Шляенето (май някъде му казваха фланьорство) из Близкия изток наподобява на четенето на извори оттам – в него има всичко. Пространственото преместване прилича на разгръщането на текстове откъм контраст и съдържание.
По популярните места се чувстваш добре, защото те са обезопасени, масови, познати, създават усещането, че чуждата култура е опитомена, заградена. През туристическия филтър се пропуща само онова, което привлича, без да скандализира. Големите исторически наративи в хрониките са нещо подобно: четеш биографията (сира) на Пророка Мухаммад от Ибн Исхак (поч. 768) и Ибн Хишам (поч. 833), когато искаш да разбереш кои са онези основополагащи текстове, признавани за авторитетни от мюсюлманската традиция, които формират светогледа на религиозното мнозинство. Четеш по същата причина Корана и Сунната, без тях не може. Или големите коментари на Корана (тафсири) – няма как да минеш без ат-Табари (поч. 923), Ибн Касир (поч. 1373) или ал-Куртуби (поч. 1273). Ако искаш да разбереш какво се случва в халифата през X-XI век, посягаш към хрониката на Ибн ал-Джаузи (поч. 1200) – „Ал-Мунтазам“. Ако искаш да научиш основни положения в богословието и правото в суннизма – хоп! – насреща е Абу Хамид ал-Газали от XI в. със „Съживленията на науките за вярата“. Нещо за правото – ето го насреща „Трактатът“ на аш-Шафии от IX в., който внася необходима яснота след бъркотията около регионалните школи по мюсюлманско право.
Ако искаш обаче да научиш какви са живите детайли, които вълнуват хората от самото място – или идейно поле – е
Задължително да свърнеш встрани и да си оцапаш кецовете.
Нещо като удоволствието да трамбоваш по лепнещия асфалт в стария Дамаск извън популярните за западния турист места. Или да се изгубиш в арабската част на Ерусалим отвъд Елеонския хълм. Там, където са миризмите на пазара, участниците са много и противоречиви, няма един възглед за историята, а нивата на детайлност варират. Мирише на печен хляб с маково семе, но и на кенеф (хубава арабска дума, каниф) с маркуч за умиване. Стерилната праволинейност отсъства и това е най-хубавото. Грануларността е удивително различна от наратив до наратив, а сценичният прожектор осветява ту едно, ту друго. Някъде пък въобще не осветява. Историята на Ибн ал-Джаузи за столицата на халифата не може да мине без личния дневник на богослова Ибн ал-Банна от XI в. Големият разказ за сътворението на човека, Адам и Ева, се стеснява до истории около цените на житото на багдадския пазар, скандалите между суннити и шиити или ловуването на халифа заедно с везира. Пластовете на високо и ниско, норма и практика, позволено и непозволено, централно и маргинално, историческо и антропологическо, се смесват постоянно.
Но това съотнасяне не е произволно.
Очевидно е, че говоря като човек, който изпитва влечение към „историите от сутерена„.
И ето, тази история начева с нещо малко и маргинално: хартийка върху оградата на християнско гробище в мюсюлмански район в Средиземноморието. Гробището само по себе си е доволно интересно. Отляво е мюсюлманската част, отдясно е гръцката част. Мюсюлманската част е добре поддържана, както се вижда на снимката по-долу. Камъните са цели, чисти, добре поддържани, някои от камъните имат запазени черни покривала от плат. Място, където човек може да поразсъждава относно ислямския наратив за края на живота и отвъдното. Ангелите Накир и Мункар, които идват да препитват покойника, за да разберат дали е живял благочестиво. Разбирането за междинното състояние (барзах), в което душата се намира, докато не дойде телесното възкресение в Съдния ден. Или пък да поразмишляваме защо на турско и мюсюлманско гробище има снимки на починалите върху надгробните камъни. Нали ислямът – особено суннитската му вариация – недолюбва изображенията на живи твари. Все пак хадисът казва, че „Най-измъчвани в Съдния ден ще бъдат онези, що изработват изображения“. Или още по-лично – какво прави моряшката, капитанска шапка, положена на един от камъните, която виждам, след като надзъртам над оградата?
Християнската част идва после. Всички кръстове в нея са счупени. Без изключение. Снимките на хората са изчегъртани. Може да поразсъждаваме относно отношенията между религиозните общности и доколко те могат да бъдат универсализирани. Относно „комшулука“ като норма и като практика, свързана само с една епоха и едно място. Относно мюсюлманското отношение към изображенията и кръстовете, по-конкретно. За границата и отношението между „религиозно“ и „политическо“ в различните религии и деноминации.
Но ето, на оградата на гръцкото гробище откривам хартийката, която стои най-отгоре на тази публикация. Веднага я забелязвам – шарена, с доста сбит, сдържан шрифт сулус по средата. Имам око за боклука, за малките неща, които хората използват постоянно и изхвърлят без да се замислят, не може да ми се отрече. Защото боклукът говори много непосредствено за средата и за практиките в нея.
Липсва му лицемерието на костюмираната, институционализирана историография.
Пише Уарак аш-Шам, пъстър, ретро, натруфен близкоизточен дизайн. „Левантински лист“, звучи почти поетично като превод. Като някакъв вид ориенталски пушилист от алтернативен прочит на „Властелина на пръстените“. Или „Лист от Сирия“. Направо „Дамаски лист“, доколкото Шам е многозначително название на региона, обозначаван на български като „Леванта“, но често пъти и на града Дамаск. Хубаво. Като зачитам надписа надолу, става ясно какво е – опаковка от хартийка за свиване на цигари. Заглеждам и по-декоративната част, изписана в шрифт джали диуани, т.е. нафукания шрифт на османския „Диван“ (не меката мебел, а еквивалента на Министерски съвет в Османската империя). Нещо липсва там, но може да се сглоби – „Субхи и Сала[х] ад-Дин Шурбаджи“. Шурбаджи си е чист „чорбаджия“. Значи, хартийка от Леванта, произведена от чорбаджиите. Имаме и надпис с предполагаемото място на произход – Бейрут. Хубаво.
А тютюнът си е противоречива тема, особено в „Ориента“.
Е, не колкото изображенията на кръстове и снимките, вандализирането на гробищата, или обръщането на черкви в джамии (пак по същия ми фланьорски маршрут), но все пак. Традицонно шариатът го гледа зле – или го обявява за напълно възбранен (харам), или за порицаем (макрух).
Да видим първо самата хартийка. Оказва се, че били много скъпи оризови хартийки за свиване на цигари. Бих си помислил, че са произвеждани в Сирия или Ливан, но откривам и изображения с надпис „Амман“ (Йордания) върху тях. Изненадвам се, когато на един от сайтовете за онлайн продажби на консумативи за пушачи виждам, че брандът се представя като френски. Вече може би да. Или изначално. Не зная. Историята на брандовете на цигарени хартийки отскоро е в полезрението ми. От момента, в който правя снимката. Мисля и че бързо ще загубя интерес.
Но ето. Къде минава границата между „там“ и „тук“? Има ли значение дали е в Бейрут или Франция? В Амман или Дамаск?
Различните места и периоди имат различни възгледи за тютюна. И не само към него. Към алкохола. Към кафето. Към храната. Отношението ни към нещата, с които сме свикнали, които бързо употребявяме и забравяме, които сме превърнали в рутина, задават скелета на ежедневието ни. Затова и си струва да изучаваме онова, което Фернан Бродел (поч. 1985) нарича „структури на всекидневието“. И ето, знаем много за онова, което се смята в исляма относно храната. Относно хашиша. Относно секса. Относно финансите. Относно календара. Относно регулацията на обществото през правото (фикх). Относно схващанията за история. Относно възгледите за властта. Знаем и колко било рисковано да проектираме схващането за ислямска непроменлива същност, което поне от Едуард Саид (поч. 2003) насетне виктимизира мюсюлманската общност пред тълпата от западни „ориенталисти“, чиято задача е някак колониално да впрегнат знанията си, за да доминират над Близкия изток над всяка цена.
Но знаем ли толкова за начините, по които мюсюлманите и арабите гледат към Европа?
Очевидно е, че съществува несъразмерност. Знаем много за мюсюлманите и за начините, по които сме писали за тях (да, много интересен вид метанаука, история на ориенталистичните изследвания на Запад). Но не знаем толкова за начините, по които мюсюлманите са гледали исторически на Европа и Запада. Там като че ли липсва консистентната, влиятелна интелектуално рефлексия, която да изработи, удържи и наложи понятието „окцидентализъм“ като съответстващо на „ориентализъм“. Задачата за това комай отново стои при нас. И тази задача намира противоречиви решения.
Ето, от една страна стои Бърнард Луис, лека му пръст. Архизлодеят на Едуард Саид, с неговите „Мюсюлманското откриване на Европа“. Историческо проучване по вкуса ми, в духа на старомодния подход към тази част от науката, много извори, и – не успявам да се сдържа тук! – нефелно използване на бележки в края на текста за сметка на бележки под линия. Поне в моето издание на книгата. Това при боравене с толкова много извори е ключово за пипкави читатели като мен, които искат да разберат доколко нечия теза е ясно проследима и удържима.
Но пък нали Бърнард Луис, лека му пръст, е лош есенциализиращ ориенталист, по терминологията, въведена от Едуард Саид. Т.е. от типа, които настояват, че може да правим валидни заключения за дадена верска система, които не могат и не бива да бъдат постоянно предоговаряни. И още по-лошо, това в името на „овладяването на Близкия изток“ [признавам си, тази част от книгата на Саид ми беше най-непонятната, дори по-непонятна от позоваването на Фуко, не можах да разбера защо стремежът за разбирането на нещо, първо, непременно следва да бъде обвързван с желание за колониално господство над него, как, второ, се гарантира безпристрастността при ценностни сравнения от „двете страни на бариерата“ (ок, ако смяташ, че си по-добър от другия, и това е общовалидно положение, защо западнякът да е по-лош от ориенталеца, след като и двамата смятат същото за себе си), и как, трето, функционира познавателният механизъм в една постмодерна визия при отсъствието на схващане за истина, но да речем, че оставим това настрана за момент].
От друга страна пък стоят романизирани представи за историята на взаимодействията между западняка и арабина като тези на Амин Маалуф и неговата „Кръстоносните походи през погледа на арабите“. Разбираме, че западнякът, представляван от кръстоносеца, е неграмотен, некъпан, въшлив, алчен, опортюнист, варварски убива пациентите си заради суеверия (ако е лекар). А източният човек е рафиниран, хигиенизиран (все пак, познава редовното ходене на баня, бръсненето и епилацията), и щедър към враговете си. И всичко това преразказано от историци като Ибн ал-Асир (поч. 1233), които западният читател няма как да чете на арабски в оригинал, разбира се.
Ако трябва да стъпим малко встрани от подобни сладникавости, интересно е и как един идеологически баща на „Мюсюлмански братя“ – Саид Кутб (поч. 1966) – гледа на Запада и развива възгледа за „новото невежество“ (джахилия, безпросветна спрямо исляма цивилизация и епоха). Или как колоритните еманципирани шейхове на XIX в. като Джамал ад-Дин ал-Афгани (поч. 1897) възприемат Запада, където от време на време пътуват. Може би нещо още по-съвременно и болезенено: какво говорят проповедниците в арабските джамии на Запад? Някой ден може би ще се появи и изследване върху арабските преводи на Данте или интелектуалната рецепция на Тома от Аквино сред улемите на изток. Четат ли арабите викториански поети-романтици, може би също е интересен въпрос. Доколко и как превеждат западни автори?
Сега обратно към оризовата хартишка, основен виновник за това размишление.
Да разберем как арабите са гледали на тютюна на Запад, се оказва начинание забавно. Тук запълвам част от възцарилия се вакуум чрез откъс от египетски пътепис от 1901 г. Авторът е от Египет, някой си Мухаммад Лабиб Батануни (поч. 1938), а съчинението носи лежерното заглавие „Лятно пътуване из Европа“ (Рихлат ас-сайф фи Уруба). Същият автор явно има слабост към пътеписите, защото пише и „Пътуване в Хиджаз“, описание на странстване из Арабския полуостров и светите места за исляма. Книгата за лятната екскурзия на Запад е посветена на хедива (владетел), който по онова време е Аббас II Хилми, последният наместник на Османската империя над Египет. Сканираното копие пък, на което попадам, има посвещение от самия Батануни към някой си Ахмед Шафик бей, а заглавната страница е оформена достолепно.
Благодарностите към хедива са разбираеми, след като авторът пояснява – „бях удостоен с честта и щастието да пътувам до европейските страни като част от благородното му обкръжение през последното лято на XIX столетие“. Пътеписът обрисува доста дълъг маршрут: по море от Александрия до Триест в Италия, сетне Виена – където има египетско изложение – после Кьолн, Антверпен, Брюксел, Париж, оттам към Швейцария и Женевското езеро, обратно във Виена, Будапеща, Букурещ, Яш, сетне Одеса, пристанището в Сарандеа, Албания, и оттам през Италия обратно към Египет. Описанията на местата са разредени от наблюдения върху европейските системи на управление, училищата, празниците, местата за туризъм, наблюдения върху архитектурата, музеите и начина на живот.
И хоп! съвсем накрая намираме това, което ни трябва:
Тютюнът и спиртните напитки в Европа и Египет
Ето го. Да видим как част от обкръжението на хедива гледа към привичките в Стара Европа.
Тютюнът се употребява много в Европа и сред народа на Австрия. Пушат го много, особено в чибуци [sic!], чиято дължина достига около 40 сантиметра, много извити отгоре. Разпространен е сред мъжете, и децата, особено много сред нисшите прослойки. Висшите прослойки пушат пури и цигари. Същото е положението и сред населението на Германия и Белгия, само че чибуците им са къси. Видях и много белгийци да го дъвчат, подобно на бедуините и берберите при нас, само че не го вземат заедно със солта, на която казват натрон (карбонатна сода). В Франция повечето хора пушат цигари. Тютюнът го внасят от западните страни, като този за смъркане (енфие) е толкова разпространен, че докато бях на изложението, видях един полицай да заприказва жена, на която поднесе от собствената си табакера. Тя си взе щипка от него и го поднесе към ноздрите си, без да го изкиха. От това заключих, че тя е свикнала, при все че като цяло пушенето минава за порочен навик сред жените в Европа – простъпка, която не им е спестена от модерната цивилизация.
Тютюнът, който се употребява в Европа, е много лош – дотолкова, че не можеш да го използваш, прилича на пушенето на слама. Затова и египетският тютюн при тях е много скъп, при тях той е най-скъпият. Двадесет и пет цигари от него, които в Египет струват два гроша, при тях струват пет франка или повече. Това е заради високите митнически такси, с които се облагат, особено много в Италия. Там за един килограм се взима около двадесет франка. Във Франция е горе-долу същото, само с малко по-ниско, същото е и в останалите държави в Европа, включително и в Англия.
Швейцария измежду всичките е най-умерена в това отношение, заради това и египетският тютюн е най-разпространен там, и най-евтин в цяла Европа.
Румънските и руските цигари, въпреки това, че са известни, може да видите че са по-долнопробни от египетските. Руските са много скъпи – дотам, че двадесет тънки цигари, свити от лист и половина тютюн, са на цена от три франка. А пък всички видове европйски цигари не са така добре и равномерно свити като като египетските.
Всички видове франкски тютюн за цигари и други подобни в Египет може да ги намериш по-евтино, отколкото в европейските държави. Това е заради монопола на техните правителства спрямо тютюна, така щото цигарите, които тук [в Египет] се продават за цена от по грош, там не можеш да ги купиш за по-малко от половин франк. Кибритът в тези страни е много скъп – особено във Франция. Една кутия може да стигне толкова, колкото струват десет подобни в Египет. И това е също заради правителствения монопол. Що се отнася до наргилето, не съм видял някого въобще да го използва там. Само че франките вече са усетили нанасяната телесна вреда и отравяне от злоупотребата с тютюна, започнали са да съветват и да призовават към изоставянето му, както и проучват болестите и вредите, които го съпровождат.
Алкохолните напитки също са отразени
Що се отнася до алкохолните напитки, при все че са разпространени при тях, хората ги потребляват само при нужда, например да си помогнат по време на студа в държавите им. Огромното мнозинство от тях пият само на трапезата, като французите които пият особено много вино, а австрийците и немците – бира. Руснаците пък пият питие, подобно на домашно ферментиралия алкохол в Египет [буза, традиционно домашно алкохолно питие]. Всички са умерени в пиенето, и може би мярата [на всичко изпито] откъм всички видове питиета в Европа се равнява на изпитото само в Египет. Но пък европейците вече забелязват вредата от тези напитки и са основани множество организации, които призовават към пълно въздържателство поради здравословни съображения. А пък при нас, въпреки употребата им в нашата гореща страна – където голямата вреда от това е явна, наред със забраната от законодателя за употребата им – ние не гледаме на тях като на белезите за напреднала модерна култура. Стигнали сме дотам, че сме изоставили заблуждението, че онзи измежду нас, който пие, е цивилизован – защото това е случая със страните, застигнати от упадък.
По моему, доста сдържано, лишено от пикантерии, и в същото време любопитно, умерено скандализирано от външния свят описание. Шок от свободното общуване на жените по улиците, тяхното отдаване на тютюневия порок, малко местен, египетски, тютюнев патриотизъм, наблюдения относно акцизните политики и озадачаващо заключение относно умерената консумация на алкохол на Запад. Не може да подминем и нравоучителния аспект в констатацията, че западняците постепенно откриват вредите и от пушенето, и от алкохола, но „при нас в Египет това също постепенно става ясно“.
А в случай, че ви се поще да прегледате целия извор, може да го направите тук.
И не забравяйте тютюневата хартийка като малък израз на големите културни и ценностни разломи.
