Тези дни излезе материал в „Капитал Лайт“, този лайфстайл флагман на „Икономедия“. Става въпрос за организирания графити тур в центъра на София. Текстът е информативен и напълно заслужава заглавието си – „Въведение в софийското улично изкуство“. За изкушените от тази форма на художество статията носи двойно послание. От една страна, разбираме, че софийските графити лека-полека изпълзяват на светло. Катерят стълбицата от ниския, маргинален пласт на градското пространство, до по-високите му етажи. Този преход може да бъде капитализиран чрез привличането на туристи или финансирането на проекти от страна на общината, които да усвоят досега пренебрегвани кьошета на столицата и да направят живота в нея по-визуално поносим. Достатъчно е да си припомним „Дядо Добри“ в кв. „Хаджи Димитър“ и изрисуваните трафопостове по „Шишмана“. Или загнездилата се под мостовете кампания „Алчни за спорт“, при която под прожекторите на графитърите изведнъж попадат Кубрат Пулев или Йордан Йовчев като едни видни герои на ъндърграунда, може би. Също така графити фестивалите в одобрени за целта места. Те пък се стремят да опазят фасадите от нелегитимни попълзновения на хулигани със спрей в ръка и да ги опитомят под благосклонния поглед на администрацията.
От друга страна, „благословията“ в случая лесно може да се превърне в „проклятие“. Част от природата на графитите е тяхното спотайване в маргиналиите на града. Нещо подобно на странните маргинални илюстрации в средновековните ръкописи на Запад или бележките в арабските ръкописи, по Бринкли Месик и неговата „Калиграфска държава“. Както отбелязва и авторът на по-горния материал, тясната връзка с политически каузи, например, предоставя благодатна почва за изява. И който е чувал за случая със Симон Варсано по соца, следва да го знае много добре. Но графити с политическо послание никога не може да се превърне в предизборен билборд. В момента, в който занаятът се официализира, той загубва същностен аспект. Престава да бъде част от културата на протеста, която осмисля всеки графит, защото обезсилва оттласкването му от „статуквото“, чрез което той се определя. Уличната рисунка, обект на туризъм, може да привлича чуждестранни посетители, но именно заради комфорта, който предлага, тя престава да бъде „графит“. Статията загатва това, когато отбелязва, че от обиколката липсват по-непопулярни, разбирайте, маргинални, места, като това около моста Чавдар или кв. „Хаджи Димитър“ (което е по-скоро складовете около бул. „Сливница“). Където много рядко турист може да отиде, защото шансът да си скъса панталоните и да си развали chillout-a, докато прескача телената ограда, или ЖП релсите, е много голям. Да, подобни забравени от графити туризма са и места, където такива като мен понякога могат да бъдат открити: коритото на река „Владайска“, изоставеният строеж на бул. „Драган Цанков“ до централата на ПИБ, над и под моста на Подуене, по коритото на Слатинска река, или пък в Младост 4, срещу Бизнес парка.
Проблематичността във флуидността на графити сцената е забелязана и тук от анонимен читател на „Дневник“, например. За изкушените интелектуално читатели явно има паралел между високата култура в анализа на Панофски на готическата катедрала, и ниския пласт на графитите, които битуват на ръба, там, където човек обикновено не ходи сам, рискът да се натъкнеш на клошари е голям, а запушалките за нос са задължителни, ако имате ниска поносимост.
И присъщата маргиналност на графитите е аксиоматична. Важи както за драсканиците на бандите в Ню Йорк през 70те години на XX век, така и за парижките графити, снимани от Брасай, този близък приятел на Пикасо. Издраскани лица, сърца, надписи, кръстове по улиците на Париж, променящи се с времето изображения – всичко това няма как да намери място в Лувъра, нито пък да бъде финансирано от някоя община. Не принадлежи към този пласт от художествената реалност. В момента, в който бива насила придърпано на светло, губи характера си.
Заради същата причина гуруто на модерните графитъри, популярният (направо популистки) Банкси някак арогантно е наседнал прехода между маргиналното и показно комерсиалното. Ако гледате „Exit Through the Gift Shop“, много лесно може да съзрете проблематичността в творци, за които протестът е част от внимателно граден и поддържан имидж. Колкото и да се радваме на Банкси за политическите му послания, толкова и не на комерсиалните му начинания като „Зазидания хотел“ в Газа, срещу стената, която отделя Израел от гетото.
С оглед на това е съмнително доколко част от стрийт арта в София следва да бъде лесно припознаван като „графити“. Но такива със сигурност има, и сред тях днес съм подбрал няколко, които са знакови за интересен преход. Този към постепенната поява на съдържание, натоварено с мисълта за Близкия изток, бежанеца, арабите и исляма. Няма по-ясна илюстрация на пословичния Мохамед, който идва при „планината“, в случая – Софийското поле. Всичките графити са снимани от мен, предимно в района на бул. „Сливница“ и Женския пазар в София, с много малко изключения.
Да започнем с нашия шампион. Прадядото на политическия графит, който краси фасадата на софийско училище. Бен Ладен с американски танкове. Подозираме обаче, че тук е имало известна поръчковост. Проблемът е, че не знаем, но предполагаме, поради простата причина, че големите рисунки по стени, подобно на тези на Запад, много трудно се появяват ей тъй, ex nihilo. Но на мен ми харесва образът на „благия старец“, този архизлодей на съвремието след 11 септември 2001 г. Антигерой за нас, но герой за други. А той самият пък, оказва се, бил чел Чомски. Идеологиите се въртят в кръг.
На следващото нещо имаме очевидна заигравка с карикатурите на вестник „Юланд Постен“, измежду която откриваме и предтечата на графита по-долу. Чалма с бомба. Проблемът е, че авторът е неизвестен, и не знаем къде може да очакваме разярените тълпи, протестиращи срещу Запада, който иска „да ни отнеме Корана“ и да „обиди Пророка“. Което, не знам дали знаете, но е углавно престъпление в исляма, и заслужава само едно наказание – изнасяне с краката напред, по популярния евфемизъм.
Джихад-графити е добро, и откъм послание, и откъм визуална стилизация. Човек веднага се сеща за „Хамас“ или „Ислямска държава“. От коритото на Владайска река, вече не съществува. Защото неотменна част от природата на графитите се изразява в тяхната преходност. Но джихадът никога не прехожда. В крайна сметка, някои мюсюлмански богослови го смятат за шестия измежду „петте стълба на исляма“. Което звучи почти като казарменото „ако някой няма вода в манерката, ще му я изсипя на главата“.
В този дух, ето и нашият любим Нобелист-пацифист – Ясер Арафат.
„Мрете, тарамбуки!“ е колкото категорично, толкова и двусмислено. Освен че съзираме пейоративната употреба на всеизвестния близкоизточен музикален инструмент (араб. дарабукка), не става ясно кой е адресатът на заплахата, етнически ли е дефиниран (арабите, пакистанците, афганистанците, който и да било друг), или религиозно (мюсюлманите). 
Ето това е също двусмислено. Тук пък не се разбира дали го е произвел някой нашенски патриот или човек от арабската диаспора. Със сигурност е ясно едно: човекът използва латиница, за да напише нещо на арабски: „Ти си курва!“. Чудесно. Някой си Моафак би трябвало да се обиди.
Имаме и по-прозаични послания. Може би сантимент по родината. Просто „Тунис“, надраскано със зелен спрей.
Или пък „Сирия“, в неясен контекст. Не можете ли да пишете по-ясно, драги ми араби. Или сте на принципа на „Който си трябва, си го може“.
Тук е много по-ясно: „Комуникации“, явно надпис на бивше магазинче за телефонни обаждания, интернет, пощенски гълъби или просто „обмен на съдържание“, както четем по заключената врата на Женския пазар.
„Свободна Палестина. Хизбуллах, Ливан“
Халаб-Алепо.
„Солидарност с 21те от Харманли“ е надпис, който е обвързан с конкретна кауза, и се появява масово.
А любимите ми евъргрийни са оставени за накрая.
Ето го първия, от спирката на автобус № 111 на кръговото при отбивката за кв. „Драгалевци“: праведния християнин, призоваващ към „Забрана на исляма със закон!“. Явно не е чувал за правовата държава, и това, че колкото и нещо да не ни харесва, само онези негови изражения, които противоречат на закона, могат да бъдат преследвани. Или може би е чувал, та оттук и призовава за промяна в законодателството. И на мен не ми харесва, че пророкът Мухаммад се жени за момиченцето Айша, когато тя е на около 7 годишна възраст, и консумира брака си, когато тя е на около 9, но онова, което може да бъде наказуемо в случая, е не предполагаемото историческо събитие или общата религиозната норма като такава, а практиката, която тя поражда. Не съм и очарован от присъщия на исляма антисемитизъм. Или от смъртното наказание за отстъпничество от „правия път“ (Коран 1:6). И все пак следва да бъде забранена не абстракцията „ислям“, която се изпълва с разнообразно съдържание исторически, а антисемитската реторика и действия. Но съмненията във верския интегритет на автора на по-долния графит остават. След изписаното „Забрана на исляма със закон!“ (и кръст), има надпис „Исус Христос е Божият Син!“ [ок, и ние го вярваме това], последван от изображение на пословичното трибуквие. Увековеченото във вица, който обобщава българското отношение към графитите. Не го снимаме тук от уважение към добрия вкус на читателите.
По-игрива нотка присъства в „забулената демокрация“, при която под хиджаба се спотайват крипто-консуматорки на развалата на западната цивилизация.
Ето го. Просто „съпротива“ на арабски (мукауама), съпроводено от английското outrage, незнайно защо; за жалост ни липсва контекстът, може само да гадаем за основанията на възмущението.
В случай, че не ви е ясно, „проблема“ не са бежанците. Проблем-ът е на първо място българският правопис. Освен ако не приемем, че тук говорим за „една проблема“, като в квазинаучен език на БАН по соца.
Арабска мафия.
„Прасе“ на арабски, с подходяща илюстрация.
И накрая, далеч от игривостта, национализмите, собственоислямските или арабски дискурси, две особени неща. Първото изглежда направо калиграфско, в подреден шрифт иджаза. „[Защото аз зная, че] Изкупителят ми е жив“, е цитат от библейския Йов. Кой арабин ще го прочете, и какво ще си помисли, е друг въпрос.
И второто, отново библейско. „Няма нито един, който да върши добро“. Доста грубоват шрифт сулус, но пък усилието по изрязването му и изписването му е забележително. Кой ли си прави труда в София.
