коран, прев. от арабския оригинал Цветан Теофанов, второ преработено и допълнено издание, Благотворителна фондация „Тайба“, София, 1999, с. 563)
Винаги тези коментари в българското издание на Корана са пробуждали любопитството ми, още откакто преди много години попаднах на тях. Човек се запитва защо само някои стихове се сдобиват с коментари, и защо съдържателно те са такива. Например, към 50:38:
С това знамение се отхвърлят думите на юдеите: “Бог се оттегли за почивка в Съботата и поседна [sic!] на земята.” Според някои тълкуватели под “шест дена” трябва да се разбират “шест периода.”
Или пък към 48:19:
Скоро мюсюлманите получили много блага и придобивки от битките.“
Или към 6:125 четем:
В това знамение Аллах Всевишния разкрива познат природен закон. С изкачването към небето, пропорционално с понижаването на налягането, се затруднява и дишането. Като изтъква този закон, Аллах Всевишния оповестява, че които не вярват в Исляма, ще дишат трудно и тежко, сякаш се изкачват към небето.“
В случая с 68:1 се запитвам и защо, ако „нун“ означава и „голяма риба, кит“, „клетвата се изрича в името на мастилницата“, а не на „големия кит, рибата“. Също така, дали „грамотността и познанието“ тук са не „общата грамотност“, „обща култура“, пословичното „четмо и писмо“. По-скоро дали не става въпрос за нещо много по-специфично – кораничната концепция за „знание“ (илм), означаваща откровението от Аллах към човечеството, най-вече – Корана, Сунната и „знанието“ за тяхното прилагане в ежедневието като свещен закон (шариат) чрез ислямското право (фикх).
Но аз съм доста придирчив читател на „Четивото“ (Кур’ан) от VII в.
Отварям някой от любимите ми коментари (тафсири), за да потърся какво ли са съзирали мюсюлманите в този стих през вековете. Мастилница, добре. Чисто визуално, формата на буквата напомня на такава. Но що за „голяма риба, кит“ ще да е това. Не ме подвеждат, винаги имат свеж материал за размисъл. Абу Джафар Мухаммад ибн Джарир ат-Табари (поч. 923) твърди:
Коментаторите имат различни мнения относно думите Му: „Нун“. Някои казват, че това е голяма риба, кит (хут), върху която са положени земите на сушата. […] Първото нещо, което Аллах е създал, е калема, та му казал: „Пиши!“, а той казал – „Какво да пиша?“ Отвърнал – пиши съдбата (кадр). И тогава тогава той извървял хода си с онова, което същестува, от онзи ден до настъпването на Часа [на Съдния ден]. А после въздигнал изпаренията на водата, и създал от тях небесата. Сетне създал [рибата] „нун“, и земята била положена на гърба й. […] А други казват – „нун“ („н“) е буква измежду буквите в името на Аллах – Всемилостив (ар-Рахман). […] А пък трети – това е мастилница, а „калам“ си е калем“.
Ибн Касир (поч. 1373), по обичая му, е доста словоохотлив. Между другото, винаги ме е грабвал с неговото заклинателно обръщение към християните и юдеите: „Проклятието на Аллах да е връз тях!“, невероятен attention grabber, нали? Тук обаче е пояснителен:
Вече говорихме преди относно буквите на азбуката в началото на сура „Кравата“, като например думите на Всевишния Аллах – „нун“ или думите му „сад“, и така нататък откъм самостоятелни букви в началото на сурите [кораничните глави], та може да се върнем пак към това тук. Казва се, че това, което се има предвид с „нун“, е голяма риба (кит), която се носи по течението на великия океан, и носи седемте земи на сушата. Имам Абу Джафар ибн Джарир [ат-Табари, споменатият по-горе, бел. моя, А.Ш.], предава [от мнозина], че първото нещо, което Аллах е създал, е калемът, и му казал – „Пиши!“. Той отвърнал – „Какво да пиша?“ А той казал: „Напиши съдбата“. Та той изминал хода си през онова, което съществува от онзи ден, до настъпването на Часа. А после създал „нун“ [рибата], въздигнал изпаренията на водата, и от тях създал небето. Сетне разпрострял земите на сушата връз гърба му, а той потръпнал в безпокойство, и така се въздигнали планините. […] А „нун“ е огромна риба, която се намира под седемте земи. Ал-Багауи и друга група от коментатори споменават, че върху гърба на тази риба има скала, чиято дебелина е като дебелината на земята и небето, а върху нея има бик с четиридесет хиляди рога, пък върху тялото му – седемте земи, с онова, което е върху тях и между тях. Аллах е всезнаещ. […] И се казва, че онова, което се има предвид под „нун“, е скрижал от светлина. А пък Ибн Джарир […] също е казал: „Това е скрижал от светлина, а калемът също е от светлина, изминава хода си [т.е. изписва] с онова, което съществува до деня на Възкресението“. […] Или онова, което се има предвид под „нун“, е мастилница, а пък калемът си е калем.“
Сиреч, тук рибата никак не е случайна
Тя е част от една традиционноислямска космологична уредба. Носи сушата на гърба си, подобно на един „Свят на диска“ на Тери Пратчет. Но не е костенурка. Разбира се, не може да мине и без отварянето на превърналата се вече в класика „Калиграфията и ислямската култура“ на Анемари Шимел, където четем по адрес на същата част от Корана обвеяни в езотеричност тълкувания:
Калемът, който е способен да напише всичко на Скрижала [тук се визира „съхранявания скрижал“ от Корана (85:22), бел. моя, А.Ш], е, според пророческото предание, първото нещо, създадено от Бог. Ето защо за теоретиците на суфизма и някои от философите, той понякога се смята за символ на първия интелект – или по-скоро, за самия Пръв интелект. Ибн Араби, съчетавайки тази идея с началото на 68 сура – „Нун уа-л-калам“ – говори за ангел, наречен ан-Нуни, който е „персонификация на Първия интелект в неговия пасивен аспект като съдържащ цялото познание“ [да влязат неоплатониците с Коран в ръка, А.Ш.]. Това съответства и на разпространената интерпретация за нун като примордиалната мастилница, с която наистина нейната форма може да бъде сравнена.“ (Schimmel, Annemarie, Calligraphy and Islamic Culture, New York University Press, New York, 1984, p. 79)
Отделно, от гледна точка на занаята, този стих предоставя удобни формални основания за добра калиграфска композиция. Ако формата на буквата „нун“ е определена като „чашка“, впрочем, същата, каквата се намира в буквите „лам“, „каф“ (ق), „син“ и „шин“, и тази форма задава едно от правилата на добрата подредба – всички „чашки“ от сходните букви да бъдат еднакви, и да бъдат равномерно разпределени в калиграфското произведение – то става лесно да напъхаме в един уголемен „нун“ останалата част от кораничния стих. Подобно на мастилница, нали. Например тук.
Но отвъд формалните разсъждения, докато умът ми блуждае и писецът спира в грапавата хартия, нещо друго започва да ме тормози. Свързано е с калиграфията, но този път на фона на онова, което в исляма се определя като „знание“.
Валидното, полезното, религиозното знание, което не е произволно натрупвано
Има много малко общо с рационалното епистеме от Античността, тъй като се определя от религиозното откровение и се основава на него. Ценно е, защото регулира както живота на отделния вярващ, така и обществото. Знаем, че в рамките на такава парадигма за подреждане на ценното знание, на първо място, задължително за всички мюсюлмани, е знанието, свързано с петте стълба на исляма. Оттам насетне, следват „религиозни“, свързани с регулирането на живота на общността, типове знания като спекулативното богословие (калям) и правото (фикх), учене на арабски език, „похвални“ типове занаяти (като медицината (тибб), например, математиката под формата на счетоводство – хисаба) и пр. Има и „порицаеми“ дялове на знанието – например, астрологията, гаданията, магията. Подобен възглед за човешкото познание е логично, че изключва и чистата идея за изкуство, която дължим на европейското Просвещение, на автори като Баумгартен (поч. 1762) или Кант (поч. 1804). Показателно е, че често пъти авторите от онова, което своеволно наричаме „ислямско Средновековие“ говорят не за „изкуство“, така както арабите днес го наричат – фанн, а за „занаят“ (синаа) като превод и на гръцкото техне. С оглед на това, калиграфията се определя винаги като занаят (синаа) със силно натоварена религиозна обосновка. Достатъчно е да си припомним тук един ал-Калкашанди (поч. 1418), или пък статията на Франц Розентал относно „Значимите употреби на арабското писмо“ (Rosenthal, Franz, „Significant Uses of Arabic Writing“, Ars Orientalis, Vol. 4 (1961), pp. 15-23).
И тук историята с буквата „нун“, докато почти буржоазно в спокойствието си разсъждавам над листа хартия с коментаторите пред мен, прави рязък, подтискащ, но не и неочакван завой.
Калиграфията, този благороден и трудоемък занаят, изведнъж заема своето място в една ислямска приоритизация на науките като израз на представа за света, различна от онова, което приемаме за даденост. Оказва се, че в разработената от „Ислямска държава“ (ИД) образователна програма (по-скоро „учебен план“), калиграфията също фигурира. Естествено, най-важните дисциплини са ислямско право, курсове по Коран, Сунната (хадиси), арабски език, писане. Точните науки заемат подчинена роля, но остават. Физическото възпитание също бива инструментализирано за целите на джихада. Хуманитарните науки, естествено, отпадат [вж. напр. тук, тук, тук, тук, или тук].
Настояват и да изпишат на вратите на всички християни с червено по една голяма буква „Н“. Същата буква като в моята калиграфия. Нещо като жълта еврейска звезда по ислямскому. Оттук насетне християните имат няколко избора: да приемат исляма, да бъдат убити или да плащат данъка джизя, по силата на Коран 9:29 (сигурно защото ИД „идеологически инструментализират Корана“, ще рече някой).
Защо точно буквата „нун“ ли? Много е просто – заради арабската дума за „християни“ – насара. Ето например какво казва мюсюлманското Писание:
2:113:
И рекоха юдеите: “Християните (ан-насара) не се основават на нищо.” И християните (ан-насара) рекоха: “Юдеите не се основават на нищо.” А четат Писанието. Така и незнаещите изричат подобни думи. Аллах ще отсъди помежду им в Деня на възкресението за онова, по което са в разногласие.“2:120:
„И не ще са доволни от теб нито юдеите, нито християните (ан-насара), докато не последваш тяхната вяра. Кажи: “Напътствие от Аллах е единственото напътствие.” И ако последваш страстите им подир знанието, което си получил, никой не ще те защити от Аллах и не ще те избави.“5:18:
„И рекоха юдеите и християните (ан-насара): “Ние сме синовете на Аллах и Неговите любимци.” Кажи: “А защо ви измъчва Той заради вашите грехове? Не, вие сте само човеци от онези, които е сътворил. Прощава Той комуто пожелае и измъчва Той когото пожелае. На Аллах принадлежи властта над небесата и над земята, и над всичко между тях. Към Него е завръщането.”5:51:
„О, вярващи, не взимайте юдеите и християните (ан-насара) за ближни! Един на друг са ближни те. А който измежду ви се сближи с тях, е от тях. Аллах не напътва хората–угнетители.“9:30:
„И рекоха юдеите: “Узайр е синът на Аллах.” И рекоха християните (ан-насара): “Месията е синът на Аллах.” Това го изрича устата им, подражават на изреченото от онези, които преди не повярваха. Аллах да ги порази! Как така се подлъгват!“22:17:
„Между вярващите и юдеите, и сабеите, и християните (ан-насара), и магите, и съдружаващите наистина Аллах ще отсъди в Деня на възкресението. Аллах на всяко нещо е свидетел.“
Но истината е, че ИД далеч не са единственият проблем на християните в Близкия изток; понякога ни се иска да намерим конкретно лице на злото, за да не допуснем, че пословичната „дупка на заека“ е по-дълбока от поносимото. Да погледнем към статистиката, колкото и да недолюбвам „чистите цифри“ като ултимативен аргумент, поради неяснотите относно събирането на данните и методологията на обработването им. Тук се твърди, че към 2010 г. християните в региона са вече по-малко от 5 процента от цялото население, сравнено с 10 процента към 1900 г. (вж. също и тук). От около 1 милион християни в Сирия към 2010 г., около 450 000 са напуснали мястото, в което живеят след 2010 г. (статията е от 2014 г.). От около 1,5 млн. християни в Ирак към 2003, около 1 млн. са напуснали Ирак оттогава. Според друга статистика към 2011 християните в Сирия са 1,25 млн., а към 2016 християните там са по-малко от 500 000. Не вярвам негативната тенденция да се е превърнала в позитивна оттогава. Да, ИД имат съществен принос, особено в Ирак: за пръв път в Мосул не остават християни. Но пропъждането им започва далеч преди това, още с падането на режима на Саддам. Към 2010 г. християните са 3,7 процента от населението в Близкия изток и Северна Африка, според „Форума Пю“. До към 2050 г. се очаква, че дялът им ще е спаднал до 3,1 процента. Сред играчите на полето при преследването и маргинализирането на християните ИД са сравнително нов участник. Не са сами, не са първите, нито последните. Нарочно привеждам само „сухи“ цифри. Защото често пъти отделните истории са непоносими за четене и за гледане.
И така, изведнъж от символ на исляма, „Нун“ прехожда в обратното
През калиграфията се преобразува в пейоративното обозначение на преследваните християнски общности в Близкия изток, които напускат домовете си. Съмнително е доколко може да наречем това „Изход“ (Exodus), както се опитват художествено и някак патетично да го нарекат. Не зная доколко въобще може да бъде сравнен с изхода на евреите от Тора – все пак, ние знаем, че изходът там е в изпъление на пророчество от Битие 15:13, свързано с Божието обещание към Авраам, от което земята, наред с потомството, е неизменна част (Битие 17). Тук бих се запитал – каква е тогава „обещаната земя“, към която християните в Близкия изток се връщат? Не биха ли открили истински „изход“ в едно есхатологично мирно завръщане обратно към земята, от която са избягали; на което плахото им завръщане е просто символ?
Може би стана твърде сложно.
Да опростим и да се върнем към коментара на Корана от българския превод.
„Смисълът на „нун“, известен само на Аллах“, изведнъж става крещящо прозрачен за всички. „Нун“ се оголва от възвишената символика на „мастилница“, „голям кит, риба“, камо ли „знание“. И придобива брутална, оголена действителност в лицето на всички преследвани, взривени, унижени, изгонени, обезглавени и подтиснати християни в Близкия изток. На мнозина от които гласът ще се чуе само тук. Затова и въпросът „Каква е цената ти?“, задаван от нашите приятели от Frontier Alliance International във филма за преследваната църква в Иран, има изражение – „Нун“.
А инак, резултатите от калиграфското упражнение можете да видите на снимката в началото на публикацията. И да – съжалявам – не е шедьовър. Ще пробвам някой друг път.
