Помня как талибаните взривяваха статуите на Будите от Бамян в Афганистан през 2001 г. по заповед на молла Мохамед Омар, гледах го по телевизията. И колко всички бяхме потресени от очевидно варварското отношение към културното наследство. Как е възможно талибаните да смятат, че са „идоли“. Че нали след 11 септември 2001 г. „талибан“ се превърна в популярна оборотна дума (подобно на „джендър“ напоследък в България), пейоративно обозначение на деградирал тип. „Ей ве, ко си брадясал като талибан!“ беше нормално обръщение към съселянин тогава. А беше някъде пролетта 2001 г., малко преди 11 септември, този съвременен исторически вододел.
После, много по-късно, дойде също толкова потресаващото съсипване на историческото наследство от Ислямска държава (известна също като „ИДИЛ“, „ИСИЛ“, „Даеш“ или пък повлияното от руския език „ИГИЛ“). Нали помните медийните репортажи? Брадати типове с пневматични чукове в долнопробни видеа с ниска резолюция, показно обезобразяват статуи от вавилонско време. Като че ли преди да се усетят, че може да ги продават на Запад като източник на финансиране. Продажби на археологическо наследство, нелегален износ на петрол, пари от откупи на отвлечени чужденци – три бюджетни пера на финансиране на организацията под Абу Бакр ал-Багдади, отскоро обявен за преселил се при хуриите, тези „красавици с големи очи„, обещани от Корана.
Но въпросът, който винаги стои натрапчиво, когато гледаме към чужди религиозни – и често откровено скандални за нас – традиции, е доколко те самите не гледат към самите нас като „варварски“, по смисъла на гръцкото βάρβαρος като „нецивилизован“, „некултурен“, „отстоящ извън полиса“, извън територията на „нормалното“ и „културното“. Може и да се скандализирате, но всяка религиозна рамка има своя „барбарос“.
За исляма епохата преди идването на Пророка през VII в. е „джахилия“ – невежество, незнание, непознаване на истинното откровение за единния Бог и единобожието (таухид).
А пък за Рим юдеите са некултурни и нецивилизовани, защото, както един Тацит беше казал нейде, те отказват да ядат с нас, че даже и да се женят за жените ни (о, ужас!).
Юдаизмът гледа пък на християнството като езичество и отстъпничество от заръчаните изначално постановления в [устната и писмената] Тора.
Първите християни тоже са скандални със своето неприемане на култа към римския император (неразбираемо, защото и без това никой не го взема толкова насериозно).
А пък те самите гледат на Римската империя като на чудовищно езическа.
Барбарос ту ми, барбарос ту ю.
Вкратце,
Ти смяташ разрушаването на статуите на Буда за „варварско“
Но то може да е мотивирано от рамка, която гледа на теб като на „неверник“ (кафир) и „идополоклонник“ (мушрик). Защото ти за тази рамка си „варваринът“.
Тук обаче винаги стои въпросът „защо“ въпросните „социални агенти“ [обичам този термин] го правят? Не се ли преструват „фундаменталистите“, че изпълняват въобразена норма, само и само за да получат месечната си заплата от ал-Багдади [Бен Ладен, Молла Омар, Хомейни, Абд ал-Уаххаб, и пр.]? Не се ли преструват ранните мюсюлмани, че следват единобожието, заръчано от „печата на пророците“ Мухаммад, само и само за да разделят плячката от богатите Византия и Персия по време на първите завоевания?
Обичайно секуларният западен човек на съвремието се подлъгва към лесния отговор „да“ под формата на онази логическа грешка, обозначавана с английското confirmation bias, с други думи, „така е, защото съвпада с моето мнение“.
Да, те непременно са лицемери.
Да, непременно инструментализират религията и не правят разлика между „политика“ и „религия“ (така, както очакваме от тях).
Да, нарочно и користно те не правят онова, което очакваме от тях по силата на собствените ни разбирания.
Да, те непременно търся петродолари, а не „властта на Аллах“.
Да, те непременно са неискрени, защото…не изпълняват онова, което очакваме от тях.
Подобен тип опростченство не просто не отчита основанията на външната аргументация, но пропуска да отчете мъчителната връзка между религиозна норма и практика.
Схождането между двете в полза на нормата като цел на всеки вярващ може да бъде илюстрирано със схемата по-долу, която начертавам по спомен от онзи учебник по управление на качеството, който обрисуваше „пътуването към качеството“, досущ по платонически. Илюстрацията, вярвам, е подразбираща се. „Социалният агент“ № 1, отгоре, е в ролята на усърден религиозен последовател, № 2, по средата, все още не знае какво иска от живота, а № 3 е в мързеливецът (най-долу, прилича по изписване на №2, простете опущението в грознописа).
А нормата относно създаването на изображения на живи същества, двуизмерни или триизмерни, в суннитския ислям (при шиизма положението е различно) е достатъчно обговаряна. Не казва ли пророческото предание (хадис), че в Съдния ден най-силно измъчвани ще бъдат онези, които изработват изображения, защото сам Аллах ще ги накара да вдъхнат живот в създаденото – и те ще се провалят? Не се ли казва в друго предание, че любимата съпруга на Пророка – Айша – купува възглавнички с изображения на тях, и така си спечелва неговото неодобрение? Или пък преданията, в които се твърди, че ангелите на Аллах не влизат в къщи, в които им изображения, също и такава, в които самият Мухаммад съветва да се изработват изображения не на живи същества, а на дървета.
В този смисъл, неприязънта на суннизма към изображенията на живи твари се свързва с поне два риска, които желае да избегне – изображението не просто може да се превърне в предмет на идолопоклонство (ширк, „съдружаване“, „добавяне“ на други авторитети с този на самия Творец), но и самият акт по изработването му е акт на човешки хюбрис към Твореца като върховния „изобразител“. А Мусаууир, т.е. даряващ образ („Ваятелят“), е все пак едно от 99те имена-атрибути на Аллах. Затова и изображенията на „неща, в които има жива душа“ (букв. ар. рух, „дух“) са периодично заклеймявани в суннитската традиция. Онлайн порталите за фетви са пълни със запитвания по въпроса (например, може ли да изработвам фигурки от филми по комикси като ключодържатели). Лицата попадат особено много във фокуса на забраната, както и „изображенията, които хвърлят сянка“, т.е. триизмерните. Може би затова и преди няколко години пуснаха на пазара кукла без лице, за да съответства на изискванията на мюсюлманските потребители.
Естествено, може да смекчим категоричността на догматичното положение с исторически примери. Неприязънта към изображенията невинаги функционира еднакво, и географски, и исторически. Ето, да намерим книги с илюстрации на живи същества – медицински наръчници, литературни произведения като „Макамите“ на ал-Харири от XII век или пък мирабилия като на един ал-Казуини от XIII в. Другият начин да разсеем смущението си от ригидността на толкова ясно заявена религиозна норма (поне от един момент нататък), е да кажем, че нямаме ясен поглед върху мотивацията на „социалните агенти“, и в същото време да припишем такава. Когато чукът в ръцете на човека с чалма удари носа на вавилонската статуя, е много изкушаващо, чисто по човешкому и западному, да кажем, че този акт е откъснат от религиозната норма, а не следствие от нея. Подобно е положението и с изчегъртването на лицата на изображенията в църква при завоеванията на ИД (че даже и авторът припознава протестантска практика в това!). Или, ако трябва да приложим същия механизъм, с отрязването на ръката на крадеца в Мали. Обезглавяването в Саудитска Арабия. Екзекуциите на гейовете в Иран.
Разкъсването на причинно-следствената връзка между религиозна норма и действие ни помага да превърнем действието в акт на чисто варварство, атрибутирайки го на безсмислена и безпричинна агресия. В същото време трябва да отчетем и контрааргументите: неприлагането на дадена норма означава ли, че тя спира да съществува? Съвсем не. Доколко конкретната такава, кодифицирана в шариата, по необходимост предполага интенционалност като sine qua non за валидността на действието от шариатска гледна точка? И може ли ние – особено като външни спрямо дадена традиция – да твърдим, че можем да предоговаряме границата на нормата спрямо нашия аршин. Стои въпросът и относно употребата и целта на откритите от нас изображения, ако говорим за тях.
Тук конкретният повод е учебникът по английски на ВВС от 1973 г., който попада в ръцете ми през уикенда
Оказва се при мен след като е минал през няколко ръце, от бивш преподавател в ИЧС от 80те години на миналия век. Знаете го института за преподаване на чуждестранни студенти, тази велелепна институция от соц-епохата, в която и до ден днешен се преподава най-добре български език на чужденци. Знаете, книгите мигрират, носят своите истории, дори когато са изхвърлени. Подобно на всички артефакти от боклука. Работата с книжни тела прилича понякога на тази на патолога, а често изисква и експертност в различни полета – филология, палеография, частни науки, свързани с текста на книгата, понякога и химия, физика. Затова и предпочитам да работя с чисти текстове. Като исторически скептик, далеч от класическото Ранкеанско твърдение за „историята, такава, каквато е“, съм силно усъмнен в категоричността на историческото доказателство. Ако някой дойде и ви каже, „историята със сигурност доказва или твърди това“, бъдете подозрителни. Класифицирайте го като квазирелигиозно изказване.
А измежду типовете исторически артефакти (не казвам дори „доказателства“) най-несигурни са предметите, поради простата причина, че не съдържат в себе си самоочевидната рефлексия на хората, през чийто ръце са минали. Затова е много по-лесно и сигурно за хора като мен, свикнали с текстове, да четем дневника на Ибн ал-Банна от XI в. в Багдад, който описва как в знак на разкаяние след земетресение мюсюлманите изливат алкохола, прогонват проститутките и чупят музикалните инструменти (отново в опит за сближаване с религиозната норма), отколкото да се опитвам да разбера нещо за същите тези мюсюлмани по откритите от археолозите музикални инструменти (ако такива има).
Но помните как се драска по учебници, нали? Имам жив спомен от двата учебника по английски език в подготвителния клас на Езиковата гимназия. Викахме им „зеления“ и „жълтия“. Помня изключително грозните илюстрации и усещането на влакнеста, долнопробна, оръфана, мазна хартия. Бяха лошо отпечатани и се предаваха от година на година на по-малките, идващи след нас класове. Драскаш мустак тук, слагаш шапка там. Череп. Верига. Меч. Беше популярно да рисуваш малки фигурки на всяка страница, които, след като прелистиш бързо страниците, правят анимация. Човечета с копия, гюллета, бягащи човечета, скачащи фигурки. Нещо като скалните рисунки в Магурата, по-зле изпълнени, но за сметка на това движещи се.
Оттогава ми е останала и склонността към драскане по време на важни срещи. Вижте това отдолу.
Учебникът по английски този път съдържа две интересни неща
Първо, очевидно е използван или поне попадал в ръцете на арабски студент.
Още на първата страница до „Въведението“ се мъдри надпис с химикалка мукаддима, точно като прословутото, мъчително за нас по време на студенстването „Встъпление“ (Мукаддима) на Ибн Халдун.
На следващите страници пък има арабски бележки по английския текст. Отбелязани са и думи – „студент“, „учител“, „слушам“, и пр. Очевидно става въпрос за арабски студент – освен ако не натиснем педала на историческия си скептицизъм докрай и не допуснем, че арабските надписи са нанесени от произволен арабоезичен потребител на учебника, без връзка с обучителния процес. Или пък че процесът по обучение не е доведен докрай, защото бележките са предимно в началото на учебника. А учебникът има и други бележки, действително – както на английски език, с много обработен почерк, така и на български – също с доста умело изписване. Едва ли са от арабския студент, обаче, иначе защо, за Бога, би имал нужда от този учебник.
Второто нещо е по-интересно.
Преди началото на всеки урок има картинка. На тези картинки обикновено има хора. Тези хора често пъти са със старателно зачеркнати с черен флумастер лица. Особено много внимание е отделено на женските тела и голи крака. Много съвестно са запълнени с черно, толкова плътно черно, че на места изглежда като излязло от печатницата – но не е, защото си личи как флумастерът е пропил и другата страна на листа. Мъжът и жената на щанда за закуски са много добри.
Добри попадания са и мъничките личица на мъже, жени и деца, почерненият лодкар, женският силует, няколко чифта женски крака, които сякаш са нахлузили черен чорапогащник. Носят ми спомен за онзи мой познат, египтянин, който прекарваше времето си в седене на стол пред бюрото в предверието на посолството, където беше охрана. Често пъти, докато си говорехме, механично задраскваше лицата на хората от арабския вестник, който четеше.
Наистина се натъкваме на твърде сложна загадка
Не е лесно човек да бъде приклещен между бръснача на Окам [Боже, защо наричат този принцип така, винаги съм се чудел, вместо с истинското име на човека „Уилям от Окам“?] и измамно лесните обяснения, нали? Но не е трудно да прокара нишка между определена норма и вкоренената в нея практика – нишката на суннитското отношение към изображението, която обединява ИД, ВВС и ИЧС. А може ли тази нишка да удържи тук, никой не може да каже, освен „Ваятеля“. Трябва да приемем в крайна сметка, че понякога просто ни липсват достатъчно доказателства.
