„Евреи, Бог и история“ – Макс И. Димонт (поч. 1992)

Мимолетността на лятната ваканция тази година придобива почти есхатологични измерения

Жежките дни минават „като плява“, „като лъх, като сянка“, без човек да знае къде точно са измежду отредените му „седемдесет години или даже, гдето има сила, и осемдесет“.

Но от тях ми остават две четива. Първото е изданието на „Платон и птицечовката влизат в бара“, този продукт на популярната философска култура, с чийто прочит съм явно закъснял от 2007 насам, и наваксвам. За философски грамотните читатели остават щедри шепи с вицове; за останалите те са разредени със сбито представяне на основни философски понятия и течения. Къде другаде човек може да прочете разяснение относно метафилософията под формата на метавиц, определен като „пра-метавиц“ (ur-metajoke):

Слепец, лесбийка и жаба влизат в бар. Барманът ги поглежда и казва: Това пък какво е – някакъв виц ли?

[A blind man, a Lesbian, and a frog walk into a bar. The barman looks at them and says, „What is this – a joke?“]

Другото ми четиво е малко по-сериозно

Докато пътувам в лятната жега, се сдобивам с известната „Бог, евреи и история“ на американския историк Макс И. Димонт (поч. 1992). Изданието е на Signet Classics, второ, от 2004 г. Бързо, с голямо удоволствие, отмятам поне двеста страници, преди да си съставя мнение. Както признава авторът, целта на книгата е популярна, без да убеждава полемично, „да забавлява, информира, и стимулира“. Задава основният въпрос – „Как евреите са оцелели“, като се опитва да даде и отговор. Историята на еврейското оцеляване в продължение на четири хилядолетия на четири континента и шест основни цивилизации не може да бъде разказана като история единствено на евреите, изолирано от историята на тези цивилизации. С други думи, ако „мебелировката в Западния свят е гръцка, то къщата, в която човекът от Запад обитава, е еврейска“. Опитът да се представи еврейската история с размах, величието и хумора на еврейската „човешка комедия“ (comédie humaine), е предприет през погледа на западен човек от двадесети век, а не на „талмудист от гетото през XVI в.“  (сс. xxi-xxii). Отликата на еврейския народ от всички останали се разглежда през призмата на три компонента: непрекъсващата, жива история в продължение на четири хиляди години, оцеляването без държава в продължение на три хиляди години, докато запазват етническата си идентичност, и изразяването на идеите им не само на техния собствен език, а практически на всеки основен език на света (с. 4). Световната история пък се възприема като изправяща евреите пред шест основни предизвикателства. На първо място – предизвикателството на оцеляване в езическия свят на Вавилон, Асирия, Финикия, Египет, Персия. На второ място – гръко-римският период. Трето място заема фрагментацията на юдаизма след диаспората през I в. и изгонването от Ерусалим, свързана и с кодификацията на Талмуда. Сетне, появата на исляма, след което Димонт обособява петото предизвикателство: съществуването на еврейската общност през Средновековието, описано като „мрачно както за евреина, така и за западния човек“ (с. 6). Шесто място заема епохата на модерността. Историческите предизвикателства могат да бъдат осветлени чрез няколко погледа към историята: анархистичен, философски, икономически, психологически, и накрая: религиозният – по думите на Мартин Бубер, „централната тема, която преминава през тяхната история е отношението между евреина и неговия Бог, Йехова“ (с. 11), без това да означава, че се отделя детайлно внимание на богословските спорове.

Този поглед към еврейската история предпоставя и структурата на книгата: разделена е на осем големи части, всяка от тях с ефектно заглавие: „Преносимият Бог“, „Епохата на „апикоризма“ (епикурейството), „Мойсей, Христос и Цезар“, „Невидимият свят на Талмуда“, „Мухаммад, Аллах и Йехова“ (моята любима), „Принцът и жълтата звезда“, „На рогата на модерните „-изми„, „Заключение: една културна мозайка“. Прави впечатление езика – лишен от степента ирония на други историци (например, любимия ми Дайърмууд МакКълох с неговата история на Реформацията), той е изпълнен с позитивност, на места граничеща с приповдигнатост:

Възниква нужда от един универсален Талмуд, който може да бъде разбран без тълкуватели. На тази нужда откликва и Раши. Великият му принос към еврейския живот се състои в реинтерпретацията на всички релевантни откъси в разговорния език на съвремието чрез такъв ясен, ярък език, с такава топлина и човечност, с такова рядко умение и ученост, че неговите коментари стават почитани като Писанието и обичани като литературата. Раши пише на еврейски все едно е френски, с остроумие и елегантност (с. 179).

Или: 

Мухаммад е една от невъзможните фигури в историята – арабин, пропит с жара на юдаизма, обявил всички араби за потомци на Авраам, и отправящ призив както към евреи, така и към християни, да се присъединят към него в истинско братство в името на Аллах. Той е успешният Дон Кихот [sic!], въоръжен пророк, който, убеден в заблуждението си, го превръща в реалност чрез поражението на тесногръдия, въоръжен единствено с разум. Възходът на този камилар е зашеметяващо светкавичен (с. 189)

Подходът е почти литературен:

Когато гетото рухва, тези учени примигват на ярката слънчева светлина на външния свят, в който пред тях се разкриват нови кариери – често пъти оформени от онова, което заемат от Талмуда. Някои вземат от него страстната си любов към справедливостта, свободата, равенството – и се превръщат в идеалистите, които се борят за един по-добър свят; други заемат от него съчувствието и смирението му, почитта му към живота и красотата – и стават хуманистични философи и белетристи. Трети пък заемат абстракциите на гръцката философия и стават теоретични учени и математици. А онези, които съзират в Талмуда нищо друго, освен изсъхнали, прашни факти от отминали епохи, възстават срещу юдаизма и откриват в тяхното обръщане „паспорта към европейската цивилизация“ (с. 183).

На места прави впечатление и произволното пренасяне на термини от дадена историческа епоха и налагането им върху юдаизма. Димонт пише първия вариант на книгата си през 1962 г., когато в историческата наука – включително и в изследванията на исляма – са все още силни склонностите на академичната общност да прокарва паралелизми между исторически и религиозни реалии „оттам-насам“ (да си спомним само за Джордж Макдиси (поч. 2002) и неговото говорене за „хуманизъм“ в исляма, „синагогална петъчна джамия“, „професорска катедра“ в джамията, „докторска степен“ в ислямското образование и пр.). Така например юдаизмът с лекота се сдобива със своето „Еврейско протестантско [sic!] въстание“ (сс. 204-210) в лицето на караимите от VIII в.

Любопитството ми отбелязва донейде с неудоволствие, че има твърде много места, където липсват нужните ми подробности (отчетено в увода, който изрично твърди, че спестява съдържателни детайло относно теологичните дебати, например), както и историческа датировка, което отдавам на целта и жанра

Книгата е богата, информативна, лесно четивна

Въпреки забележките ми, я препоръчвам на всеки, който иска да придобие бърза представа относно еврейската история, да научи каква е разликата между фарисеи и садукеи, да се запознае с Йехуда ха-Наси, да открие защо Талмудът е толкова важен, какво е йешива, да разбере кой е Раши и Рамбам, да научи произхода на думата „гето“, да надзърне в сложните исторически взаимотношения между християнството и юдаизма, между Исак и Исмаил, да помисли върху значението им днес. И може би наистина да открие отговора на въпроса „Как са оцелели евреите?“ в противоречивите им отношения към „техния“ Бог. Препоръчвам и неизменното „зрънце сол“ от скептицизъм като антидот към подобни популярни четива. На българоезичния читател пък бих обърнал внимание към други изложения от подобен характер, които също си струват – например, „5000 години история на еврейския народ и неговата вяра“ на Мартин Гилбърт, „Израел – история“, пак на същия автор, или „Юдаизмът“ на Норман Соломон.